Определение № 50061 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2932/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на Л. К. И., чрез адвокат К. Г. от АК-София, срещу решение № 315/08.03.2022 г. по гр.д.№ 2048/2021 г. на Апелативен съд София в частта, в което се отменя, респ. потвърждава решение № 261967/24.03.2021 г. по гр.д.№ 3867/2020 г. на Софийски градски съд и частично е уважен иска на Л. К. И. против Прокуратурата на Република България за неимуществени вреди от 15 000 лева, ведно със законните лихви от 12.06.2018 г. до изплащането на сумите, като е отхвърлена претенцията за обезщетение до пълния предявен размер от 140 000 лева. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение в осъдителната част се твърди, че е неправилно и необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл въпросите: „за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД“ и „как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, км която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ“. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., т.II и други решения на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационна жалба против въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди над 15 000 лева до 140 000 лева, е подадена и от Л. К. И., чрез адвокат К. Г. от АК-София, с доводи за противоречие на решението с практиката на ВКС. В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като са недооценени събраните доказателства за релевантните по делото обстоятелства, както и че някои от тях са превратно тълкувани в противоречие на съдебната практика на ВКС, но без да е поставен конкретен правен въпрос, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да присъди обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорност на държавата поради незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпления от общ характер, производството по което е приключило с постановление за прекратяване от прокуратурата. Съдът е установил, че Л. К. И. е била привлечена като обвиняем на 17.08.2011 г. за престъпление по чл.225в, ал.1, пр.1 НК и на същата дата спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“ до 01.10.2013 г. След първоначалното обвинение са били изготвени нови седем обвинителни акта, вкл. по чл.319, пр.1, алт.1 НК, като съдът е връщал делото за отстраняване на допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. С присъда от 29.09.2014 г., ищцата е призната за виновна, която впоследствие е отменена от съда, а с постановление от 18.05.2018 г., прокуратурата е прекратила образуваното наказателно производство. Според мотивите на решението, естеството на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, с оглед множеството допуснатите множество процесуални нарушения от прокуратурата и големият обем процесуално-следствени действия с участие на обвиняемото лице, обосновават по-голям интензитет на търпените вреди поради връзката на тези обвинения с упражняваната от ищцата лекарска професия, както и обстоятелството, че са станали достояние на нейните колеги. Съобразявайки заключенията на вещи лица, съдът приема също, че наказателната репресия не е първопричина за заболяванията на пострадалата, но е довела до тяхното обостряне и психо-емоционален стрес, поради което справедливото обезщетение е 15 000 лева, а претенцията над този размер е неоснователна. При проверката на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че поставените въпроси обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на спора фактически обстоятелства, въз основа на които следва да се определи конкретния размер на обезщетението на пострадалото лице. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като по делото се доказва причинно-следствената връзка между повдигането на обвинения и причинените неимуществени вреди на ищеца по делото, са изцяло в съответствие с дадените указания в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства и неговата преценка за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконното обвинение. В случая, въззивният съд е възприел частично съображенията на първата инстанция за степента на въздействие на наказателното преследване върху живота и здравето на обвиненото лице, с оглед липсата на доказателства за причинно-следствена връзка между обвиненията и прекратяването на трудовото правоотношение. Въз основа на установените по делото фактически обстоятелства е направен извод, че субективните изживявания от повдигането на обвинение, което не е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, съответстват на обичайните за подобни случаи, но продължителността на производството дава основание за присъждане на обезщетение в по-висок размер. В съдебната практика на ВКС – напр. решение № 217/31.10.2019 г. по гр.д № 1564/2019 г., IV г.о. и решение № 19/23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018 г., III г.о., е изяснено, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, когато се засяга неимуществената сфера на пострадалия, но когато се твърди, че са над обичайните, съдът може да уважи претенцията само след успешно проведено главно и пълно доказване на тези вреди и причинно-следствената връзка с обвинението. След като размера на дължимото обезщетение е било определено въз основа на вида и тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното преследване и наложените процесуални мерки, но липсват доказателства за претърпени вреди над обичайните, следва да се приеме, че мотивите на въззивния съд са в съответствие с цитираната практика на Върховния касационен съд. Материалноправният въпрос, във връзка с прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване се отличава с причиняване на по-големи от обичайните стрес и притеснения, тъй като ищцата е обвинена във връзка с професията, която упражнява. Тези изводи също са съобразени със задължителната съдебна практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Събраните в тази връзка писмени и гласни доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил иска за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер е само за действително претърпени вреди, поради което претенцията на ищцата е неоснователна за разликата над 15 000 лева до претендираната сума от 140 000 лева. Обжалваното въззивно решение в тази връзка е постановено изцяло в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изложените в изложението към касационната жалба на ищеца по делото съображения не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като не покриват изискванията за правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, според което касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, за да определят рамките на произнасянето на Върховния касационен съд. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в жалбата. Не може да се приеме, че изложените доводи за неправилна преценка на приетите доказателства или необсъждането им от съда, отговарят на изискванията за поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като преценката за необоснованост се прави след допускане на касационно обжалване, т.е по съществото на правния спор, а не в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК. Предвид неоснователността на двете касационни жалби, сторените в производството разноски следва да останат в тежест на всяка от страните, без да се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, тъй като насрещната страна не дължи такива /определение № 43 от 10.02.2022 г. по гр.д.№ 2611/2021 г., ВКС, IV г.о./ По изложените съображения Върховният касационен съд, ІV г.о.