Определение № 230 от 07.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1672/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Фондация „Българска хранителна банка“, [населено място] срещу решение № 271 от 13.04.2020 г. по в. т. д. № 146/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Варненски районен съд решение № 4743 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 16960/2018 г., са отхвърлени предявените от фондацията-касатор срещу „Баркод системи България” ООД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 21 871.72 лв. – недължимо платена цена след разваляне на договор от 21.09.2016 г. за изработване, доставяне, инсталиране, поддържане, обслужване, монтаж на оборудване и пълно програмно осигуряване използването на специализиран софтуерен продукт и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 369.72 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода 27.03.2018 г. - 08.11.2018 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. След подробно излагане на установената по делото фактическа обстановка и позовавайки се на заключението на приетата техническа експертиза, касаторът твърди, че са налице предпоставките за разваляне на процесния договор по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и изразява несъгласие с направения от решаващия състав извод в обратна насока. Според него, въззивният съд не е аргументирал ясно и разбираемо защо не възприема заключението и не е посочил други доказателства, които опровергават данните от същото. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли въззивният съд при невъзприемане на заключението на единичната експертиза, в която се приема, че изработеното по договора е негодно за неговата употреба, да изложи мотиви; 2. Допустимо ли е въззивният съд, без да е събрал специални знания на експерти, да се произнася по факти, които не са общоизвестни или служебно известни на съда; 3. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение; 4. Ще бъде ли надлежно развалянето на договора за изработка, ако страната е отправила писмено волеизявление до другата страна, предоставила й е подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален, при положение, че е налице хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД ”. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на I г. о., решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на II г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на I г. о. (за първия въпрос) и решение № 393 от 01.10.2010 г. по гр. д. № 4703/2008 г. на II г. о. (за втория въпрос). Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдение за явна необоснованост на направените изводи във връзка с годността на програмата, предмет на процесния договор. Ответникът по касация – „Баркод системи България” ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 28.08.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че: Между страните е сключен договор № 319 от 21.09.2016г., по силата на който ищецът Фондация „Българска хранителна банка“ е възложил на ответника „Баркод Системи България“ ООД да разработи приложно програмно осигуряване чрез специализиран за дейността на ищеца софтуерен продукт, снабден с необходимите лицензи за ползване, описан като функционалност в приложение № 3, да го инсталира, като му достави и монтира необходимото оборудване, както и да извършва софтуерна поддръжка и други услуги, съгласно приложения 1 и 2 към договора; На 28.08.2017 г. е подписано допълнително споразумение за промени в стойността на оборудването, възнаграждението по договорите за сервизно обслужване и в срока за плащане; Цената по договора е изцяло платена на изпълнителя; С приемо-предавателни протоколи, съставени в периода 31.08.2017 г. - 28.09.2017 г., ищецът е получил хардуерните устройства, приел е извършени услуги във връзка с ползване и сервизно обслужване на системата за управление на стоките; По повод констатирани от възложителя функционални проблеми в системата в хода на нейното ползване, между страните е разменена кореспонденция; С нотариална покана, надлежно връчена на представляващия ответното дружество на 12.03.2018 г., фондацията-възложител е предоставила на изпълнителя седемдневен срок, в който да изпълни точно поръчаната работа, като му е указала, че в противен случай ще счита договора за развален; В отговора на поканата ответникът „Баркод системи България” ООД е възразил срещу наличието на сочените недостатъци, като е заявил готовност за отстраняване на част от проблема. Решаващият състав е преценил, че искът е неоснователен, тъй като процесният договор не е развален с отправеното от възложителя изявление. Съобразявайки формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, е посочил, че недостатъците на престирания резултат не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване размера на възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, като разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение – преценка, при която трябва да се вземе предвид и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно. След задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, в т. ч. показанията на разпитаните свидетели и на пространното заключение на техническата експертиза, Софийски апелативен съд е приел, че софтуерният продукт е изработен и инсталиран; оборудването е доставено и монтирано; информационната система е внедрена напълно през м. септември 2017 г.; извършено е обучение на част от персонала на ищеца; в хода на използване на програмата за период около три месеца между страните е поддържана връзка по имейл, тъй като ползвателят е констатирал определени липси и проблеми при работа с функционалността на системата, като в рамките на възможностите на дистанционното обслужване ответникът е осъществявал методическа помощ и отстранявал грешки и непълноти, обективирани в няколко версии на програмата, касаещи конкретни проблеми. С оглед на това и предвид становището на вещото лице, че при активно участие на двете страни и по-задълбочено обучение в програмата, непълнотите във функционалностите могат да бъдат преодолени, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не се касае за пълно неизпълнение на възложената работа до степен на негодност за използване на изработеното, а за изпълнена работа с недостатъци, установими в хода на използване на софтуера и налагащи неговата доработка в определени параметри, т. е. преценил е, че е налице хипотезата на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, при която възложителят би могъл да се възползва от една от предвидените в тази разпоредба възможности. Доколкото обаче искът е предявен за присъждане на суми на отпаднало основание поради пълно неизпълнение на договора и развалянето му, същият е счетен за изцяло неоснователен и е отхвърлен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Като цяло, въпросите са относими към правилността на обжалвания акт и обективират несъгласието на страната с изводите, до които е достигнал въззивният съд по спорните по делото въпроси и с преценката на събраните доказателства. Освен това, въпрос № 1 съдържа невярното твърдение, че въззивният съд не е възприел заключението на експертизата. Точно обратното, именно с оглед установеното от експерта, съдебният състав е приел, че поръчаната работа е изпълнена, но с недостатъци и че тези недостатъци са отстраними. В основата на въпрос № 3 е субективната преценка на страната за „едностранно и непълно обсъждане на събраните доказателства“, проверката на която обаче е възможна единствено при вече допуснато касационно обжалване. Що се отнася до въпроси № 2 и № 4, същите са теоретични и не са отнесени към мотивите на акта – в първия от тези въпроси не е посочено за кои факти са били необходими специални знания и е следвало да бъде назначена експертиза, а вторият – не съответства на фактите по конкретното дело, приети от въззивния съд за установени. Освен поради отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол и поради недоказаност на единственото поддържано по отношение на тях основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на въпроси № 3 и № 4 касаторът изобщо не е посочил конкретна съдебна практика, а посочените от него във връзка с въпроси № 1 и № 2 решения на ВКС по чл. 290 ГПК не са релевантна към тези въпроси практика, тъй като третират въпроса за преценката на противоречиви експертни заключения, както и за необходимостта съдът да мотивира защо не кредитира дадено заключение, какъвто настоящият случай не е. На второ място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност н въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с необосноваността на направените от съда изводи досежно годността на изработената програма, която неправилност обаче не може да бъде преценена като „очевидна” в разяснения по-горе смисъл на това понятие. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 1476 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от приложените към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] т 10.08.2020 г., фактура № 517 от същата дата и платежно нареждане до „Райфайзенбанк България“ от 12.08.2020 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК