Определение № 3086 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3803/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Л. Я. Д., чрез адв. Д. В. и адв. Л. Д., срещу въззивно решение № 260388 от 27.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13912/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20229282 от 19.10.2020 г., постановено по гр. д. № 40728/2019 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждането на Л. Я. Д. да заплати на Държавен културен институт към Министъра на външните работи на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 31 960 лева, представляваща стойността на липсващ паметник, ведно със законната лихва, считано от 17.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 2041,89 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.11.2017 г. (датата на откриване на липсата) до 17.07.2018 г. В касационните жалби се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, подадена чрез адв. В., касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следния въпрос: „Обвързан ли е гражданският съд, който разглежда гражданските последици от деянието, с влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това дали е извършено същото това деяние, относно неговата противоправност, относно виновността на дееца и настъпването на преки и непосредствени вреди при положение, че е налице пълно тъждество между деянието, предмет на влязлата в сила оправдателна присъда, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 7 от 09.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на III г.о., решение № 75 от 23.03.2016 г. по гр. д. № 6298/2015 г. на IV г.о., решение № 72 от 02.08.2017 г. по гр. д. № 60168/2016 г. на IV г.о., решение № 54 от 13.05.2021 г. по т. д. № 1310/2020 г. на I т.о., решение № 177 от 06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на I т.о. и решение № 138 от 03.01.2020 г. по т. д. № 293/2019 г. на II т.о. Поддържа се също, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, подадена чрез адв. Д., касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Налице ли е пълна имуществена отговорност по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за отчетник, ако искът се основава на правопораждащи факти за възникване на отчетническа отговорност и поверяване на материалната ценност за пазене и съхранение преди сключване на трудовия договор, при действието на друго правоотношение с работодателя /служебно/, а липсата на материалната ценност е констатирана по време на действие на трудовото правоотношение?“; 2/ „Сключването на договор за изработка на паметник от ръководител на ведомство, извършено по възлагане на тази дейност от МС, представлява ли факт, удостоверяващ наличието на задължения за ръководителя на това ведомство за отчетническо боравене с имуществото – паметника и констатиране на изработката му с констативен протокол за изработката на паметника, предназначен за поставяне в чужда държава по решение на МС, представлява ли факт за възникване на задължение на ръководителя на това ведомство за неговото съхраняване, опазване и отчитане?“; 3/ „Допустимо ли е доказателствените средства, чрез които се доказва възникване на отчетническа отговорност в производство по търсене на пълна имуществена отговорност, да са създадени и да датират от период преди сключване на трудовия договор?“ – по първите три поставени въпроса се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4/ „Кои са основанията да се приеме, че лице с ръководни функции съвместява и отчетнически функции спрямо ръководеното от него предприятие и такова лице носи ли пълна имуществена отговорност при констатиране на липса на материална ценност?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 448 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 21/2009 г. на IV г.о., решение № 193 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 6436/2014 г. на IV г.о., решение № 493 от 23.11.2011 г. по гр. д. № 586/2011 г. на IV г.о., решение № 152 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 6083/2014 г. на IV г.о., решение № 95 от 10.09.2012 г. по т. д. № 134/2011 г. на II г.о. и т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК; 5/ „Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира всички доказателства по делото и да посочи с ясни мотиви на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо приема, че твърдян правнорелевантен факт се е осъществил или не се е осъществил и да постанови решението си след съвкупната преценка на всички доказателства по делото?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г.о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на IV г.о., решение № 247 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 970/2015 г. на IV г.о., решение № 47 от 07.03.2019 г. по гр. д. № 1464/2018 г. на III г.о., решение № 60241 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 38/2021 г. на III г.о., решение № 121 от 23.11.2018 г. по гр. д. № 5010/2017 г. на III г.о.; 6/ „При възлагане на конкретни действия от МС по сключване на договор за изработка на паметник на държавно учреждение, с предназначение на паметника да бъде поставен в друга страна, определена от МС, изработеният паметник става ли част от имуществото на учреждението, което да е легитимирано за предявяване на иск за вреди при липсата на паметника?“ – спрямо този въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ „Кога е налице липса при търсене на пълна имуществена отговорност от отчетническа дейност и следва ли материалната ценност, чиято липса се търси в производството по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ да е актив, част от имуществото на работодателя?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 244 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 2031/2023 г. и решение № 56 от 10.03.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г., и двете на III г.о. на ВКС. Ответната страна по жалбите Държавен културен институт към Министъра на външните работи, чрез адв. С. Л. – Н., в писмени отговори изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационните жалби са подадени от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че между Министерство на външните работи и Л. Я. Д. бил сключен трудов договор № 1 от 07.08.2006 г., в сила от същата дата, съгласно който последната била назначена за директор на Държавен културен институт (ДКИ) към министъра на външните работи за неопределено време; че след преназначаването ѝ на служебно правоотношение, на 20.10.2016 г. бил сключен трудов договор № 2/20.10.2016 г. между ДКИ, представляван от министъра на външните работи, като работодател и ищцата като служител, в сила от 01.11.2016 г., съгласно който последната била назначена на длъжност директор на института, като ѝ е бил връчен екземпляр от длъжностна характеристика; че на 28.02.2013 г. бил сключен договор между Администрация на Министерски съвет (МС) – възложител и Съюз на Български Художници (С.) – изпълнител, съгласно който изпълнителят приел да организира и проведе конкурс за изготвяне на идеен проект за избор на символ за отбелязване на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста; че на 08.08.2013 г. в [населено място] между ДКИ към министъра на външните работи, представляван от Л. Я. Д. – директор и С. С. – главен счетоводител, като възложител и „А. С. – М. Ц.“ Е., представлявано от управителя М. Ц., като изпълнител, бил сключен договор с предмет изработка на паметник – символ на български принос в спасяването на евреите от Холокоста, като по силата на договора, изпълнителят поел задължение да участва при монтирането на произведението в И.; че съгласно чл. 11 от договора, възложителят се задължил да заплати на изпълнителя сумата от 31 960 лева, от които 50 % авансово; че съгласно представената към договора техническа спецификация на труд и материалите, необходими за изработка на паметника, крайната цена на изпълнението възлизала на сумата от 31 960 лева; че на 17.12.2013 г. в [населено място] между ДКИ, представляван от ищцата, като възложител и „А. С. – М. Ц.“ Е., представлявано от управителя, като изпълнител, бил сключен договор № 18, съгласно, който изпълнителят се задължава срещу възнаграждение да транспортира готовия, изработен паметник до мястото, предвидено за инсталирането му, което включва изработване на транспортна опаковка, застраховка, карго и всички останали разходи по транспорта; че съгласно чл. 3 срокът на изпълнение бил уговорен според планираното от посолството в Т. А. монтиране и откриване на паметника за м. март 2014 г.; че съгласно чл. 4 от договора възложителят имал право по всяко време да получава информация за изпълнението на настоящия договор и да контролира изпълнението му; че съгласно докладна записка, изходяща от Л. Д. – директор на ДКИ, до Е. З. – заместник министър-председател на правосъдната реформа и министър на външните работи, в периода 2014 г. до м. ноември 2017 г. не били предприети действия по транспортирането и монтирането в Т. А. на процесния паметник, като в посочения период същият бил оставен на съхранение в избрано от автора място – леярна в [населено място]; че през м. ноември 2017 г. в ДКИ е постъпила информация, че предстои посещение на министър-председателя в Тел А. през 2018 г., в рамките на което е планирано процесният паметник да бъде открит, като в тази връзка бил командирован служител на ДКИ, който заедно с М. Ц., следвало да извърши оглед на паметника, но на място установили, че поради смяна на собствеността на леярната, за което авторът и ДКИ не били уведомени, паметникът не бил наличен. Въззивният състав е съобразил и представените по делото шестнадесет броя телеграми от посолство на Република България в Тел А., в които се обсъждат проблемите по поставяне на процесния паметник, както и заключението на приетата по делото ССчЕ. От последното е установил, че при окончателното заплащане, цялата сума в размер на 31 960 лева е отразена като разход за услуга; че с платената сума в размер на 31 960 лева не е отразено заприходяване на материална ценност, тъй като разходът е отчетен като външна услуга; че за периода от 30.11.2017 г. – датата на откриване на липсата – до 17.07.2018 г. – дължимите законни лихви са в размер на 2041,89 лева; че паметникът не е зачислен към имуществото на ДКИ, считано от 2013 г. до 19.04.2018 г., както и след тази дата; че в счетоводството на института не се водят липси на стоково-материални ценности от паметник – символ на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста. При тази фактическа обстановка въззивният съд е обосновал извод, че предявеният от ДКИ иск за реализиране имуществената отговорност на ответника Л. Д. по реда на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е основателен. Съобразил е, че съгласно цитираната норма, работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, отговаря спрямо работодателя за липса – в пълен размер заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако това не може да се установи – от деня на откриване на липсата. Отчел е още, че пълната имуществена отговорност за липса е приложима само за работници и служители с отчетнически функции, както и че при констатиране на недостиг с неустановен произход, възниква презумпция, че липсата е причинена от отчетника. Въззивната инстанция е изложила и съображения, че в тежест на работодателя – ищец в производството, е да установи наличието на липса, а в тежест на работника е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина; че за да е налице липса е необходимо на първо място да е установен недостигът на парични или материални ценности и на второ място, този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция. Съобразно изложеното, въззивният състав е приел, че в конкретния случай ответникът Л. Я. Д. е имала задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности. Посочил е, че съгласно длъжностната ѝ характеристика, основна цел на длъжността „директор“ е да организира, координира и контролира цялостната дейност на ДКИ, като ръководи и отговаря за цялостната дейност на ДКИ; ръководи дейностите по управление на художествения фонд и дейностите в изпълнение на програмата на ДКИ в сферата на културната дипломация и международното културно сътрудничество; ръководи реализацията на проектите на ДКИ и прояви, реализирани съвместно със задграничните правителства; осъществява контрол върху специализираната дейност, за която отговаря в съответствие с нормативните актове. Изводът за наличие на отчетнически функции е обосновал и от Устройствения правилник на ДКИ и от Вътрешните правила за управление на художествения фонд на Министерство на външните работи. Изрично е констатирал, че в договора от 17.12.2013 г., с който е уговорен транспортът на паметника, не е поето задължение от страна на изпълнителя да съхранява процесния паметник, а единствено да го транспортира, поради което и не е приел доводите на ответника, че рискът от погиване е преминал върху изпълнителя. Изложил е съображения, че изцяло в задължение на ответницата е било да организира съхранението му по такъв начин, че да го съхрани, включително и чрез изискване на допълнителни средства от МВнР или чрез поставянето му в сграда на ДКИ, с което да изпълни задълженията си, визирани в длъжностната характеристика и нормативната уредба уреждаща статута на ДКИ. Въззивният съд е намерил още, че с докладната записка от месец януари 2018 г. до министъра на външните работи, ответницата е изложила неизгодни за себе си обстоятелства, имащи характер на самопризнание – че дори след изтичане на договор № 18 от 17.12.2013 г. не е положила необходимите действия за контрол на състоянието на паметника, доколкото същият е бил поставен в леярна, която дори не е била собственост на изпълнителя по договора, поради което и впоследствие се е стигнало до погиването ѝ. Установил е също, че липсата на паметника е констатирана именно по време на действието на трудов договор № 2/20.10.2016 г. между ДКИ, като работодател и Л. Д., като служител, в сила от 01.11.2016 г., съгласно който последната била назначена на длъжност директор на ДКИ към министъра на външните работи. При установените факти по делото, въззивната инстанция е посочила, че в качеството си на директор на ДКИ, отговарящ за контрола по изпълнението на договора за изработка и за съхраняване на приетата вещ, Д. не е предприела никакви действия, за да осигури съхранението и опазването на паметника, който от датата на приемането му за изработен, се е считал за част от патримониума на ДКИ. Сключването на договор за транспортиране и монтаж не е преценила като обстоятелство, обезпечаващо съхранението на вещта. В тази връзка е обобщила, че Д., в качеството ѝ на директор на ДКИ е имала задължение да предприеме действия, за да осигури съхранението на паметника до транспортирането му и поставянето в И., но не е направила необходимото за опазване на вещта. Въззивният състав е приел още, че макар да не е целяла настъпване на причинените вреди, ответницата е допускала настъпването на същите. От доказателствата по делото е установил, че в качеството си на директор, ответницата е сключила договор за изработка на процесния паметник, в изпълнение на възложени от МС дейности, което обстоятелство обаче не изключва отговорността за изпълнението му на Д., доколкото тя е била пряко ангажирана с контрола по изпълнението на договора и е приела изработеното от изпълнителя по него. Като логично е посочил, че след изработка на паметника, същият е следвало да бъде осчетоводен в счетоводните регистри на ДКИ, което не е било сторено, въпреки приемането на изработеното. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че от страна на ищеца е проведено доказване на елементите от фактическия състав на предявения иск, а ответницата не е доказала, че е предприела действия, обезпечаващи съхранението на паметника. Обосновал е извода, че към датата на установяване на липсата на паметника, Л. Д. е заемала длъжността „директор“ на ДКИ и именно в това професионално качество е информирала министъра на външните работи за липсата на вещта; че заеманата от нея длъжност по същество е свързана с изпълнение на отчетнически функции, както и че настъпилата липса, т. е. вреда в патримониума на ДКИ, се намира в причинно-следствена връзка с бездействието на Д. като директор, доколкото същата не е предприела каквито и да е действия по осигуряване съхранението на вещта. Изтъкнал е още, че от страна на ответника по делото не е доказано същата да е предприела действия, които по естеството си да са годни да осигурят съхранението на приетата по договора за изработка вещ. По изложените съображения въззивният състав е преценил, че предявеният иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ от ДКИ против Л. Д. е изцяло основателен за сумата от 31960 лева, каквато е стойността на липсващата вещ, с оглед на което основателен се явява и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца мораторна лихва върху главницата за периода от датата на откриване на липсата, а именно от 30.11.2017 г. до датата на исковата молба 17.07.2018 г., което обезщетение възлиза в размер на сумата от 2041,89 лева. Предвид пълното съвпадение с изводите на първоинстанционния съд, е потвърдил обжалваното решение. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на Л. Д., подадена чрез адв. В.: Поставеният от касатора в изложението въпрос относно обвързващото действие на влязлата в сила присъда за гражданския съд, не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, въпросът съдържа условието за пълно тъждество между деянието, предмет на влязла в сила оправдателна присъда и деянието, което е предмет на доказване пред гражданския съд, както и тъждество на претендираните вреди, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното решение, както и в конкретиката на случая. По същество присъдата, на която жалбоподателят се позовава, е приложена едва към касационната жалба, като по делото няма данни същата да е представена в хода на въззивното производство с изрична молба, каквито са доводите на страната. Ето защо, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос, което да обуславя решаващите му крайни изводи. Отделно от горното, не се установява и обстоятелството дали присъдата на наказателния съд е влязла в сила, каквото е становището на касатора. Предвид липсата на установено по делото тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, предмет на доказване пред гражданския съд, както и на твърдените вреди, от която теза жалбоподателят извежда формулирания въпрос, то последният е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. В допълнение следва да се посочи, че съгласно трайно установената практика /например решение № 380 от 2.06.2009г. по гр.д.№ 758/09г.на ІІІ г.о./ в производството по чл.207 ал.1 т.2 от КТ законът е въвел оборима презумция за причиняване на липсата от отчетника, а от тук и за неговата вина. Затова доказателствената тежест е възложена върху него да установи както обстоятелството, че не е причинил щетата, така и че не я е причинил виновно. Присъдата /оправдателна или осъдителна/ не би имала значение относно така посочената доказателствена тежест, защото ако е осъдителна – би потвърдила наличната по презумция вина, а ако е оправдателна – не би послужила като основание, защото съгласно чл.203 ал.3 от КТ имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от дисциплинарната, административната и наказателната отговорност за същото деяние. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. По касационната жалба на Л. Д., подадена чрез адв. Д.: Поставените от жалбоподателя в изложението първи, втори и шести въпрос са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и целят извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. Въпросите са зададени чрез въвеждане на твърдения от страна на жалбоподателя, че в случая не е налице основание за търсене на пълна имуществена отговорност, тъй като се касае за действия и бездействия, допуснати по време на служебно правоотношение, което е прекратено; че спрямо ответницата не е възникнало качеството на отчетник; че доказателства, на които въззивният съд се е позовал при формиране на извода си за осъществявана отчетническа дейност, не съдържат данни за такава; че процесният паметник не следва да се счита като материална ценност за работодателя, която да може да се определи като „липса“ – основен елемент за наличие на пълна имуществена отговорност. На първо място тези твърдения са изрично и мотивирано отречени от състава на въззивния съд, който след анализ на доказателствата по делото е формирал извод, че са налице отчетнически функции относно заеманата от ответницата длъжност „директор“; че липсата на процесния паметник е била констатирана именно по време на трудовия ѝ договор от 2016 г., а ответницата Д. не е предприела никакви действия за да осигури съхранението и опазването на вещта. На следващо място въпросите така както са поставени са фактически, а не правни. Въпроси, които касаят факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и отговорът им изисква анализ на доказателствата, какъвто не може да бъде извършен във фазата по селекция на жалбата. Поради това такива въпроси са неотносими към производството по чл.288 ГПК и не съставляват общо основание за достъп до касация. При този извод съдът не дължи произнасяне по въпроса за наличието или не на допълнителното основание, поддържано от касатора. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи, че не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в изложението липсва обосновка защо според касатора произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока. Не съставлява общо основание за достъп до касация и въпрос номер три от изложението, тъй като по естеството си е не правен въпрос, а оплакване за неправилност на решението поради неточен анализ на доказателствата и формирани поради това грешни крайни изводи. Оплакванията по чл.281 ГПК съдът преценява във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но са неотносими към фазата по селекция на жалбата. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос в изложението, който обобщено касае въпроса за основанията, при които се счита, че работникът притежава отчетнически функции и спрямо него може се приложи пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По наведения въпрос е формирана последователна практика на ВКС (в това число и тази, на която касаторът се позовава),която се споделя от настоящия състав. Съгласно същата - придобиването на качеството отчетник не зависи от наличието на подобен запис в длъжностна характеристика, а от това дали заеманата от работника или служителя по трудов договор длъжност съдържа като присъщи задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. Естеството на имуществената отчетническа отговорност изисква отговорността да е на лицата, които пряко боравят с ценности, затова за липса в пълен размер, съгласно чл.207, ал.1, т.2 КТ, отговаря този работник или служител, на когото по служба или като трудово задължение е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. Доказателствената тежест за установяване на качеството на ответник е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа. Когато твърденията са, че работникът или служителят не е отчел поверено му /по силата на трудов договор или от фактическото изпълнение на възложена трудова дейност/ имущество от работодателя или на активи, поверени „под отчет“ при или по повод трудовото правоотношение с ответника, искът е с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ. Имуществената отговорност на отчетника за липси е в пълен размер и се осъществява по съдебен ред (чл. 211 ГПК). Тя се основава на презумпция, произтичаща от опитни правила, че недостигът е причинен виновно от отчетника, комуто ценностите на работодателя са поверени „под отчет“. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След анализ на доказателствата – длъжностна характеристика, Устройствен правилник на ДКИ, Правила за У., Вътрешни правила за управление на художествения фонд при Министерство на външните работи на РБ, е обосновал по същество извод, че ответницата е имала задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, във връзка със заеманата от нея длъжност. В този смисъл не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Повдигнатият от жалбоподателя пети въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответницата, че е изпълнявала разпореждане на висшестоящ административен орган (МС), както и че със сключване на договора с автора на паметника за транспорт, монтаж и застраховка, превозвачът е следвало да пази товара (мотивирано приемайки същите за неоснователни). Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният седми въпрос на касатора обобщено се отнася до съдържанието на законовия термин „липса“ съгласно разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, за който се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така, както е формулиран, въпросът е обуславящ крайните решаващи изводи на въззивния съд, но не се установява допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание. Актовете, на които се позовава в тази връзка, дават правни разрешения по други правни въпроси, различни от поставения в изложението, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - с решението по гр.д.№2031/23г. на ВКС, ІІІ ГО е даден отговор на правния въпрос, касаещ начина на установяване на качеството на отчетник на работника или служителя, а с решението по гр.д.540/№_ на ВКС, ІІІ ГО е даден отговор на въпроса за разпределението на доказателствената тежест в производството по предявен иск по чл.207, ал. 1, т. 2 КТ. В допълнение по поставения от касатора въпрос е налична константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според която /например приетото в решение № 56/10.01.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г. на III г. о., решение № 878 от 14.01.2010 г. по гр. д. № 3785/2008 г. на II г. о. и др./, липсата се състои в недостиг, който е с неустановен произход – няма яснота относно причините за неговото появяване. При констатиране на такъв недостиг, възниква презумпцията, че липсата е причинена от отчетника. Приетото от въззивния съд по обобщения въпрос в атакуваното решение е в съответствие с практиката на ВКС. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1800 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,