Определение № 717 от 22.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 496/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Р. Д. от [населено място] срещу решение № 2556 от 20.11.2019 г. по в. гр. д. № 2770/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, I-8 състав решение № 1512 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 15335/2017 г., предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу К. Р. Д. от [населено място] регресен иск с правно основание чл. 81 ЗЗ (отм.) е уважен за сумата 30 000 лв., представляваща Ѕ ид. ч. от платено от застрахователя застрахователно обезщетение за неимуществени вреди съгласно влязло в сила решение по гр. д. № 2482/2006 г. на Софийски градски съд, I-9 състав, потвърдено с решение по гр. д. № 2385/2009 г. на Софийски апелативен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 02.04.2015 г. – до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното оплакване в нея е срещу извода на въззивния съд, че вземането не е погасено по давност. Според касаторката, този извод е направен в противоречие с постановките на Тълкувателно решение № 3/2016 г., като не е съобразено обстоятелството, че към момента, когато е поискано увеличение на иска до пълния дължим размер на вземането 60 000 лв., (предявен първоначално като частичен иск за сумата 6 000 лв.) приложимата в случая обща петгодишна давност вече е била изтекла. Несъгласие е изразено и с преценката на решаващия състав във връзка с пасивната материалноправна легитимация на ответницата по съображения, че по делото не са ангажирани доказателства в тази насока. Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането; 2. За задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не“. За така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос); решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о. и решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 460/2014 г. на IV г. о. (за втория въпрос). Бланкетно са заявени и твърдения, че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това, касаторката моли за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение с доводи за недоказаност на пасивната й легитимация и за нарушаване принципа за равенство на страните, изразяващо се в неосигуряване на възможност да вземе становище по допуснатото изменение (увеличаване цената) на иска. Ответникът по касация – Застрахователна компания „Лев Инс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 05.03.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: При пътно-транспортно произшествие от 15.03.2005 г., по вина на употребилия алкохол над допустимата в закона концентрация водач Р. С. Д., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗК „Лев Инс“ АД, е причинена смъртта на пешеходката М. Н. К.; С влязло в сила решение по гр. д. № 2385/2009 г. на Софийски апелативен съд застрахователят е осъден да заплати на Надежда С. К. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на посоченото лице в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.03.2005 г., както и разноски в размер на 5 695 лв., които суми са изплатени изцяло на третото увредено лице на 22.04.2010 г.; С влязло в сила решение по гр. д. № 180/2013 г. на Софийски градски съд С. Д. Карчин, баща на виновния за произшествието водач, по предявен срещу него регресен иск по чл. 81 ЗЗ (отм.), е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата 50 360.02 лв., представляваща половината от общо изплатеното от застрахователя обезщетение, като за разликата до пълния претендиран размер 100 720.04 лв. искът е отхвърлен по съображения, че ответникът отговаря само за Ѕ ид. ч. от задълженията на своя наследодател. При така установената фактическа обстановка решаващият състав е приел, че са налице предпоставките на приложимия към случая чл. 81 от Закона за застраховането (отм.) за ангажиране регресната отговорност на ответницата К. Р. Д. в качеството й на наследник (майка) на виновния водач. Въззивният съд не е споделил становището на първата инстанция за недоказаност на пасивната материалноправна легитимация на ответницата предвид липсата на ангажирани доказателства (удостоверителни документи), че същата е майка на водача Р. Д.. На първо място, с оглед отговора на исковата молба и уточненията на същия, направени от процесуалния пълномощник на ответницата в съдебно заседание на 15.02.2016 г., съдебният състав е счел, че възраженията срещу пасивната легитимация произтичат не от оспорването на факта, че ответницата е майка на делинквента, а от оспорването на факта, че водач на автомобила е бил Р. С. Д., изключващо съответно отговорността й по предявения регресен иск. Съобразил е също и заявеното от адвоката на ответницата, че „не твърди, че наследството не е прието“ от нея. По тези съображения е формирал извод за направено от страна на представителя на ответницата признание както, че тя е наследник на Р. Д., така и че е приела наследството. Независимо от това, въззивният съд е счел, че по делото са ангажирани и други доказателства в подкрепа на факта, че ответницата К. Д. е наследница на делинквента Р. Д. с права от Ѕ от наследството, а именно – нотариален акт № 76/2005 г. от 04.04.2005 г., установяващ, че на посочената дата същата, заедно със С. Д. Карчин, се е разпоредила с недвижим имот, собственост на наследодателя й Р. Д.. Това разпореждане е преценено като мълчаливо приемане на наследството съгласно чл. 48 ЗН, имащо за последица съответно поемането на отговорност и за пасивите на наследството в съответствие с правилото на чл. 60 ЗН. С оглед на това и съобразявайки, че предмет на настоящата регресна претенция е само платената главница по застрахователното обезщетение 60 000 лв. и че с влязло в сила решение другият наследник на делинквента (неговият баща С. Д.) е осъден за половината от дължимите суми, т. е. и за половината от главницата, въззивната инстанция, е отменила първоинстанционното решение частично и е уважила предявения иск по чл. 81 ЗЗ (отм.) за сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 02.04.2015 г. – до окончателното й изплащане. Като неоснователно решаващият състав е преценил направеното възражение за погасяване на вземането по давност. Позовавайки се на задължителните указания в т. 14 от ППВС № 7/77 г. и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, според които приложима за регресните искове по чл. 81 ЗЗ (отм.) е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, чието начало е моментът на плащането на застрахователното обезщетение, Софийски апелативен съд е приел, че в случая давността не е изтекла, тъй като плащането на главницата по застрахователното обезщетение е извършено на 22.04.2010 г., а искът е предявен на 02.04.2015 г., т. е. преди изтичането на 5-годишния срок. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса, свързан с погасителната давност в хипотезата на предявен частичен иск (въпрос № 1). По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ изхода на конкретното дело, така и заявеното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на втория въпрос тези предпоставки не са налице, тъй като въпросът е относим към правилността на обжалвания акт. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая касаторката е отъждествила очевидната неправилност с неправилността на преценката на съда, че представените по делото доказателства установяват легитимацията й като наследник на делинквента, която неправилност обаче не може да бъде преценена като „очевидна“ и да обоснове допускането на касационния контрол. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само в частта, с която искът е уважен за разликата над 6 000 лв. до присъдения размер 30 000 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение