Определение № 50468 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1253/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ХАРА България“ ЕООД /с предишно наименование „Хета А. Резолюшън България“ ЕООД/, [населено място] срещу решение от 07.01.2022 г. по в.т.д. № 410/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260077/30.09.2020 г., поправено с решение № 260645/21.12.2020 г., по т.д. № 2541/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от настоящия касатор против „Тиберий“ ООД /н./ искове с правно основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ за сумата от 2 214 062,45 лв. – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г., както и за сумата от 11 265,58 лв. – такса за управление по фактура № 9271/30.09.2008 г., произтичащи от договор за финансов лизинг №[ЕИК]/21.05.2007 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Тиберий“ ООД /н./, [населено място] оспорва касационната жалба. Ответникът А. Л. В., в качеството на синдик на „Тиберий“ ООД /н./, не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и е приел за установено, че в срока по чл.685, ал.1 ТЗ, с молба от 24.07.2019 г. ищецът „ХАРА България“ ЕООД /с предишно наименование „Хета А. Резолюшън България“ ЕООД/ е предявил вземанията си към „Тиберий“ ООД /н./ по пера, произтичащи от договор за финансов лизинг № 43030001/21.05.2007г., а именно: сумата от 2 214 062,45 лв. – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г., както и сумата от 11 265,58 лв. – такса за управление по фактура № 9271/30.09.2008 г.; вземанията са приети от временния синдик, респективно включени са в списъка с приети вземания, но с определение от 12.11.2019 г. по т.д. № 2784/2017 г. на Софийски градски съд са изключени от списъка на приетите вземания. Констатирал е, че предмет на процесния договор за лизинг е предоставено на ответника ползване на два имота – къща на два етажа и дворно място в [населено място], кв.Б., както и Резиденция „Стария град – [населено място]“ за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е поел задължението да плаща лизингови вноски от по 26 110,06 евро на месец. Съобразил е, че с решение № 65/21.02.2018 г. по т.д. № 660/2017 г. на Пловдивски апелативен съд след частична отмяна на решение от 21.11.2016 г. по т.д. № 662/2015 г. на Пловдивски окръжен съд е признато за установено, че е нищожен сключеният между ищеца и ответника договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 46, том IV, дело 569/2007 г., по силата на който ищецът е закупил недвижимия имот в [населено място]. Приел е, че доколкото сделката не е породила вещно – правно действие по прехвърляне на правото на собственост, ищецът не е станал собственик на недвижимия имот, респективно ответникът е продължил да бъде негов собственик. Изтъкнал е, че основание за пораждане на задължението на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, лихви и такси е предоставеното от лизингодателя право да ползва вещта, но лизинговата вещ е собственост на лизингополучателя, който в качеството на собственик има право да я ползва. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че процесният договор в частта, имаща за предмет ползването на обекта в [населено място], е нищожен поради липса на основание. Изложил е съображения, че липсва правно основание, а и житейска логика, да се сключи договор за лизинг, по който лизингополучателят да придобие от лизингодателя правото да ползва свой собствен имот, както и да заплаща на друго лице лизингова цена за ползването на своя имот. Заключил е, че доколкото в тази част договорът за лизинг не поражда права и задължения, за ответника не е възникнало насрещно задължение да плаща лизингови вноски, междинни лихви и такси. По отношение на ползването на имота в [населено място] апелативният съд е приел, че в тази част процесният договор е действителен. Приел е, при позоваване на практиката на ВКС, че предвид периодичния характер на всички плащания по договора за лизинг, спрямо същите се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Поради това е намерил, че вземанията за междинни лихви за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. са погасени по давност към 01.01.2017 г., а молбата по чл.685 ТЗ е подадена след изтичане на давностния срок – на 24.07.2019 г. Счел е за неоснователно наведеното твърдение, че включването на фактурите за дължимата междинна лихва и фактурата за такса управление в данъчните декларации, подадени пред ТД на НАП, и справките – декларации по ЗДДС пред НАП, представляват конклудентни действия, прекъсващи давността, респ. признание на дълга по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД. Изложил е съображения, че в годишните данъчни декларации не се описват конкретни задължения към конкретни кредитори, а се оповестява обобщена информация за финансовите и счетоводни резултати на дружеството, поради което подаването им не манифестира воля за признаване на конкретно задължение. Изтъкнал е, че за да се достигне до тази информация, трябва да се обследват счетоводните регистри и аналитичните сметки на длъжника, които не са част от годишната данъчна декларация или от съдържанието на годишния финансов отчет. Изтъкнал е още, че осчетоводяването на фактурите, част от който процес е и изготвянето на ГФО и ГДД, не води до прекъсване на давността, доколкото тези действия представляват изпълнение на задължение, предписано от закона. По отношение на справките – декларации по ЗДДС въззивният съд е изложил съображения, че няма как със същите да се признава конкретно задължение, тъй като с тях не се декларират задължения, а единствено факта на извършените облагаеми доставки по ЗДДС в съответния период. Отбелязал е, че в справките – декларации по ЗДДС, и по – конкретно в приложените към тях дневници за покупко – продажби, се описват всички фактури, издадени през съответния данъчен период, независимо дали са платени или не. Изтъкнал е, че подаването на данъчните декларации, включително тези по ЗДДС, е естествено продължение на процеса по осчетоводяване на фактурите, доколкото ако данъчният субект осчетоводи определени фактури, но не ги включи в справките – декларации по ЗДДС, той не изпълнява задължения, вменени му от Закона за счетоводството и ЗДДС, респективно това води до съответни санкции. С оглед на тези съображения, апелативният съд, при позоваване на практиката на ВКС, е заключил, че признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или действия, които са адресирани не до насрещната страна по облигационното правоотношение, а до трето лице, включително и до държавен орган. В допълнение, е отбелязал, че дори и да се приеме, че с включването на фактурите в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит се прекъсва давността, новата погасителна давност, която започва да тече от прекъсването, също е изтекла. В тази връзка е посочил, че справката – декларация по ЗДДС, в която е включена последната фактура от 31.12.2013 г., е подадена най – късно на 15.01.2014 г., като тригодишната погасителна давност е изтекла най – късно на 15.01.2017 г., а молбата по чл.685 ТЗ е подадена след изтичане на давностния срок – на 24.07.2019 г. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че претендираните от ищеца вземания за дължима междинна лихва и такса управление, касаещи лизинговия имот в [населено място] са погасени по давност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „С оглед на действащото законодателство допустимо ли е сключването на така наречения договор за „обратен лизинг“, при който лизингодателят купува лизинговата вещ не от трето лице, а от самия лизингополучател, респективно противоречи ли на чл.342, ал.2 ТЗ договорът за обратен лизинг или същият е допустим и валиден с оглед свободата на договаряне?“; 2. „Прекъсва ли се давността с конклудентни действия, изразяващи се в отразяването на вземанията на кредитора от страна на длъжника в данъчните декларации, подадени пред ТД на НАП, т.е. с признанието на вземането от длъжника пред държавен орган прекъсва ли се давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД?“. По първия въпрос въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По втория въпрос поддържа, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа още, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първият въпрос не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е формулиран общо, хипотетично и теоретично, не кореспондира с мотивите на обжалваното решение и не е обусловил крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд не е достигнал до извода, че процесният договор за лизинг е нищожен, тъй като третото лице, от което лизингодателят придобива вещта е самия лизингополучател. Изрично съдът е посочил, че е налице правната конструкция на обратен лизинг, която не е в противоречие с императивна правна норма, като същата е регламентирана и в Конвенцията на UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988 г., Международен счетоводен стандарт – Регламент на ЕС № 1725/2003 г., НСС 17 /отм./ и СС № 17 – Лизинг, в сила от 01.01.2005 г., приет с ПМС № 46/21.03.2005 г. Заключил е, че договорът за лизинг е нищожен в частта, имаща за предмет ползването на недвижимия имот в [населено място], доколкото със сила на пресъдено нещо е установено, че лизингодателят не е придобил правото на собственост върху процесния имот, респективно лизингополучателят е продължил да бъде негов собственик и като такъв има правото да го ползва. Не е осъществена и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като няма неяснота на правните норми или непълнота относно диспозитивния характер на уредбата на договор за лизинг в Търговския закон. Нито в българското законодателство, нито в правната теория е отречена възможността за сключване на договор за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг, с оглед принципа на договорната свобода, установен в чл.9 ЗЗД, който намира приложение на основание чл.288 ТЗ и към договора за лизинг. Вторият въпрос касае приложението на чл.116, б. „а“ ЗЗД спрямо вписването на дълга в годишните финансови отчети и справките – декларации по ЗДДС. Същият е релевантен за делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правния извод на въззивния съд за липсата на извънсъдебно признание на вземането от длъжника. Цитираното от касатора съдебно решение е част от противоречивата практика на ВКС дала основание за сезиране на ОСГТК по реда на чл.292 ГПК да даде задължително тълкуване по въпроса „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД?“. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк.д. № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице прекъсване на давността по чл.116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В случая факти и обстоятелства, въз основа на които да се направи извод, че евентуално признание е достигнало до знанието на кредитора не са твърдени и не са приети за установени. От друга страна, въззивният съд изрично е посочил, че и ако с последната подадена справка – декларация по ЗДДС давността би се считала за прекъсната, то новата тригодишна погасителна давност е изтекла преди предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност. В този смисъл въззивното решение съответства на практиката на ВКС, а разрешението за прекъсване на давността с подаването на декларациите не е единственият извод, обуславящ крайния резултат от спора. По същите съображения не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд