Определение № 156 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1056/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответниците „Димитров-МВ“ ЕООД, [населено място] и М. В. Димитров, и двамата чрез адв.Р.Х. срещу решение №171 от 21.12.2023г., постановено по в.т.д. №146/2022г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, с което е отменено решение №204/29.11.2018г., постановено по т.д. №170/2017г. по описа на Окръжен съд - Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД против касаторите иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД солидарно от двамата ответници в размер на 130 900 лева, представляващо непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040/26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС - Плевен, и вместо това е признато за установено по отношение на „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров, че „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] има вземане солидарно от ответниците в размер на 130 900 лева, представляващо непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2017г., ведно със законната лихва от 23.06.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №3040 от 26.06.2017г. и изпълнителен лист от 28.06.2017г. по ч.гр.д. №4639/2017г. по описа на РС – Плевен, като са осъдени ответниците да платят на ищеца сумата 7 225 лева разноски за производството, както и сумата 700 лева юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК. В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде обезсилено като недопустимо- поради произнасяне по просрочена въззивна жалба, евентуално да бъде отменено като неправилно - поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че незачитайки безспорната доказателствена сила на ясно четимото пощенско датно клеймо /27.12.2018г./, поставено на пощенския плик и на данните от информационен регистър за проследяване на пратка на „Български пощи“ ЕАД, които доказват датата на постъпване в пощенската станция на въззивната жалба, респ. нейното просрочие, въззивният съд в нарушение на закона /чл.5, чл.7, чл.9, чл.12, чл.164, чл.165, чл.181, чл.183, чл.193 и чл.194 ГПК/ и без да изложи ясни и точни мотиви е приел, че жалбата е в срок и следва да бъде разгледана. Считат, че при преценката дали жалбата е подадена в срок съдът в нарушение на чл.183 ГПК не е изключил от доказателствата системния бон от 21.12.2018г. и не се е произнесъл с нарочно определение в производството по оспорване на документи по чл.194 ГПК, в нарушение на чл.164 и чл.165 ГПК е допуснал събиране на гласни доказателства, не е обсъдил всички доводи и възражения, не е анализирал всички доказателства и е достигнал до незаконосъобразен и необоснован извод, че ищецът е подал въззивна жалба на 21.12.2018г. Поддържат и доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд по отношение на спорните факти относно наличието на валидно правоотношение по договор за банков кредит, усвояване на суми по този договор, съществуването на непогасени парични задължения към банката-ищец. Твърдят, че в нарушение на закона е отхвърлено възражението им за изтекла погасителна давност, като твърди, че давността за всяка отделна вноска тече от уговорения за нея в падеж съгласно погасителния план. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно /основания за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК/, като доводите за очевидна неправилност са изложени във връзка с част от поставените правни въпроси по ал.1 на чл.280 ГПК. Считат, че съдът се е произнесъл и по множество процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, като първите пет въпроса са свързани с правното действие на договор/анекс към договор в хипотеза на договорени условия за влизане в сила, представляващи действия на длъжника, за които няма предвиден срок за изпълнение и които не са реализирани; шести и седми обобщено се свеждат до въпроса- кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит; осми въпрос липсва; девети въпрос е относно приложението на чл.183 ГПК и задължението на съда да изключи от доказателствата по делото копие на документ, който не е представен в оригинал или официално заверен препис; десети въпрос е относно задължението на съда по чл.194, ал.2 и ал.3 ГПК при открито производство по оспорване на документ по чл.193 ГПК да се произнесе дали оспорването е доказано; единадесети въпрос – „На коя от двете дати да се счита за подадена една жалба /въззивната жалба/ в пощенската станция на „Български пощи“ ЕАД, датата на ясно четимо и неоспорено пощенско датно клеймо върху пощенски плик, с който е изпратена по пощата същата жалба, идентична с датата на завеждане на пратката в регистъра за постъпване и проследяване на пратки на „Български пощи“ ЕАД или датата на оспорен своевременно и непредставен в ориинал системен бон, издаден от „Български пощи“ ЕАД за извършено плащане за пощенска услуга за същата пратка, с която е доставена въззивната жалба?“; дванадесети въпрос- за правомощията на въззивния съд да пререшава спор, разрешен с влязло в сила решение и да зачита силата на пресъдено нещо; тринадесети въпрос е относно правомощията на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните доказателства; четиринадесети въпрос- „Липсата на първични счетоводни документи за доказване на получаването на пари от лице, липсата на договор за банков кредит и последващи към него анекси влезли в сила, сключени между банка и същото лице, ведно с официална информация от Централен Кредитен регистър воден от Българска народна банка за липса на задължения към банки и финансови институции на същото лице по едно съдебно производство, основание ли е да докажат липса на задължение, на правен интерес и липса на облигационни отношения, от които да произлизат задължения на това същото лице към банката-кредитор?“. По отношение на първите пет въпроса се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №15 от 22.04.2014г. по т.д. №46/2013г., ТК, ІІ т.о. и решение №7 от 19.04.2017г. по т.д. №53312/2013г., ТК, І т.о.; по отношение на шести и седми въпрос- в противоречие с решение №45 от 17.06.2020г. по т.д. №237/2019г., ТК, ІІ т.о. и др., по отношение на тринадесети въпрос- в противоречие с горецитираното решение по т.д. №237/2019г., както и решения по т.д. №3768/2014г., ІІ т.о., по т.д. №2220/2015г., ІІ т.о., т.д. №425/2015г., ІІ т.о. и др., както и решение на КС на РБ №7/30.06.2020г.- основание за допускане до касационно обжалване по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на всички въпроси се поддържа основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата „Първа инвестиционна банка“ АД не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК след отмяна от ВКС на постановеното по в.т.д. №427/2019г. въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане след събиране на доказателства и преценка относно спазването на срока за подаване на въззивната жалба. За да отмени първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и да признае съществуването на процесните вземания на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу двамата ответници, като солидарни длъжници, за главница в размер на 130 900 лева по процесния договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 23.06.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въззивният съд, на първо място, излага подробни доводи за допустимостта на въззивното производство като образувано по подадена в срок въззивна жалба; на второ място, намира за установено, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по сключен на основание чл.430 ТЗ договор за банков кредит, като на ответното дружество е предоставен кредитен лимит в размер на 150 000 лева, който е усвояван многократно в периода 27.09.2007г.-05.11.2009г.; на трето място, приема, че с анекс от 31.01.2011г., подписан от кредитополучателя и солидарния длъжник, е признато непогасено задължение на главница в размер на 133 319.82 лева и са договорени нови срокове за връщане съгласно погасителен план и краен падеж 06.03.2013г., като ответниците не са изпълнили задълженията си за връщане на сумите по договора; на последно място, отхвърля възражението за погасителна давност като неоснователно. Решаващият съдебен състав приема, че получената на 28.12.2019г. в ОС- Плевен въззивна жалба от ищеца, намираща се в пощенски плик с поставено пощенско клеймо с дата 27.12.2018г. и залепен стикер с баркод PS1125003E7О2, под който има саморъчно ръкописно изписано със син химикал „0.110“, е подадена от жалбоподателя на 21.12.2018г., тъй като видно от системен бон, издаден от „Български пощи“ ЕАД – пощенска станция 125 София, на 21.12.2018г. /петък/ „ПИБ“ АД е заплатила такса за четири кореспондентски пратки, адресирани до различни съдилища в страната, като под №3 е посочена препоръчана пратка до ОС- Плевен с тегло 110 грама и с баркод PS1125003E7О2- идентичен с този върху плика на въззивната жалба и върху известието за доставяне- обр.243. Апелативният състав намира, че това обстоятелство се потвърждава и от останалите доказателства по делото, включително отговора от „Български пощи“ ЕАД на подадената от банката рекламация №17-00-17/25.01.2019г. за процесната пратка с баркод PS1125003E7О2, с посочено основание за рекламацията „погрешно поставен печат на плика за дата на подаване“ и събраните гласни доказателства. Приема, че рекламацията е уважена, тъй като с писмо изх. №17-00-17-1/ 01.02.2019г. от директора на РУ „Западен регион“ Р. П. е отговорено, че сочената пратка е приета в пощенска станция 125 София на 21.12.2018г., но по вина на служител на гише е положено изходящо клеймо с дата 27.12.2018г., а проведеното рекламационно производство и изготвянето на отговора след извършена проверка е потвърдено от показанията на разпитаната като свидетел П.. С оглед показанията на св.П. относно процедурата по приемане на пратки от „Български пощи“ ЕАД, съдът намира за доказано, че баркод се генерира след въвеждане на данните за всяка пратка в системата, като едва след това може да се издаде системен бон, съдържащ генерирания баркод и стига до извод, че в случая системният бон не удостоверява само плащането на услугата, но и приемането на пратката. Този извод се потвърждава и от факта, че в системния бон е отразено и конкретното тегло на пратката, което съвпада с теглото, посочено и върху плика, непосредствено под стикера с баркода. Съдът подчертава, че без съответният служител да е обработил пратката няма как да е установил теглото й, което е отразено върху плика, а също е част от данните в системата, която е генерирала баркода, посочен и в системния бон. Въззивният съд излага мотиви, че системният бон е истински документ, валидно издаден, като не са налице предпоставките да бъде изключен от доказателствата по делото поради непредставен оригинал съгласно чл.183 ГПК. Счита, че системният бон е първичен счетоводен документ, който се издава задължително за всяко отделно плащане в брой, с дебитна или кредитна карта, ваучер или други, заместващи парите платежни средства, за стока или услуга, независимо дали за тази доставка е издадена фактура и който представлява официален документ за извършено плащане със задължително законово определено съдържание. Намира, че представеното копие на системен бон от 21.12.2018г. съдържа задължителните реквизити съгласно чл.26, ал.1 от Наредба №Н-18/13.12.2006г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин, като липсата на оригинал в случая не обосновава изключване на документа от доказателствата, защото ползващата се от него страна е изложила логични причини за изгубването му и е ангажирала убедителни и достоверни доказателства за съществуването на конкретния документ – две различни копия на този бон /второто е част от рекламационната преписка, заведена от трето лице- „Български пощи“ ЕАД и заверките за „вярно с оригинала“ са с различно местоположение върху документа/, съответствие на изписания в него баркод на пратката с поставените стикери с баркод върху плика и върху известието за доставяне, показанията на св. П., че за отговор на рекламацията е извършена проверка при съпоставяне на представения от Банката системен бон с данните в системата и е установено съответствие. Счита, че дори при съмнение съдът е длъжен да приложи закона в полза на жалбоподателя. Съдът стига до краен извод, че обработването на пратката на дата, по-късна от датата на физическото й приемане, не се дължи на пропуск на страната, като ищецът „ПИБ“ АД своевременно е упражнил процесуалното си право да обжалва първоинстанционното решение, поради което въззивната жалба е процесуално допустима. След анализ на доказателствата, съдът намира за установено, че между страните по спора в било налице валидно облигационно правоотношение, основано на сключен на основание чл.430 ТЗ договор за кредит - овърдрафт, по силата на което банката-ищец е предоставила на ответното дружество кредитен лимит в размер на 150 000 лева, като за изпълнение на задължението на кредитополучателя солидарно се е задължил вторият ответник- негов управител към този момент. Акцентира, че изключването на основния договор от доказателствата не влияе на горния извод, тъй като конкретната договорна връзка се доказва от представения в оригинал анекс №4/31.01.2011г. към договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/ 25.09.2017г., в който е възпроизведено ясно основното съдържание на първоначалния договор /номер и датата на сключване, вид и размер на отпуснатия кредит, страни/. Приема, че размерът на отпуснатия кредитен лимит съответства на заявения такъв от ответното дружество в искането му до праводателя на ищеца- „МКБ Юнионбанк“ АД, а датата на сключване на договора е непосредствено след датата на подаване на искането на 15.09.2007г. Решаващият състав намира, че анекс№4 е достатъчен, за да обоснове извод за възникнало правоотношение между страните по договор за кредит, тъй като е сключен в писмена форма и съдържа всички съществени елементи на договора за банков кредит- размер на отпуснатия кредит /132 000 лева/, възнаградителна лихва, начин на погасяване – на вноски съгласно инкорпориран в анекса погасителен план, краен срок за погасяване, като оспорването на автентичността му е неуспешно /от СГЕ се установява, че ответниците са го подписали/. Отхвърля като неоснователни възраженията на ответниците, че не са обвързани от сключения анекс, тъй като не били настъпили уговорените в чл.5 условия за влизането му в сила. Счита, че условията за представяне от кредитополучателя на удостоверение за липса на публични задължения и за погасяване на част от просрочените суми са уговорени в интерес на банката и само тя може да се позовава на неизпълнението на поетите задължения и да черпи права от него. Излага аргументи, че банката е приела действието на споразумението, както и извършените от кредитополучателя след датата на анекса плащания по дълга, не е предприела действия по разваляне на договорната връзка до крайния срок за погасяване на кредита, поради което анекс №4 валидно обвързва страните. Решаващият състав приема, че размерът на усвоената по кредита сума и на непогасеното задължение към крайната дата за погасяване/ към 06.03.2013г. непогасената главница по кредита възлиза на 130 900 лева/ са доказани с приетите по делото заключения на съдебно-счетоводните експертизи, които кредитира като компетентно изготвени след анализ на записванията и счетоводните регистри в електронната система на „ПИБ“ АД, на представените от ищеца вторични счетоводни документи- мемориални ордери, лихвени листи и извлечения и на отразените в базата данни движения по разплащателната сметка на кредитополучателя. Излага доводи, че непредставянето на вещото лице на първични счетоводни документи не поставя под съмнение изводите му като експерт, тъй като вторичните счетоводни документи отразяват информацията от първичните и при редовно водено счетоводство и унищожаване на първични документи на основание чл.12, ал.1, т.3 ЗСч. /поради изтичане на срока за съхранение/ удостоверените от вторичните счетоводни документи данни следва да се приемат за достоверни. В случая и двете страни се позовават на едно и също основание за липсата на счетоводна документация, която да послужи за нуждите на експертизата – изтекъл законов срок за съхранение съгласно ЗСч., като банката твърди и изгубване на част от документите при придобиването на „МКБ Юнионбанк“ АД от „ПИБ“ АД през 2013г., а ответниците се позовават и на унищожаването на документацията поради наводнение на помещенията, където е съхранявана. Съдът намира за неоснователно и възражението на ответниците, че тегленото и преводите на суми от сметката на кредитополучателя от лицето М. Д. е било без представителна власт, като се мотивира както с правилата за теглене или превод на суми, налагащи да се подават предварително заявки до банката, така и с обстоятелството, че кредитополучателят не се е противопоставил на тези действия веднага след узнаването им /чл.301 ТЗ/. Като допълнителен довод сочи и данните в ГФО, публикувани в ТР по партида на ответното дружество, където в пасива са отразени задължения към финансови институции в размер на 150 000 лева със срок на погасяване до 1 година за 2008г. и 2009г. и 132 000 лева за 2010г., 2011г. и 2014г., съответстващи на договореното между страните. С оглед изложеното, съдът намира, че към 06.03.2013г., когато е настъпил крайният срок за погасяване на кредита, задължението на ответното дружество за главница по кредита възлиза на 130 900 лева, поради което исковата претенция срещу него и солидарно задълженото с него физическо лице е основателна. Въззивният съд счита, че по отношение на главницата по договора за кредит е приложима 5-годишна погасителна давност, която тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, т.е. от 07.03.2013г. От този момент до 23.06.2017г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е изтекъл 5-годишен период, поради което претенцията за главница не е погасена по давност. Въззивното решение е валидно, като няма основания за допускане до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. Безспорно допустимостта на въззивното производство е обусловена от подаването на въззивна жалба в срока по чл.259, ал.1 ГПК, но с оглед доказателствата по делото, правилно решаващият съдебен състав е стигнал до извод, че въззивна жалба от ищеца „ПИБ“ АД, получена по пощата в ОС-Плевен на 28.12.2018г., в пощенски плик с клеймо 27.12.2018г., е подадена в „Български пощи“ ЕАД- ПС 125 София на 21.12.2018г., т.е. в законоустановения 2-седмичен срок от получаването на съобщението за постановеното първоинстанционно решение. Неоснователно е твърдението на касаторите, че банката не е оспорила пощенското клеймо върху плика с дата 27.12.2018г. като невярно. Установява се, че срещу разпореждането за връщане на въззивната жалба като просрочена от администриращия съд е подадена частна жалба от въззивника „ПИБ“ АД с твърдение, че въззивната жалба е подадена по пощата на 21.12.2018г., като са представени доказателства и е посочено, че е заведена рекламация относно пощенското клеймо в „Български пощи“ ЕАД. Спорът относно допустимостта на въззивната жалба е пренесен и в последвалото въззивно производство пред АС-Велико Търново, като е обосновал и отмяната на първото въззивно решение от ВКС и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за произнасяне по доказателствените искания във връзка с установяване датата на подаване на въззивната жалба. Неоснователни са оплакванията на касаторите, че решаващият състав не е обсъдил относимите доказателства, доводи и възражения на страните в производството по установяване датата на подаване на въззивната жалба, както и оплакванията, че не е приложена разпоредбата на чл.183 ГПК. Въззивният съд е обсъдил доказателствата, включително е възприел като ясно и достоверни показанията на св.Р. П. /директор РУ „Западен регион“, „Български пощи“ ЕАД/, от които се установява, че не може да бъде издаден системен бон без физическо приемане на пратката. Свидетелката потвърждава, че е подписала писмо изх.№17-00-17-1/01-02-2019г., издадено на „ПИБ“ АД по повод подадената от тях рекламация относно датата на подаване на процесното писмо с въззивна жалба, като заявява, че системният бон се издава в един екземпляр /за клиента/ и при рекламацията през 2019г. са засекли представения им от „ПИБ“ АД бон с данните в системата, но не могат да издадат дубликат или дневен отчет от фискалното устройство на ПС София 125 от 21.12.2018г., защото през 2022г. „Български пощи“ ЕАД е била обект на кибератака и тези данни са загубени. Потвърждава, че процесната пратка е била приета в 15.50 ч. на 21.12.2018г., а разминаването между датите на системния бон и пощенското клеймо се дължи на грешка на служителя, който при приемането е генерирал баркод, но не е сложил пощенско клеймо и не е експедирал пратката. Той е направил това на първия следващ работен ден, който е бил 27.12.2018г. Целта на производството по чл.183 ГПК е да се установи съществуването на оригинала на представен в заверен препис документ, когато това обстоятелство се оспорва. Когато оригиналът не е представен, но съществуването на такъв се установява от други доказателства по делото, няма основание за изключване на копието от доказателствата по делото и да се приложат последиците на чл.183, ал.1, изр.2 ГПК. В конкретния случай обосновано с оглед анализираните доказателства, подробно посочени по-горе, въззивният съд е приел, че няма основание за бъде изключено от доказателствата по делото системен бон, издаден от „Български пощи“ ЕАД – пощенска станция 125 София, на 21.12.2018г. /петък/, видно от който „ПИБ“ АД е заплатила такса за четири кореспондентски пратки, адресирани до различни съдилища в страната, като под №3 е посочена препоръчана пратка до ОС- Плевен с тегло 110 грама и с баркод PS1125003E7О2- идентичен с този върху плика на въззивната жалба и върху известието за доставяне- обр.243. Съгласно разпоредбата на чл.77, ал.3 Закона за пощенските услуги пощенският оператор, извършващ универсална пощенска услуга, използва датни клейма и/или друга форма, съдържаща информация относно датата, за подпечатване на пощенските марки, на пощенските продукти с отпечатан върху тях специален знак за цената за заплащане на пощенските услуги, на пощенските пратки и на документите за приемане и предаване на пощенски пратки, както и за приемане и изплащане на пощенски парични преводи. Задължението за поставяне на датно клеймо не изключва възможността то да бъде оспорено и датата на приемане и предаване на пощенска пратка да бъде установявана и с други документи, изходящи от пощенската служба, включително фискален бон/ системен бон, извлечение от регистри или нарочно удостоверение /в този смисъл определение №60287 от 01.07.2021г., ч.т.д. №11/2021г., ВКС, ІІ т.о.; определение №3141 от 20.06.2024г., ч.гр.д. №2113/2024г., ВКС, ІІІ г.о./. В настоящия случай от писмо изх.№17-00-17-1/01-02-2019г., подписано от Р. П. /директор РУ „Западен регион“, „Български пощи“ ЕАД/ и системен бон, издаден от „Български пощи“ ЕАД – пощенска станция 125 София, на 21.12.2018г., в който под №3 е отразена препоръчана пратка до ОС- Плевен с тегло 110 грама и с баркод PS1125003E7О2 /идентичен с този върху плика на въззивната жалба и върху известието за доставяне- обр.243/ се установява, че въззивната жалба е подадена на 21.12.2018г., т.е. в законоустановения срок. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението правен въпрос, уточнен от съда с оглед правомощията му- при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви– от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и изхода на спора и отговаря на общия критерий за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторите обосновават и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС констатира, че по този въпрос е налице задължителна съдебна практика на ВКС – ТР №3/2023г. от 31.10.2024г., тълк.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. По останалите поставени от касаторите правни въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2 618 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд