Определение № 813 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2164/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Българска федерация по кънки“ със седалище в [населено място], представлявана от председателя й Т. Й., подадена чрез процесуалния представител адв.В. Н. срещу въззивното решение № 229/23.1.2020 г по гр.дело № 3321/19 г на Софийски апелативен съд, Четиринадесети граждански състав, с което е потвърдено решение от 8.4.19 г по гр.дело № 985/15 г на СГС, ГО, I-18 състав, като са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу М. Й. С. искове с правно основание чл.284 ал.2 ЗЗД вр.чл.79 ал.1 ЗЗД. за 27 520 лв, 740 щ.д. и 793, 46 евро, представляващи получени и неотчетени суми, по повод делегираните й правомощия в качеството на представляващ БФК, във връзка с провеждането и организацията на Световно първенство по шорттрек София-2010 г.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Ответницата по касационната жалба М. Й. С. оспорва същата, по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния й представител адв.К. А..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното:

С въззивното решение е прието за установено, че ответницата М. С.-председател на УС на БФК е избрана да бъде председател на организационния комитет на Световното първенство по шорттрек, София-2010 г, като от името на БФК слючва договори, свързани с организацията на събитието и извършва разходи до 5 000 лв.Прието е решение договорите над тази сума да бъдат сключвани с разрешението на УС на БФК, след което да бъдат подписвани от председателя.Въззивният съд е приел, че СРС е разгледал всички факти, на които се е позовал ищецът в исковата молба, но е определил неправилна правна квалификация на спорното право /чл.45 ЗЗД/.Констатирайки това процесуално нарушение, въззивният съд е определил правилната правна квалификация-чл.284 ал.2 ЗЗД и се е произнесъл по съществото на спора в съответствие с действителното правно основание.Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗЗД вр.чл.79 ал.1 ЗЗД довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.Задължението на довереника да даде отчет включва задължение да уведоми доверителя за изпълнението, да му даде сметка и да предаде полученото.Тежестта да докаже отчета по мандатното правоотношение е на довереника.Касаторът е представил по делото разходни касови ордери за получени от ответницата суми.Част от тези ордери не са подписани от нея, което се установява от приетото като неоспорено заключение по допуснатата по делото съдебно-графологическа експертиза, поради което са изключени от доказателствения материал по делото.От приетата пред СРС съдебно-икономическа експертиза, изпълнена след проверка на документите в счетоводството на БФК се установява, че по сметката на Федерацията са постъпили суми от Световната федерация по кънки, с цел организиране на шорттрек събитието в периода 15.10.2009 г-2.7.2010 г в общ размер на 417490 щ.д. С решение са приети отчетите и докладите, предоставени от УС без забележки.Съставен е и отчет, който е изпратен на Международната федерация по кънки, който също е одобрен, без възражения.От приетите отчети се установява, че ответницата е изпълнила задълженията си по поръчката, а сумите по предоставената кредитна карта на стойност 15 000 евро са изцяло погасени, с което е закрит получен служебен аванс.Следователно исковете са неоснователни.

В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК.

Формулирани са следните въпроси: 1/ има ли процесуално задължение съдът да не прави изводи по фактически въпроси, по които страните не са спорили, както и да не основава решението си на доводи, каквито страните не са правили; 2/ има ли съдът процесуално задължение, при преценка на събраните по делото доказателства да изхожда от съдържащите се в тях сведения, каквито са, без да им преписва съдържание, каквото те нямат, 3/ каква е отговорността на представляващия и управляващия юридическо лице с нестопанска цел-договорна или деликтна по чл.45 ЗЗД, 4/ при определяне вида на отговорността на представляващия ЮЛ с нестопанска цел за причинените на ЮЛ прилага ли се т.нар.управителски деликт по чл.147 ТЗ.

Сочи се противоречие на въззивното решение със следните решения на ВКС:

-решение № 18 от 28.1.2019 г по гр.дело № 978/18 г на ВКС, ГК, Първо ГО, с което е прието, че при своята дейност съдът трябва да се ръководи от основните начала на гражданския процес, посочени в чл.5-13 ГПК-установяване на истината по делото, спазване на принципите на служебното и диспозитивното начало, както и принципът на равенство в процеса, като не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада.Съдът не може да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните.

-решение № 246/14.5.2010 г по гр.дело №344/2009 г на ВКС, ГК, Второ ГО, с което е прието, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, т.е да се произнесе по заявеното основание и в рамките на посочения от ищеца петитум, а с решение № 361 от 26.5.2010 г по гр.дело № 1471/2009 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО е прието, че въззивният съд следва да се произнесе само по въпроси, поставени във въззивната жалба.

-Съгласно решение № 458/29.6.2010 г по гр.дело № 1526/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, ГК съдът не следва да излиза извън пределите на дължимите от него действия в изпълнение на принципа на диспозитивното начало по чл.7 ГПК, както и да накърнява правото на ищеца на избор на защита /чрез предявяване на осъдителен или установиетелен иск/.

-Съгласно решение № 98 от 21.3.2011 г по гр.дело № 952/2010 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО служебното начало по чл.7 ГПК задължава съда да съдейства за изясняване на делото, но това не е основание за абсолютно дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на страните, налагането им на съображения, различни от заявените от тях в хода на процеса и признаване или отричане на права, които не са били спорни.

-С решение № 164 от 4.6.2014 г по гр.дело № 196/14 г на ВКС, ГК, Трето ГО е прието, че съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира, едни факти за установени, а други за неосъществили се.Съдът трябва да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

• С решение № 69/9.7.2015 г по гр.дело № 1582/14 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО, е прието, че съдът следва в рамките на въззивното сезиране да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и да прецени доказателствата заедно и поотделно, по вътрешно убеждение.

• С решение № 292 от 20.1.2016 г по гр.дело № 952/15 г на ВКС, ГК, Трето ГО е прието, че в с съответствие с т.19 от ТР № 1/2001 г на ОСГТК на ВКС мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а непроверяваща дейност.Като решаваща инстанция по същество съдът следва да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните.Доказателствата следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научни правила.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното:

Поставените въпроси, определени от касатора като процесуалноправни и материалноправни са общи, неясни и съдържателно необосновани с конкретен правен извод на състава на въззивната инстанция.Единственото конкретно твърдение в изложението по чл.284 ал.3 ГПК се свежда до несъгласието на касатора с дадената от въззивния съд правна квалификация.Относно въпроси 3 и 4 следва да се има предвид, че правната квалификация е дейност на съда по приложението на закона и се извежда от исковата молба, от нейната обстоятелствена част и петитум, т.е. не ответницата следва да обсъжда характера на отношенията между страните, а това е длъжен да направи ищецът, с оглед обосноваване на претенцията си.И тук още с исковата молба, касаторът-ищец в производството е заявил, че сумите са получени целево – за авансово плащане на услуги за нуждите на „Световната купа по шорт – трек – 2010 г.“, на което домакин била България, като изрично е посочено, че ответницата към този момент е била председател на Организационния комитет за провеждане на „Световната купа по шорт – трек – 2010 г.“, а не в качеството й на председател на Управителния съвет на Сдружение „Българска федерация по кънки“. Въпросните обстоятелства са въведени още в исковата молба и съответно съобразени от въззивния съд.Правомощие на въззивния съд е да даде правна квалификация на спорното материално право, както е прието с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 124/24.3.2011 г, по гр.дело № 882/2010 г, решение № 398/23.5.2010 г по гр.дело № 738/23.5.2010 г по гр.дело № 738/09 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 249/23.7.2010 г по гр.дело № 92/09 г на ВКС, Четвърто ГО.Съгласно тези решения предметът на делото е спорното материално субективно право-претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация не обвързвала въззивния съд, който следва да определи действителния предмет на спора, по който да се произнесе по същество.В разглеждания случай въззивният съд е дал правната квалификация на иска съобразно въведените от ищеца твърдения, а не „въз основа на твърдения, на които страната не се е позовала“, както подържа касатора в изложението си.. Не съответства на общото основание и последният поставен въпрос, тъй като същият е общ- дали една отговорност е договорна или деликтна зависи от конкретните обстоятелства и факти по спора, т.е. зависи от конкретно установения произход на вземането. Отново неточно е и обосноваването на този въпрос, тъй като съставът изрично е приел, че ответницата е получила тези суми в качеството й на председател на Организационния комитет на Световното първенство по шорттрек, като по делото е било установено, че сумата е изразходвана целево и съответно отчетена именно във връзка с това събитие. Следва да се отбележи още, че и в нито един от изброените и приложени съдебни актове не се разрешава подобен въпрос, поради което липсва обосноваване и на допълнителен критерий по него.

Относно въпроси 1 и 2. Видно от мотивите на въззивното решение съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ал.2 и ал.3 и чл.236 ал.2 ГПК се е произнесъл по очертания с въззивната жалба предмет, преценил е всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се,обсъдил е и въведените във въззивното производство от страните доводи и възражения, защитните им позиции и е изложил подробни съображения, което съставлява гаранция за правилността на въззивния акт и за правото на защита на страните в процеса.Отделно от това следва да се отбележи, че питането на касатора „има ли процесуално задължение съдът при преценка на събраните по делото доказателства да изхожда от съдържащите се в тях сведения, без да им приписва съдържание, каквото нямат“ е неточно, неясно хипотетично и без връзка с делото, тъй като не е конкретизирано, на кои точно доказателства съдът е „приписал съдържание, каквото те нямат.“

Само за пълнота на изложението, тъй като липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на акта до касационно обжалване, следва да се отбележи и липсата на валидно обоснован допълнителен критерий по тези въпроси.Освен, че не е налице относимост на изброената практика към разрешенията на въззивния съд, то и същата разглежда различни хипотези и в крайна сметка не третира поставените въпроси в контекста на разглежданата хипотеза по спора.

Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК са представени също определение № 97 от 4.3.2020 г по т.дело № 1405/2019 г на ВКС, ТК, Второ ТО, определение № 47 от 26.1.2010 г по т.дело № 857/2009 г на ВКС, ТК, Първо ТО и двете постановени по реда на чл.288 ГПК и решение № 337 по гр.дело № 1235/2006 г на САС, ГК, Първи състав не съставляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Определенията по чл.288 ГПК не разрешават материалноправен спор и не се ползват със сила на присъдено нещо, поради което не влизат в приложното поле на задължителната практиката на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на ВКС.Влязлото в сила решение на САС не обосновава приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Липсва аргументирано изложение относно приложението на касационните основания по чл.280 ал.1 т.2, по т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, а касаторът само се е задоволил да посочи текстовете от закона. Не е конкретизирана практика по смисъла на т.2 ГПК, не е обосновано кои въпроси и защо според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Фактическият състав на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК предпоставя обосноваване от страна на касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните.Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила.Подобни пороци на съдебния акт не са изведени от касатора, нито се констатират от настоящата инстанция.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Касаторът дължи на процесуалния представител на ответницата възнаграждение в размер на 2000 лв, за осъществена безплатна правна помощ при условията на чл.38 ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение