Определение № 874 от 18.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1847/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ш. Х., представляван от адв. Н. М., срещу решение № 79 от 02.04.2024 г. по в.гр.д. № 533/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 260 от 03.07.2023г. по гр.д. № 694/2022г. на Окръжен съд Русе е отхвърлен предявеният от касатора против „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД иск с правно основание чл. 432 от КЗ за разликата над 5 000 лева до 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Вели Х. В., починал на 18.12.2019г. в резултат на ПТП, и касаторът е осъден да заплати на „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД разноски за двете инстанции в размер на 2 630 лева.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е приел, че предявеният иск е недоказан по основание, като не е съобразил съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК липсата на направено оспорване във въззивната жалба на основанието на иска, както и липсата обжалване на първоинстанционното решение в частта, в която искът е уважен до размер на 5000 лева. Поддържа, че необжалваната част на първоинстанционното решение се ползва със сила на пресъдено нещо относно основанието на предявения иск, поради което апелативният съд може да преразгледа единствено размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди. Оспорва и извода, че не попада в кръга на лицата, които съгласно ППВС № 4 от 1961 г. и ППВС № 5 от 1969 г. са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, като излага и съображения, че от събраните гласни доказателства се установява силната връзка между касатора и дядо му, починал при процесното ПТП.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Материално легитимиран ли е да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на дядо си - внук, който е създал трайна и дълбока емоционална връзка с починалия в по-голяма степен от обичайното и търпи от смъртта на възходящия си продължителни болки и страдания?

2. Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение, извън посоченото във въззивната жалба, при ограничението на чл. 269, изр. 2 от ГПК?

Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с Тълкувателно решение №1/2016 г., постановено по тълкувателно дело №1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, ППВС № 4 от 1961 г. и ППВС № 5 от 1969 г., а въпросът по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение №1/2016 г., постановено по тълкувателно дело №1/2016г., ОСНГТК на ВКС, Решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д. № 2779/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение № 20 от 10.03.2021 г. по гр.д. № 1852/2020 г. на ВКС, ГК, II г.о., Решение № 54 от 03.07.2020 г. по гр.д. № 1991/2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., Решение № 48 от 10.06.2021 г. по гр.д. № 3001/2020 г. на ВКС, ГК, II г.о. Позовава се на допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

3. Ако внук е изградил връзка с дядо си, надхвърляща по степен и интензитет обичайната, изразяваща се в практическо осъществяване на бащината роля в живота на внука от страна на дядото, то материално легитимиран ли е низходящият да претендира претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на възходящия от втора степен? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за развитието на правото.

Прави се искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на оплакванията на касатора за нарушение на процесуални правила и на принципа на справедливостта. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ответника „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от касатора иск е бил уважен за разликата над 5 000 лв. до 50 000 лв.

Въззивният съд е приел, че относно присъденото обезщетение за сумата до 5 000 лв., ведно с лихвата от 20.09.2020 г., както и в отхвърлителната част на иска за сумата над 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв., решението на Окръжен съд Русе не е обжалвано, съответно е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство. Изложил е обаче съображения, че не са налице предпоставките на ТР 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСНГТК на ВКС, с което се допълват лимитативно изброените от ППВС 4/1961 г. и ППВС 4/1969 г. правоимащи да бъдат обезщетени родственици, като се приема, че съществуват особени житейски обстоятелства и ситуации, в които лица, извън определения от Върховния съд кръг реално (без значение на формалните роднински връзки) търпят неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Приел е, че обстоятелството, че родителите на ищеца са разведени, не означава, че пострадалият от процесното ПТП е заместил бащинската фигура. Посочил е, че показания за претърпените от ищеца неимуществените вреди е дала свидетелката М. В. – негова леля, които следва да се ценят съобразно чл.172 ГПК. От тях не можело да се направи категоричен извод, че търпените от Д. Х. болки и страдания надхвърлят по интензитет и продължителност болките и страданията, които е нормално да се търпят при смърт на обичан дядо, тъй като майката на ищеца също живеела в дома на родителите си и макар дядото да е помагал с ежедневните грижи за детето, тя също се е грижила за него. Тези свидетелски показания се подкрепяли и от дадените от свидетелката Г. Рушилова, според която дядото е помагал за грижите за внука си, но майката се е занимавала вечер с детето. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката Рушилова и относно обстоятелството, че Д. Х. преодолява загубата на дядо си, тъй като е започнал да ходи на работа с друго момче, с което е започнал да общува. Не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че между дядото и внука е създадена връзка, съществуваща и към момента на деликта, изразяваща се в топли емоционални отношения на обич, разбирателство и подкрепа, които водят до извод за изключителност на тези типични според традиционните за българското общество семейни отношения и обосновават присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размера, определен от окръжния съд. Отхвърлил е като неоснователни възраженията на застрахователното дружество за съпричиняване, като се е позовал на автотехническата експертиза, съгласно която причината за пътното-транспортно произшествие е липсата на странична дистанция, която е трябвало да осигури водачът на товарния автомобил при изпреварване на пострадалия велосипедист. Приел е, че не са доказани критериите за присъждане по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други лица, извън най- близкия родствен и семеен кръг на починалия.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният в изложението втори процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд по чл.269, пр.2 ГПК и пределите на дължимата от него проверка при влязло в сила първоинстанционно решение за частично уважаване на предявен осъдителен иск. Въпросът е обусловил изхода на делото и поради това отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.297 и чл.298 ГПК и по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения е формирана практика – решение № 464 от 15.01.2014г. по гр.д. № 2488/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 43 от 14.04.2014г. по гр.д. № 6421/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др., както и са дадени разяснения в мотивите на ТР №3 от 22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В мотивите на т.1 от посоченото Тълкувателно решение е изразено разбирането, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл.269, изр.1 ГПК /, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл.269, изр.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Относно изводите си за фактите въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата и отговора основания за неправилност, предвид променената характеристика на въззивното производство – ограничен въззив. В тези случаи въззивната инстанция не проверява изцяло правилността на решението, като при решаване на спора от фактическа страна проверява законосъобразността само на посочените съдопроизводствени действия и обосноваността само на указаните в жалбата и отговора фактически констатации. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съоветствието му с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд по чл.269, пр.2 ГПК и пределите на дължимата от него проверка при влязло в сила първоинстанционно решение за частично уважаване на предявен осъдителен иск.

Поставените от касатора първи и трети въпроси са свързани с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. От една страна, по начина, по който се формулирани, въпросите са предпоставени от възприемане на съдържащите се в тях твърдения на касатора относно създадените с пострадалия – негов дядо, отношения, с оглед на което имат характера не на правни, а на фактически въпроси, тъй като отговорът им предполага обсъждане на събраните по делото доказателства. От друга страна, значението на поставените въпроси е обусловено от отговора на формулирания втори процесуалноправен въпрос, поради което по тях съдът ще се произнесе в решението си.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.

Касаторът е освободен от заплащането на държавна такса по реда на чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение