Определение № 2245 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3475/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. А. П. и З. Й. Д., действаща чрез законния си представител В. Я. М., А. Й. и З. Й. Д., като наследници на първоначалния ищец Й. Д. Й., подадена чрез процесуалния им представител адв. С. Ч., срещу решение № 620 от 11.05.2023 г., постановено по в. гр. дело № 2926/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262790 от 24.08.2022 г. на Софийски градски съд по гр. дело № 9212/2017 г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове за осъждане на ответника застрахователно дружество „Евроинс“ АД да заплати на всеки един от първоначалните ищци по 200 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие смъртта на дъщеря им В. Й. Д., настъпила на 12.08.2015 г. в резултат на ПТП, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необосновано.

Ответникът по касационната жалба застрахователно Дружество „Евроинс“ АД, чрез юрк. Б. Г., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото. Счита, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Предявеният иск е по чл. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

Съдът е установил, че по НОХД № 105/2016 г. на Окръжен съд - Търговище е постановена влязла в сила на 31.05.2018 г. присъда, с която водачът на участвалия в ПТП автомобил е признат за невинен в това, че на 12.08.2015 г. около 21.00 часа на третокласен път III-4802, км. 0.030, в близост до гробищния парк на [населено място], при управление на микробус марка „Фолксваген К.“ с рег. [рег.номер на МПС], с прикачена към него платформа с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на дъщерята на ищците, поради което е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. Посочено е, че спорът между страните касае въпроса дали е налице противоправно поведение на водача на лекия автомобил. В тази връзка въззивният съд е приел, че гражданският съд не разполага с процесуална възможност да преразглежда въпросите, посочени в разпоредбата на чл. 300 ГПК, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Като неоснователно е отхвърлено възражението, че не е налице тъждество на деянието, предмет на присъдата, и деянието, предмет на доказване в исковия процес, тъй като с постановената присъда е прието, че подсъдимият водач на МПС не е нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП, за да причини смъртта на В. Й. Д.. Посочено е, че задължителната сила на присъдата се простира до деянието, което е включено в състава на престъплението, за което е оправдан дееца, от обективна страна, поради което съдът е приел, че е обвързан от силата на пресъдено нещо относно това, че за извършеното на 12.08.2015 г. деяние водачът на застрахованото превозно средство не е имал противоправно поведение. Допълнително е посочено, че и от заключението на приетата САТЕ не е установено с категоричност наличието на противоправно поведение на водача на МПС, като дадените варианти са предполагаеми хипотези при недоказани факти и предположения. В заключение е прието, че доколкото не е установено противоправно поведение на застрахования водач, а в хипотезата на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя към увреденото от застрахования лице е равна по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, искът за претендираното обезщетение е отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът при влязъл в сила оправдателен акт по наказателното дело да изследва дали делинквентът не е допуснал и други нарушения на ЗДвП, за които не му е било повдигнато обвинение или за които липсва произнасяне по наказателното дело?“.

2. „Обвързан ли е гражданският съд от констатацията на наказателния съд, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК при преценка на обстоятелства, които не са били релевирани в наказателното производство?“.

3. „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“.

4. „Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, следва ли да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“.

5. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?“.

6. „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните?“.

Посочени са актове на ВКС, с които се твърди, че изводите на въззивния съд са в противоречие.

Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Първите два въпроса са аргументирани от касаторите с твърдения, че въззивният състав не е обсъдил оплакванията им за други допуснати от делинквента нарушения на Закон за движение по пътищата – по-конкретно правилата на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 ЗДвП – които не фигурират с оправдателния диспозитив на наказателната присъда. Въпросите не могат да обусловят допускането на касационното обжалване, доколкото касаят правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение изрично е посочено, че сочените от ищците правила за поведение в на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 ЗДвП са част от изискванията за поведението на водача на МПС и се включват в нормата на чл. 342 НК, по който състав делинквентът е признат за невиновен с влязлата в сила присъда. Съдът е приел, че деянието, предмет на гражданския процес, е същото, за което е постановена оправдателната присъда в наказателния процес, поради което съобразно чл. 300 ГПК е обвързан от присъдата на наказателния съд относно противоправността му. В тази смисъл неотносимо цитираното от касаторите решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г. на ВКС. С оглед посоченото твърденията на касаторите, съдържащи се във въпросите, противоречат на правните изводи на съда и изразяват несъгласието им с тях, поради което не могат да бъдат разглеждани преди допускането на касационното обжалване по същество на някои от основанията, визирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

По третия и шестия въпрос, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. Въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди основанията, посочени във въззивната жалба, да направи собствени констатации и да изложи мотиви, отразяващи извършената дейност и преценката на доказателствения материал. С оглед на изложеното следва да се приеме, че решението е съобразено с цитираната от касаторите съдебна практика, поради което в случая не може да бъде допуснато касационно обжалване на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртият и петият въпрос са неотносими към решаващите изводи на съда, доколкото в обжалваното решение не се съдържа соченото от касаторите препрещане към мотивите на първоинстанционния съда. Въззивният състав е изложил собствени мотиви по спорния въпрос без да се ползва от възможността, предвидена в чл. 272 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите дължат на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 150 лв.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение