Определение № 72 от 13.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 802/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 3887 от 05.06.2012 г. по в.гр.д.№ 6209/2012 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд, 36 състав от 03.02.2012 г. по гр.д. № 15502/2011 г. за признаване за установено по иска на Н. Т. И., с ЕГН [ЕГН], срещу [фирма], че клаузата на т.11.1.3. от раздел ІІ от договор за банков кредит № 243/23.05.2008 г., сключен между страните, е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143 З. като неравноправна. Със същото решение е оставен без разглеждане предявеният при условията на евентуалност иск за прогласяване за нищожна на същата клауза поради противоречието й с добрите нрави. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението предвид твърдяната недопустимост на установителния иск и за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, подробно мотивирани. Формулирано е искане за обезсилване на обжалвания съдебен акт и прекратяване на производството по делото, или за неговата отмяна и отхвърляне на предявения установителен иск, алтернативно – за връщане на делото за ново въззивно разглеждане. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по следните значими за делото материалноправни и процесуалноправни въпроси: „1. Допустим ли е установителният иск по чл.146, ал.1, във вр. с чл. 143 З., ако в обстоятелствената част на исковата молба се излагат доводи за вреди, претърпени от ищеца въз основа на нищожна договорна клауза и правният му интерес се обосновава именно с настъпването на тези вреди; 2. По установителния иск с правно основание чл.146, ал.1, във вр. с чл.143 от З., съдът длъжен ли е да посочи в мотивите и в диспозитива на решението кои точно от специалните хипотези, изброени в т.1-18 от чл.143 З. е приел за приложими, с оглед изключенията за приложението на тези хипотези, дадени в чл.144, ал.1-4 и чл.146, ал.1, пр.2 от З.; 3. По установителния иск с правно основание чл.146, ал.1, във вр. с чл.143 З., съдът длъжен ли е да изследва дали пазарното увеличение на договорения базисен лихвен процент е обективно настъпващо обстоятелство и дали факторите, които образуват базисния лихвен процент се контролират едностранно от банката; 4. Неравноправна ли е клауза в договор за банков кредит, предвиждаща увеличаване на договорената лихва по кредита при пазарно увеличение на базисния лихвен процент, ако обективно тази клауза не е довела до неравноправно положение на страните и същата представлява изпълнение на задължения на банката, свързани със защитата на интересите на вложителите и със стабилността на банковата система; 5. Възможно ли е, чрез установяване на неравноправност и нищожност на определена клауза от кредитния договор, съдът обективно да изменя размерите на договорената между страните лихвена престация? Какво е съотношението между установителен и конститутивен иск в този случай; 6. Възможно ли е съдът да обяви една клауза за нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143 от З., при положение, че същият съд в мотивите на решението си е приел, че процесната клауза е индивидуално уговорена и при положение, че същата тази клауза е част от съдържанието на двустранно сключен писмен договор, съгласието по чието съдържание е обективирано чрез подписите на страните”. По отношение на цитираните по-гори въпроси се поддържа, че те се разрешават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация – Н. Т. И., чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за процесуално недопустима, с оглед на определената по реда на чл.69, ал.2 ГПК цена на иска, ненадхвърляща 5 000 лв. Алтернативно, се поддържат доводи за липса на основание за допускане на обжалването, а по същество – за допустимост и правилност на въззивното решение. Подробни съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Доводите на ответника по касация, че въззивното решение попада в предвиденото в чл.280, ал.2 ГПК законодателно ограничение, изключващо възможността за касационно обжалване, не могат да бъдат споделени. Действително, определената от първоинстанционния съд държавна такса е общо 100 лв., като с разпореждане от 02.05.2011 г., съдията – докладчик, на основание чл.129, ал.2 ГПК, е указал на ищеца да довнесе още 70 лв. държавна такса, зачитайки първоначално внесената - 30 лв. Посочените процесуални действия на съда не водят обаче до категоричния извод, че е приложена разпоредбата на чл.69, ал.2 или на чл.70, ал.3 ГПК, но дори и да е така, следва да се отчете, че не се касае за окончателно определена, а само за първоначална, приблизителна цена на иска. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за допустим предявения и уважен от първата инстанция установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправна клауза в сключен между страните договор за кредит. Това становище е подробно мотивирано както с предмета на отрицателния установителен иск, който не би могъл да бъде пряк предмет на осъдителен иск, така и с обстоятелството, че се касае за клауза от действащ между страните договор и всяка от тях има правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо валидността на съответната клауза и доколко тя ще продължи да обвързва страните и за в бъдеще. По същество предявеният главен иск е счетен за основателен, като основните съображения на съда са, че атакуваната клауза на т.11.1.3 от договора за кредит от 23.05.2008 г., предвиждаща възможност за банката едностранно да изменя годишния лихвен процент по кредита, определен в т.4.1.а/7.20%/, само ако пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт, както и липсата на възможност за намаляване на лихвата при аналогична обратна промяна на пазарните условия, очевидно води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя, като клаузата, така формулирана, не отговаря на изискването за добросъвестност и е несъмнено неравноправна съобразно чл.143, ал.1 З., което води до нейната нищожност съгл. чл.146 З.. Решаващият състав е съобразил съвпадащите твърдения на страните относно това, че клаузата не е индивидуално уговорена, тъй като е била предварително изготвена от банката. При постановяване на решението въззивният съдебен състав не е възприел доводите на ответната банка във връзка с действащите от 27.05.2008 г. общи условия, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица. Съображенията са основани на съдържанието на договора за кредит, който не е сключен при общи условия, поради което изменението на договора би могло да се извърши само с допълнително споразумение/анекс/ между страните, а не и чрез последващи общи условия, които дори и да бъдат приети от кредитополучателя, не биха могли да доведат до изменение на конкретния договор. По безспорно установените в процеса факти и предвид пълното съвпадане на фактическите и правни изводи с тези на първата инстанция, въззивният съд е използвал предвидената процесуална възможност за препращане към мотивите, съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. Първият поставен от касатора въпрос, свързан с правния интерес от предявения самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправна клауза от потребителски договор, безспорно е от значение за допустимостта на решението, за която ВКС следи и служебно, включително и в стадия по чл.288, вр. с чл.280, ал.1 ГПК. В случая обаче липсва основание да се приеме, че такъв иск е недопустим, респ., че съществува вероятност за недопустимост на съдебното решение. Принципно произнасяне по допустимостта на разгледания от съда иск, с оглед правния интерес от прогласяване нищожността на неравноправни клаузи, се съдържа в постановените от ВКС решения – решение № 131 от 10.09.2012 г. по т.д. № 1036/2010 г., ІІ т.о., решение № 207 от 24.01.2012 г. по т.д. № 580/2011 г., ІІ т.о. и др. Макар и постановени в производство по колективни искове, даденото разрешение в цитираните съдебни актове относно правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, е напълно приложимо и по отношение на настоящото производство, което съставлява индивидуален потребителски спор. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, Търговска колегия. Част от останалите правни въпроси – от № 2 до № 4 са свързани изцяло с правилността на атакувания съдебен акт и инвокираните в жалбата оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, които не биха могли да бъдат разглеждани в производството по селекция на касационните жалби. В този смисъл настоящият състав съобразява задължителните указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните в т. 5 и т.6 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси са ирелевантни, тъй като липсва произнасяне от страна на съда за обективно изменение размера на договорената между страните лихва, а от друга страна не е направен извод за индидивуално уговаряне на процесната клауза. Доводите на касатора по посочените въпроси са основани на невярно и неточно интерпретиране на становището на решаващия съдебен състав по спорното материално право, както и на изведените изводи в резултат на преценка на релевантните за спора обстоятелства и приложение на материалния закон – чл.146, ал.2 З.. В тази разпоредба ясно е посочено кои договорни клаузи могат да се считат за такива, които не са уговорени индивидуално – предварително изготвените от търговеца/доставчик, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. Тежестта на доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена, пада изцяло върху търговеца/доставчик. В случая, по делото не са надлежно въведени такива доводи от ответната банка и не е проведено доказване в посочения смисъл, поради което не съществува законова пречка за прогласяване нищожността на неравноправната клауза/ чл.146, ал.1 З./. Независимо от липсата на основната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, за пълнота е необходимо да се посочи, че по отношение на част от представените с касационната жалба решения липсват данни за влизането им в сила, а влязлото в сила решение по в.гр.д. № 988/2010 г. на СГС, ІІ-а състав не касае аналогичен правен спор. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение