Определение № 50052 от 09.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 274/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД срещу решение №924 от 03.08.2021 г. по в.гр.д.№3377/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част: 1. Е потвърдено решение №52 от 05.03.2020 г. по гр.д.№63/2019 г. на ОС Монтана в частта, с която ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на И. Ц. Б. разликата над сумата от 60 000 лв. до сумата от 80 000 лв., а на Б. Б. И. - сумата от 40 000 лв., обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. Б. И., съответно син и брат на ищците, настъпила при ПТП на 18.11.2018 г., ведно със законната лихва от 28.11.2018 г. до окончателното изплащане; 2. След частична отмяна на решение №52 от 05.03.2020 г. по гр.д.№63/2019 г. на ОС Монтана, ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на И. Ц. Б. допълнително сума от 70 000 лв. /разликата над сумата от 80 000 лв. до сумата от 150 000 лв./, а на Б. Б. И. – допълнително сумата от 10 000 лв. /разликата над сумата от 40 000 лв. до сумата от 50 000 лв./, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. Б. И., съответно син и брат на ищците, настъпила при ПТП на 18.11.2018 г., ведно със законната лихва от 28.11.2018 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните, уточнени от настоящата инстанция, въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. За задължението на съда да обсъди всички приети по делото доказателства и наведените от страните доводи. 2. За кръга на лицата материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. 3. За критериите, които е необходимо да се съобразяват при определяне на конкретния размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. 4. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. 5. Противоречат ли разпоредбите на §96 и чл.493а от КЗ на практиката на СЕС и директива 2009/103/ЕО. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по касация заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на Д. Б. И. – син на ищцата И. Ц. Б. и брат на ищцата Б. Б. И.. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели и позовавайки се на разясненията, дадени в ТР №1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, е приел наличие на превишаващи обичайните негативни емоционални изживявания, които една сестра изпитва при смъртта на своя брат - ищцата Б. Б. И. и починалия неин брат са имали силна и трайна емоционална връзка, почиваща не просто на формалния факт на тяхното родство, но и на обич, подкрепа и споделеност, надхвърлящи обема на обичайните отношения между брат и сестра. От малки те са били заедно, разчитали са един на друг, помагали са си, винаги са били един до друг, като духовната връзка между брат и сестра не е била прекъсвана до момента на неговата смърт, а загубата му се е отразила изключително негативно върху емоционалната сфера на сестрата /след смъртта на своя брат ищцата е потърсила специализирана помощ - изпаднала е във фобийно тревожно разстройство, като към настоящия момент, тя все още не е преодоляла загубата на своя брат, спряла е да се радва на празниците, ограничила е контактите си и ежедневно усеща неговата липса, оставила дълбок и траен отпечатък в съзнанието на ищцата/. В този смисъл е установил, че духовната връзка между нея и починалия е била по-дълбока и по-силна, в сравнение с обичайната такава между брат и сестра, предвид което и наличието на силни и интензивни страдания от смъртта на един от най-близките хора в живота на ищцата, е счел, че тя трябва да получи заместващо обезщетение. По отношение на ищцата И. Ц. Б. – майка на починалия, е посочил, че тя и починалият й син са били изключително близки, след смъртта на съпруга й нейният син изцяло е поел грижите за семейството, бил е всеотдаен и отговорен, много работлив и привързан към своето семейство, не е имал свое семейство и до смъртта си е живял в едно домакинство с майка си и сестра си. Майка му е разчитала изцяло на неговата подкрепа – както материална, така и морална, той е бил стожерът и единственият мъж в семейството, загиналият е бил в трудоспособна възраст – на 30 години, работил е много и с това е бил опора на своята майка, която след неговата смърт загубва както физическата помощ, така и моралната подкрепа, от която се нуждае един родител на старини. Установил е, че след смъртта на своя син майката е била много зле психически, потърсила е медицинска помощ, както и че по никакъв начин не е преодоляла тази тежка и неочаквана загуба, променила се е и всичко е загубило смисъл, като смъртта на нейното първородно дете представлява изключително тежка и непреодолима загуба и същевременно тази смърт, така неочаквана и нелепа, представлява най-тежката трагедия за един родител да надживее своето дете. Взел е предвид разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г., като с оглед конкретно установените по-горе факти и съобразявайки изложените принципни постановки, въззивният съд е определил обезщетение в размер на 150 000 лв. за майката и 50 000 лв. за сестрата на починалия. По отношение направеното от ответника възражение за съпричиняване е посочил, че за да е налице такава хипотеза е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Приел е, че в случая пострадалият е пътувал в процесния лек автомобил без поставен обезопасителен колан /нарушение на разпоредбата на чл.137 ЗДвП/, но тъй като с оглед заключенията на вещите лица, е установена сумарна скорост на движение от 160 км.ч. и с оглед вида на травмите на починалия /съчетана политравма, обхващаща няколко области, множествена по механизъм на причиняване и с изключително тежки увреждания на жизнено важни органи – мозък, бял дроб, сърце, крайници/, е възприел направения от вещото лице по СМЕ извод, че настъпването на фаталния край дори и при поставен обезопасителен колан би бил неизбежен. В този смисъл е намерил за неоснователно направеното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване на противоправния резултат от пострадалия, поради което не е редуцирал по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД определеното обезщетение за двете ищци. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, вкл. подробен анализ на приетата медицинска документация, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените по делото експертизи, предвид което касационно обжалване по първия от въпросите не следва да се допуска. В решението се съдържа и отговор на всички доводи и възражения на страните /такива относно наличие или липса на противоречие на §96 и чл.493а от КЗ с практиката на СЕС и директива 2009/103/ЕО не са навеждани, поради което и липсва произнасяне в тази насока, респективно при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по петия то въпросите/, като са направени собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд се е съобразил изцяло и с разясненията, дадени в ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според които материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В случая въззивният съд се съобразил изцяло с насоките, дадени в ТР, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за доказано както наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалия и неговата сестра, включително базирайки се създадените отношения на обич, доверие и взаимопомощ, така и на наличието на емоционален и психически срив у ищцата Б. И. вследствие от смъртта на починалия. С оглед изложеното решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на втория от въпросите. Следва да се посочи, че доколкото конкретните житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. Също така въззивният съд извършил подробен анализ на претърпените от ищците неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – при причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и задълбочено и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, респективно е съобразил посочените по-горе критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване по третия от въпросите не следва да бъде допуснато. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалия нарушение на ЗДвП /пътуване в МПС без поставен обезопасителен колан/, което обаче не е било предпоставка за настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти и след съобразяване, че вредоносният резултат би настъпил и при пътуване на пострадалия с поставен обезопасителен колан. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване по четвъртия от въпросите. Всъщност с поставените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда и по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, предвид което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изложеното решението в обжалваната част не може да се допусне до касационно обжалване, като с оглед изхода на спора касаторът дължи на всяка от ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на сумите от по 2381 лв., с вкл. ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,