Определение № 5074 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба с вх.№ 29203 от 4.03.2026г., подадена от Н. Й. Б., чрез процесуалния представител адвокат Ю. против въззивно решение № 361 от 19.01.2026г. по в.гр.д. № 12066/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 7.07.2023г. по гр.д.№ 56283/2020г. на Районен съд София като е отхвърлен иска му срещу Апелативен съд София за заплащане на сумата от 20 000лв., на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, вр.чл.5, §1 КЗПЧОС, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при постановяване на Определение от 21.08.2019г. по в.н.ч.д.№ 418/2020г.на АСНС, ведно със законната лихва, считано от 21.08.2020г., като решението е постановено при участието на СРП. В приложеното към касационната жалба изложение се позовава на основаниято за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по следните поставени въпроса: 1. Разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК, представлява ли гаранция за състезателно начало и задължава ли съдът да не разглежда делото когато страната и/или нейния представител са редовно призовани, но са възпрепятствани да се явят поради обективни причини, които страната не е можела да отстрани?, 2. При наличие на основание по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, необходимо ли е съдът да извърши конкретна преценка относно това дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото?, 3. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните от значение за решаване на делото и длъжен ли е да прецени всички правно релевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? и 4. Извън посочените в чл.5,§1 ЕКЗПЧОС хипотези всеки друг случай на лишаване от свобода, в нарушение ли е на човешкото право на свобода и сигурност? Отделни доводи за основанието по чл.280, ал.2 ГПК не се излагат. Срещу подадената жалба е постъпил отговор от АС София, представляван от председателя Д., с който се оспорват както нейната допустимост, така и основателността й. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е съобразил следните релевантни обстоятелства: Ищецът е бил подсъдим по н.о.х.д.№ 2597/2019г.на СНС /закрит/, по което в проведеното на 10.08.2020г.открито съдебно заседание е направено искане за изменение на мярката му за неотклонение от „задържане под стража“ в по-лека. Молбата е оставена без уважение с изложени мотиви за липса в промяна на обстоятелства, които да обуславят исканата промяна. Това определение е обжалвано пред АСНС /закрит/, който със свое определение от 21.08.2019г.е потвърдил определението на СНС /закрит/. На 27.10.2020г.ищецът е предявил иск срещу Апелативен съд София пред Административен съд София град с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, вр.чл.5, §1 ЕКЗПЧОС. Претендирал е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лв., дължими поради неизпълнение от страна на съда на задължението за преценка на здравословното състояние на подсъдимия чрез назначаване на съдебно-медицинска експертиза, която счита, че е била наложителна като оспорва изводите на съда, както че по отношение на подсъдимия Б. се полагат своевременни и адекватни медицински грижи, така и че липсва необходимост от използване на специални знания на лекари специалисти. Посочените вреди- като основание за претендиране на обезщетение са – затвърдено в подсъдимия усещане за липса на законност, върховенство на закона и правото, на справедливост в българския съд, довело до пораждане на чувство на безпомощност, унижение, лишаване от основно човешко право на свобода и сигурност, чрез беззаконност, необективност и злоупотреба с права и предизвикало дълбока депресия, затваряне и отказ да общува с близките си, тежки душевни страдания. Въззивният съд е преценил предявеният иск за неоснователен със следните мотиви: Наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е потвърдена от компетентен орган, съобразно изискванията на чл.2, §1, б.“с“ ЕКЗПЧ при преценено като обосновано подозрение за извършване на престъпление. Нарушение на правата по чл.5, §3 ЕКЗПЧОС няма, защото всички направени искания и възражения са разгледани своевременно и по тях е налице произнасяне с влезли в сила окончателни актове. При преценката си въззивният състав е отчел, че АСНС/закрит/ е съобразил всички релевантни обстоятелства – включително както видът, броят и тежестта на повдигнатите обвинения, конкретните деяния, които засягат значими обществени интереси, така и обемният доказателствен материал, констатираната опасност подсъдимият да се укрие, неговото конкретно установено с други налични доказателства здравословно състояния, така и епидемичната обстановка в страната и предприетите мерки в тази връзка. Поставените от касатора въпроси като общо основание за допустимост не са свързани с така изложените мотиви, а са процесуалноправни и по тях според настоящият съдебен състав не следва да се допуска касационно обжалване. Първият поставен въпрос е относно приложението на чл.142, ал.2 ГПК, а вторият – на чл.22, ал.1, т.6 ГПК и във връзка с тях следва да се посочат следните факти по делото: Исковата молба, по която е образувано производството е предявена на 27.10.2020г. пред Административен съд София град, който е изпратил делото на компетентния СРС на 30.10.2020г. Преди първото насрочено /за 28.09.2022г./ съдебно открито заседание, адвокат Ю. е подал молба на 26.09.2022г. с искане за отлагането му поради необходимост от разпит на свидетел /съпругата на ищеца/, като е посочил списък с дати, на които е свободен. В следващото съдебно заседание /на 10.10.2022г/, съдът е постановил определение за прекратяване на делото поради идентичност с друг приключил спор. Това определение е отменено. След връщане на делото, с определение от 4.05.20203г., СРС е конституирал на мястото на заличения АСНС на Апелативен съд София, насрочил е открито съдебно заседание за 12.06.2023г., изменил е режима на допуснатия свидетел с посочване да бъде призован/а не воден/, указал е на ищеца в 3-дневен срок да внесе депозит от 50лв.за свидетеля, указал е на страните както, че преклузията за доказателствени искания е настъпила на 28.09.2022г., така и че следващото съдебно заседание /на 12.06./е последно по доказателствата и че на него делото ще бъде обявено за решаване „без последваща възможност за продължаване на съдебното дирене“. За така дадените указания адвокат Ю. е уведомен по телефона на 5.05.2023г. На 9.05.2023г. той е подал молба, в която е приложил платежно нареждане за внесен депозит за свидетеля, на когото е посочил необходимите данни и е направил искане за отвод на докладчика по делото с мотив, че даването на указания по телефона в петък на обед, преди предстоящи три почивни дни, с определен кратък срок за изпълнение от 3 дни е „форма на негативно, дори злонамерено отношение“, с което се демонстрира „предубеденост, пристрасност и подпомагане на другата страна“. На датата на съдебното заседание -12.06.2023г.е входирана молба,подписана от адвокат Ю., с искане за отлагане на делото, поради неговата невъзможност да се яви в съдебно заседание пред вид ангажираност с друго дело /в.гр.д.№ 5446/2023г.на СГС/, за което е представил като доказателство призовка, получена от него на 17.05.2023г. и че свидетелката също е в невъзможност да се яви поради здравословен проблем, за който е в готовност за представи медицински документ. Отново е посочил списък със свободните си дати. В откритото съдебно заседание, съдът е оставил без уважение искането за отвод поради липса на основание. Посочено е, че предубеденост няма, а при насрочване на делото съдът се е ръководил от задължението си да обезпечи своевременното разглеждане на спора при отчитане на обстоятелството, че то е било разпределено на 9.11.2020г. /преди три години/, прекратявано и връщано. Съдът е оставил без уважение искането за отлагане на делото със следните пет мотива: 1. Съдът е указал на страните и те са уведомени както, че преклузията за заявяване на доказателствени искания е настъпила на 28.09.2022г.,така и че заседанието ще е последно и делото ще бъде обявено за решаване „без последваща възможност за продължаване на съдебното дирене, 2. Невъзможността за явяване в съдебно заседание не е надлежно удостоверена - към молбата на адвокат Ю. е приложен ненадлежно оформен препис от призовка по друго дело, без разписка, от която да е видно кога е бил уведомен за него. Дори и да се приеме, че уведомяването е на 17.05., то е станало след уведомяването на 5.05.за заседанието по настоящето дело. Към молбата не са представени доказателства за наличие на други уважителни причини, налагащи явяване по другото дело, а не по процесното, 3. Свидетелката Б. е следвало да уведоми съда, който я е призовал за невъзможността си да се яви, а не адвоката, 4. Адвокат Ю. е посочил само две свободни дати за месец септември и тринадесет за месец октомври, но не е представил доказателства за служебната си ангажираност на останалите дати, 5. След като е бил редовно призован за заседанието, съдът е удовлетворил искането му да призове свидетеля /а не да бъде воден/ и е негова тежестта да понесе последиците от невъзможността за явяване на свидетеля, при положение че свидетелят не е уведомил съда за невъзможността си и не е представил доказателства за такава, а от своя страна процесуалния представител на ищеца не сочи доказателства за служебната си ангажираност за дълъг период от време /повече от три месеца, броими от съдебното заседание/. Съобразявайки изложеното, съдът е извел общ извод, че ищецът се домогва да причини неоснователно отлагане на делото, поради което е отменил определението за допускане на свидетел и е приключил съдебното дирене. Мотивите му са, че не може да се даде вяра на приложения препис от призовка, след като е ненадлежно оформен и е представен след като съдът е указал, че заседанието ще е последно за събиране на доказателства. За страната е съществувала /от 5.05. до 12.06./ възможност за преупълномощаване на друг представител, след като по делото вече е искано отлагане /с молба от 26.09.2023г./ без да са представени доказателства за служебна ангажираност, което съдът е уважил. Сега отново е заявена невъзможност за явяване както за пълномощника, така и за свидетеля, при това – за последния без да са представени доказателства за посочените уважителни причини. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси с № 1 и 2, касаещи приложението на чл.142, ал.2 ГПК и чл.22, ал.1, т.6 ГПК, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика, поради което по тях не следва да се допуска касационна обжалване. Те не са от значение за изхода на спора, защото съдържат условия, които не са приети за установени от съда и не отговарят на фактите по делото. Разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК представлява гаранция за състезателно начало и задължава съдът да не разглежда делото когато страната и/или нейния представител са редовно призовани, но само когато те са установили, че са възпрепятствани да се явят поради обективни причини, които страната не е можела да отстрани. Настоящият случай не е такъв, защото в случая – не се установява да са били представени надлежни доказателства, установяващи наличие на обективни причини, възпрепятстващи явяването. Съгласно установената практика, включително и цитираната от касатора, за да представлява неотвеждането на съдията /поради някое от посочените в чл.22 ГПК основания/ процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения акт, следва страната да е представила факти, от които обективно оправдано да следва че конкретно установеното поведение на съда не покрива изискванията за разглеждане на спора от независим и безпристрастен съд. Даването на изпълними указания, в посочен от съдебния състав срок, който може да бъде приет за разумен, не могат да бъда определени като такива факти. Третият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но противно на твърденията му, не се установява да е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички доводи на страните от значение за решаване на делото и е длъжен да прецени всички правно релевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона. В случая посочените задължения са изпълнени. Касаторът всъщност - изразява несъгласие с приетото за установено от въззивния съд, оспорвайки по същество правилността на направените изводи за наличие на хипотезата на чл.5, §1, б.“с“ ЕКЗПЧОС, но в производството по допустимост касационната инстанция не осъществява контрол за правилност. Видно от гореизложените му мотиви – въззиввният съд е осъществил изискуемата се проверка, обосновавайки извода си за съответствие на направената от САС преценка за наличие на хипотеза, обосноваваща лишаване от свобода в предвиден от ЕКЗПЧОС случай и по ред, предвиден от закона. В този смисъл, макар че отговорът на четвъртият поставен въпрос е положителен, същият е ирелевантен за изхода на спора, доколкото в случая е налице, хипотеза, предвидена в чл.5,§1 ЕКЗПЧОС /а именно- чл.5, §1, б.“с“/. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика /например решение по гр.д.№ /2020г.на І г.о. на ВКС/, терминът „очевидна“ от посоченото основание„очевидна неправилност“ характеризира степента на проявление на съответния порок–изисква се той да е квалифициран, т.е. особено тежък Не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички, а се изисква – „неправилността да е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“, а в конкретния случай, подобни изводи не могат да бъдат изведени. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение