Определение № 5 от 05.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2313/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрк. М. М., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 598/01.09.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 487/2025 г. по описа на Окръжен съд-Перник, 2 въззивен граждански състав, с което след отмяна на постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 2232/16.07.2025 г., постановено по гр. д. № 713/2025 г. по описа на Районен съд-Перник, е уважена молбата на ищеца И. В. В. за допълване на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на първоинстанционното решение в частта му за разноските, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на И. В. В. съдебни разноски, сторени пред първоинстанционния съд, възлизащи общо на сумата от 1400,53 лв., представляваща сбора от заплатената държавна такса в размер на 400,53 лв. и заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като са породени двете, уредени в чл. 78, ал. 2 ГПК, процесуални предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноските: 1) с извънсъдебното си поведение не е дал повод за завеждане на делото и 2) признал е иска, като по този начин се е отказал от процесуалната защита срещу него. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – определението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Какви са обективните критерии, които съдът е длъжен да съобрази при присъждане на разноски в хипотеза на чл. 237 ГПК при определяне на повод за предявяване на иск?“ и 2. „В хипотеза на частно правоприемство и при депозиране единствено на молба за конституиране, т.е. не са поисквани и предприемани изпълнителни действия, ответникът следва ли да търпи разноски?“ (по тези правни въпроси се твърди противоречие с казуалната практика – определение № 1266/25.04.2025 г. по ч. к. т. д. № 332/2025 г., І т. о.; определение № 744/18.04.2023 г. по ч. гр. дело № 1170/2023 г. на ВКС, ІІІ т. о.; определение № 193/13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 477/2023 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 75/21.04.2017 г. по ч. гр. д № 1371/2017 г., I г. о.; определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д № 510/2018 г., IV г. о.; определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д № 2828/2018 г., ІІІ г. о.; определение № 420/16.11.2018 г. по ч.гр. д. № 3300/2018 г. III г. о.; определение № 2468/18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г., ІІІ г. о.; определение № 534/6.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4484/2019 г., ІІІ г. о.; определение № 420/16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., ІІІ г. о.; определение № 474/7.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д № 3063/2019 г., IV г. о.; определение № 95/22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д № 510/2018 г., IV г. о.; определение № 744/18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 193/13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 477/2023 г., ВКС, ІV г. о., определение № 75/21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г., I г. о.; определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г., ІІІ г.о.; определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д № 3300/2018г., ІІІ г.о.; определение № 468/18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г., ІІІ г.о.; определение № 534/6.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д № 4484/2019 г., ІІІ г. о.; определение № 420/16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д № 3300/2018 г., ІІІ г. о.; определение № 474/7.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д № 3063/2019 г., IV г. о.; определение № 97/30.01.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 221/2018 г., II т. о.; определение № 140/20.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 726/2018 г., I т. о. и определение № 127/16.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 866/2018 г., IV г. о.). Касаторът твърди, че правният отговор на поставените процесуалноправни въпроси ще способства както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. В подкрепа на поддържаната от него правна теза посочва казуална практика на ВКС. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е съобразил, че с влязло в сила решение първоинстанционният съд е уважил предявения от И. В. В. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на принудителното изпълнение относно изпълняемото право, удостоверено в издадения по ч. гр. д. № 5338/2011 г. по описа на РС-Перник изпълнителен лист – поради изтекла погасителна давност. Изяснил е, че съгласно правната норма, регламентирана в чл. 78, ал. 2 ГПК, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Счел е, че, когато сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски. При съществуване на изпълнителен титул и изпълнителен процес предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената правна възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Окръжният съд е обосновал правното съждение, че цитираната от ответника и от първоинстанционния съд съдебна практика не влиза в противоречие с това разрешение, а го допълва – с тези съдебни актове, постановени от ВКС, било извършено разграничение между уредбата по отменения и по действащия ГПК, като е подчертано, че по действащия ГПК се предоставя по-широка защита на длъжника, като му се признава интереса да установи действителното правно положение и в случай че кредиторът не разполага с изпълнителен титул срещу него или с други средства за принуда. Споделил е правния възглед, че при безспорно установените по делото факти - висящо, макар и перемирано изпълнително производство и изпълнителен лист, намиращ се у ответника, единственият ред за защита на ищеца е свързан с предявяване на иск по чл. 439 ГПК, с позоваване на изтекла погасителна давност по отношение на изпълняемото право, предмет на изпълнителното дело. В този случай, не би възникнала първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. По отношение на аргумента, че ответникът е изразил готовност да предаде изпълнителния лист на ищеца, но той не е оказал съдействие, окръжният съд е изяснил, че към момента на завеждане на иска и съответно на извършване на разноските за държавна такса и адвокатско възнаграждение, този факт не е бил осъществен. Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставените процесуалноправни въпроси, свързани с отговорността за разноските при уважен отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК – поради изтекла в полза на длъжника погасителна давност, не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази практика е изяснено принципното правно съждение, че при всеки конкретен случай преценката за освобождаване на ответника кредитор от отговорност за разноски съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК зависи от правомерността на неговото поведение. По поставените процесуални въпроси е формирана казуална практика на Върховния касационен съд - определение № 3164 от 11.11.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2132/2025 г., II т. о; определение № 3006 от 27.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2266/2024 г., II т. о.; определение № 2807 от 8.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1477/2025 г., II т. о., определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съобразно която предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. Дори и при прекратено изпълнително дело – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (поради настъпила перемпция), кредиторът, вкл. и когато той е придобил изпълняемото право чрез цесия, притежава изпълнителен лист, който винаги го овластява да поиска образуване на ново изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника. В този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело, респ. да не предприема изпълнителни действия по все още висящото изпълнително производство. Съобразно принципните разяснения в мотивите по т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника (преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство), носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице (арг. чл. 429, ал. 1 ГПК ), винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на тези притезания. В случай че впоследствие кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора (взискателя) на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено ( чл. 409, ал. 3 ГПК ). Аргумент в полза на този правен извод се обосновава и от нормативното правило на чл. 109 ЗЗД, макар и изпълнителният лист да не е частен документ. Тъй като тази казуална практика на ВКС дава непосредствен правен отговор на поставените от частния касатор процесуалноправни въпроси, не са породени специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд се е съобразил с формираната по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК казуална практика на ВКС. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд