Определение № 281 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3975/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. М. против решение № 105 от 6.08.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 184 по описа за 2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 362 по описа за 2019 г. на Варненския окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на Н. И. М., В. М. М. и С. М. М. по 9 666, 67 лв. на всеки един от тях, дължими по споразумение от 19.03.2018 г., отменено е решението в частта, с която исковете над 9 666,67 лв. до пълните предявени размери от 13 000 лв. са отхвърлени и е постановено друго за осъждане на касатора да заплати тази разлика от 3 333,33 лв. на всеки един от ищците.

Касаторът твърди, че решението на Варненския апелативен съд е недопустимо и неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т.2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи недопустимост, очевидна неправилност на решението, както и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. За липсата на установено реално плащане по двата процесни договора.

2. За задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет.

3. Представлява ли нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, инкорпорираща в себе си и съглашение за предоставяне в заем на парична сума, пълно доказателство за възникването на заемно правоотношение по смисъла на чл.240 от ЗЗД при липса на изявена от страна на заемополучателите воля/съгласие/ по отношение на факта на реалното получаване на паричната сума, предмет на правоотношението?

4. За реално извършеното предаване на сумите както по процесния ипотечен акт, обективиращ евентуален договор за заем, така и по процесния предварителен договор, респективно реалното предаване на сумите от наследодателя на ищците на ответника по двата сключени договора.

5. За валидността на договора за спогодба поради невъзможен предмет.

Н. М., В. М. и С. М. застъпват становището, че не са налице предвидените в закона основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, като оспорват касационната жалба и по същество. Претендират за заплащане на 1 700 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Н. М., В. М. и С. М. са изложили в исковата молба, че са наследници на М. С. М., който е имал вземане в размер на 45 000 лв. от ответника К. М.. Със споразумение от 19.03.2018 г. страните са постигнали взаимни отстъпки, като К. М. е признал вземането, а те са се съгласили да не предприемат принудително събиране и да разсрочат плащането по приетия погасителен план. До 20.12.2018 г. ответникът е изплатил само 6 000 лв., а ищците са узнали за започнало срещу негово имущество принудително изпълнение, поради което са приели, че той е неплатежоспособен и са го уведомили, че на основание чл.71 от ЗЗД искат изпълнение на цялото вземане преди срока. Затова са поискали ответникът да бъде осъден да им заплати по 13 000 лв. на всеки един от тях, тоест-по една трета от общата сума от 39 000 лв. съобразно наследствената им квота. Евентуално, ако съдът приеме, че падежът на всички вноски не е настъпил, са поискали ответникът да бъде осъден да им заплати сумата от 22 000 лв., представляваща сбор от вноските, чиято изискуемост е настъпила, както и да го осъди да заплати останалите вноски в размерите и сроковете, посочени в споразумението.

В отговора на исковата молба ответникът К. М. е заявил, че е бил принуден да подпише споразумението от 19.03.2018 г. тъй като бил заплашен от ищците, че ще бъде оставен на улицата, но не дължи никакви суми. Между него и наследодателя на ищците няма действащи договор за заем и предварителен договор за продажба на недвижим имот, от които да произтичат за него задължения за плащане на каквито и да е суми.

Варненският окръжен съд е уважил исковете до размера от по 9 666, 67 лв. за всеки един от ищците и го е отхвърлил над тази сума до пълния предявен размер от по 13 000 лв. Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителните части, отменил го е в отхвърлителните части и е присъдил изцяло претендираните суми от 13 000 лв. за всеки един от ищците. Въззивният съд е основал решението си на договора от 19.03.2018 г., квалифицирайки го като спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД. Целта на този договор е да се избегне възможен спор чрез взаимни отстъпки. Задължението от 45 000 лв. произтича от неиндивидуализирани в споразумението но посочени от ответника в хода на производството договор за заем и от задължение за връщане на платено капаро по предварителен договор за продажба на недвижим имот. Въззивният съд подробно е обсъдил възражението на ответника за унищожаемост на договора за спогодба заради заплашване и е приел, че това възражение е неоснователно, а договорът е действителен. След като този договор е действителен, съдът е длъжен да се съобрази с договорките между страните в него и да приеме, че отношенията са такива, каквито те са уговорили. В съответствие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове чрез взаимни компромиси, ищците не следва да доказват наличието на задълженията на ответника при постигната спогодба относно този факт-че ответникът има парично задължение, произхождащо от позволени договори/по аргумент от чл.366 от ЗЗД/. С оглед тези характеристики на договора за спогодба, съдът следва да се позове на договора, без да установява действителните отношения между страните. В този смисъл според въззивния съд е практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 134 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/2018 г. на III ГО.

Варненският апелативен съд е изложил и евентуални мотиви за основателност на исковете, ако следва да се преценява наличието на задължения преди спогодбата. Обсъдил е доказателствата по делото относно предходните правоотношения/нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, предварителен договор, съдържащ изявление за заплатено капаро, банкови удостоверения, изявления на ответника и др./ и е достигнал до извода, че ответникът е дължал на наследодателя сумата от 45 000 лв., произхождаща от задължения за връщане на заем от 10 000 лв. и на капаро от 35 000 лв.

Въззивният съд се е произнесъл точно по посочените в исковата молба фактически основания на претенциите, а не по иск, който не е бил изменен по съответния ред, както твърди касаторът в изложението. В мотивите ясно се съдържа изводът на съда, че ищците са упражнили правото си да обявят дълга за предсрочно изискуем, поради което им се дължи заплащане на цялото вземане, както е поискано по главния иск. Ето защо решението не е недопустимо и не може да се допусне касационното му обжалване на това основание.

Така постановеното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма.

Въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и е взел предвид всички доводи и възражения на страните, поради което разрешението на втория въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС.

Възражението на касатора, че вземането, признато от него в спогодбата, не съществува, не води до посочената в петия въпрос нищожност поради липса на предмет. Паричните средства са универсален и позволен предмет на гражданския оборот и липсата на задължение за парично вземане не води до невъзможен предмет на договора по смисъла на чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД. Всъщност това възражение е повдигнато едва след като в спогодбата касаторът е признал съществуването на вземането и неговия произход-договорни отношения с наследодателя на ищците. С оглед същността на спогодбата като договор, с който страните си правят взаимно отстъпки, за да разрешат съществуващ или да избегнат бъдещ спор/чл.365, ал.1 от ЗЗД/ и обвързващата страните сила на този договор/чл.20а ЗЗД/, съдът е длъжен да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито са посочени в спогодбата. В случая, след като възражението за унищожаемост на спогодбата поради заплашване е било прието за неоснователно, а възражение за унищожаемост по чл.367 от ЗЗД не е било повдигнато, тази спогодба е действителна и е произвела присъщото си действие -да предотврати споровете относно признатите с нея права и задължения. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща се в цитираното от въззивния съд решение № 134 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/2018 г. на III ГО, която настоящият състав също споделя. Ето защо, след направеното от касатора в спогодбата валидно признание на вземането в размер на 45 000 лв., той вече не може да го оспорва, позовавайки се на възражения, които произхождат от предходните правоотношения между страните. Затова останалите въпроси на касатора, които са свързани с възражения относно предшестващите спогодбата сделки-за реалното предаване на заетата сума и на плащането на капарото по предварителния договор, не са относими към спора и не могат да послужат за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Н. М., В. М. и С. М. 1700 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение