Определение № 4397 от 16.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. И. К., чрез адв. С., против определение № 2797 от 28.05.2026 г. по гр. д. № 1643/2026 г. на ВКС, III г.о., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба против решение № 141/09.01.2026 г. по гр. д. № 6925/2024 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото. В частната жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на горното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответната страна по жалба Кооперация „Синдикална взаимозастрахователна кооперация СИВЗК“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. К., е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: За да постанови обжалвания резултат, предходният състав на ВКС е приел, че предмет на образуваното пред Софийски районен съд (СРС) гражданско дело е бил осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 280 ЗЗД с първоначална цена от 24 000 лв. Съобразил е, че с влязло в сила определение от 04.05.2023 г., производството по гр. д. № 1596/2023 г. по описа на СРС е било прекратено на основание чл. 126 ГПК в частта, в която се е претендирало заплащане на сумата от 21 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за абонаментно правно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода 01.03.2018 г. до 30.09.2018 г. Така в предмета на делото е останала само претенцията за възнаграждение за м. октомври 2018 г. в размер на 3000 лв., по която се е произнесъл първостепенния съд - с решение № 1723/31.01.2024 г. по гр. д. № 1596/2023 г. на СРС. Приел е, че пренесеният пред въззивната инстанция спор е имал същия предмет, като с обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на първата инстанция. При тези факти предходният състав на ВКС е разяснил,че предявеният иск, по който е образувано делото и е останало висящо, е облигационен, оценяем за парично вземане в размер под 5000 лв. (за 3000 лв.), поради което и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по това гражданско дело не подлежи на касационно обжалване. Посочил е, че с оглед предмета на делото, въззивното решение не е и сред изключенията, предвидени в чл. 280, ал. 3, т. 1 и сл. ГПК, за да подлежи на касационен контрол. Доколкото касационната жалба е с недопустим предмет – въззивно решение, което е изключено от обхвата на касационния контрол по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предходният състав на ВКС я е оставил без разглеждане. Обжалваното определение е допустимо. Недопустимостта като порок на съдебния акт е налице, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. (в този смисъл т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г.). В случая са били налице всички процесуални предпоставки и са липсвали процесуални пречки за постановяване на обжалваното определение. То е допустим съдебен акт. Определението е и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК извън обхвата на касационния контрол попадат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела. В случая въззивното решение е постановено по осъдителен иск за заплащане на сумата от 3 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за абонаментно правно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за м.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба в съда – 11.01.2023 г., до изплащането. В първото съдебно заседание по делото, по повод направеното искане за изменение на иска от страна на ищеца, съдът изрично е приел, че предмет на производството пред него е единствено дължимото възнаграждение за месец октомври 2018 г. в размер на 3000 лв. Касае се за предявена осъдителна претенция с цена на иска от 3 000 лв., по която са се произнесли съдилищата – първоинстанционен и въззивен. Този спор подлежи на двуинстанционно разглеждане и с постановяване на въззивното решение е изчерпан предвидения процесуален ред за инстанционен контрол. Решението на въззивния съд е окончателно, а касационният контрол е недопустим. Като е оставил без разглеждане касационната жалба, предходният състав на ВКС е постановил процесуално законосъобразно определение, което ще следва да бъде потвърдено. При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно с отговора на частната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на такъв разход. Ето защо, разноски за настоящото производство на ответника не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,