Определение № 1143 от 27.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1782/2023 г.

Производството е по чл. 274 ГПК – чл. 279 ГПК. Образувано е по жалба на Л. Й. Х. срещу определение № 774/11.10.2023г. по ч.т.д. 1519/2023г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата му срещу определение № 7018 от 07.06.2023г. по ч.гр.д. № 6436/2023г. по описа на Софийски градски съд. Жалбоподателят поддържа, че съдебният акт в обжалваната му част е неправилен предвид постановяването му в нарушение на закона и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че исканото обезпечение следва да бъде допуснато, и този съдебен акт подлежи на обжалване пред ВКС. Излага, че изменението на гаранцията от въззивния съд е толкова съществено, че следва да се приеме, че е налице по същество допускане на друго обезпечение. Поддържа, че е налице нарушение на принципа за правна сигурност, защото въззивният съд е посочил, че съдебният му акт подлежи на обжалване, и по подадената в изпълнение на указанията му жалба са извършени разноски, които представляват вреди за него, предвид неразглеждането на жалбата от ВКС. По тези доводи моли определението в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски. Със съдебния акт в обжалваната му част състав на ВКС, ТК, I TO, е приел, сезиралата го жалба от Л. Й. Х. срещу определение № 7018/07.06.2023г. по ч.гр.д. 6436/2023г. по описа на СГС за недопустима и е оставил на последното основание жалбата без разглеждане. Посочил е, че съгласно императивната разпоредба на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК съдебният акт на въззивния съд, постановен в обезпечителното производство, подлежи на инстанционен контрол пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК само в хипотезата, когато въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу определение за оставяне без уважение на искане за допускане на обезпечение, за първи път допусне исканото обезпечение. Счетено е, че с тази разпоредба е създаден ред за защита на ответника по молбата, на когото в описаната хипотеза не се връчва препис от частната жалба на насрещната страна срещу първоинстанционния акт, от каквато защита същият би бил лишен при допускане на обезпечението от въззивната инстанция с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. Обобщено е, че извън хипотезата на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК производството по молбата за допускане на обезпечение е двуинстанционно, тъй като определението на въззивния съд не е от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение. Посочено е, че в този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 685 от 29.10.2014г. по ч. т. д. № 3096/2014г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 485 от 25.09.2015г. по ч.т.д. № 1994/2015г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, определение № 579 от 17.11.2017г. по ч.т.д. № 2744/2017г. по описа на ВКС, ТК, определение № 248 от 03.05.2018г. по ч.т.д. № 1060/2018г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 181 от 06.03.2019г. по ч.т.д. № 145/2019г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО и др. Прието е, че в процесния случай обезпечението е допуснато от първоинстанционния съд, като въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ответника по бъдещия иск, е променил само условията, при които е допуснато, определяйки парична гаранция на основание чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК в по-висок размер. По тези мотиви е счетено, че обжалваното определение не е от категорията на посочените в чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, не подлежи на касационно обжалване и жалбата на ответника е оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение намира обжалвания съдебен акт за валиден. В обжалваната му част е допустим и правилен. Съобразно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, определенията на съда по молба за допускане обезпечение на иск подлежат на двуинстанционно разглеждане. ВКС се произнася по тях, само когато са постановени за първи път от въззивния съд, а не и при произнасянето на въззивния съд като втора инстанция по частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд. Единственото изключение е законодателно уредено с нормата на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, съобразно която в хипотеза, в която въззивният съд по жалба на молителя допусне обезпечение, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Нормата цели защита правото на участие в процеса на ответника по исканото обезпечение, комуто на основание изречение второ на същата законова разпоредба не се връчва препис от жалбата на молителя срещу определението, с което се отказва да бъде допуснато обезпечение на иска. Като изключение от общото правило за двуинстанционно производство по молбата за допускане на обезпечение, правилото на чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК не може да бъде тълкувано разширително. В процесния случай първоинстанционният съд по молба на К. М. К. с определение № 10797/21.03.2023г. по ч.гр.д. № 14386/2023г. по описа на Софийски районен съд, е допуснал обезпечение на бъдещ иск, предявим от К. М. К. срещу Л. Й. Х. с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на 85 броя дружествени дялове от капитала на „Графкар“ ЕООД, сключен на 31.10.2019г., при гаранция в размер на 170 лв. Първоинстанционният съдебен акт е обжалван от ответника по обезпечението – Л. Й. Х., по чиято жалба СГС се е произнесъл с определение № 7018/07.06.2023г. по ч.гр.д. 6436/2023г. по описа на съда, като частично е уважил жалбата на ответника и увеличил гаранцията, при която е допуснато обезпечението на сумата 5 000 лв., и оставил без уважение жалбата в останалата ѝ част. Ответникът Л. Й. Х. няма признато от закона право на жалба срещу този съдебен акт по гореизложените доводи на съда за двуинстанционния характер на обезпечителното производство. Не е налице и изключението по чл. 396, ал. 2, изречение трето ГПК, доколкото въззивният съд не е допуснал за първи път обезпечение по жалба на молителя, в което производство ответникът да не е участвал, а се е произнесъл по жалба на ответника срещу първоинстанционен съдебен акт, с който исканото обезпечение е било допуснато, като при частично уважаване жалбата на ответника е определил по-висок размер на гаранцията. Противно поддържаните с жалбата доводи без значение за обжалваемостта на последния съдебен акт е колко значителна е разликата между определения размер на гаранцията от първоинстанционния и въззивния съд. По вече изложените доводи на съда предоставената на ответника процесуална възможност за защита пред ВКС с частна касационна жалба е само в хипотезата, когато първоинстанционният съд е отказал да допусне обезпечение на иска, но при обжалването му с частна жалба от молителя, препис от която не се връчва на ответника /чл. 396, ал. 2, изречение второ ГПК/, въззивният съд е допуснал обезпечението. Предвидената от законодателя възможност за реализиране на касационен контрол е обусловена от едностранния характер на обезпечителното производство пред първата и въззивната инстанция в хипотеза на отхвърляне на молба за обезпечение от първоинстанционния съд и положително произнасяне по искане за допускане на обезпечение по висящ или бъдещ иск от въззивния съд, съответно е свързана с необходимостта да се осигури средство за защита на ответника в тази частна хипотеза, която е различна от процесната. Грешното посочване в съдебния акт на СГС, че същият подлежи на обжалване, не може да създаде отречено с процесуалния закон право на жалба за ответника срещу същото определение и не е обвързващо за касационния съд, който дължи самостоятелна преценка за допустимостта на сезиралата го жалба, поради което и оплакванията на жалбоподателя в тази насока се явяват неотносими към правилността на обжалвания съдебен акт. В гореизложения смисъл е постоянната практика на ВКС, цитирана в обжалвания съдебен акт, както и служебно известната на настоящия състав по определение № 650 от 08.11.2017г. по ч.т.д. № 2616/2017г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 568 от 25.06.2012г. по ч.т.д. № 396/2012г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 115 от 19.02.2014г. по ч.т.д. № 374/2014г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, определение № 263 от 08.07.2022г. по ч.гр.д. № 2469/2022г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО и др. По горните мотиви на съда и при съвпадение крайните изводи на двете инстанции определението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. Предвид задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 5 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство разноски не следва да бъдат присъждани. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение