Определение № 6037 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2516/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Й. Л. Й., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Д. срещу решение № 156/22.04.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 204/2024 г. на Хасковския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 5/13.01.2024 г. по гр. дело № 720/2023 г. на Харманлийския районен съд, искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото срещу него наказателно производство по ДП № 722/2022 г. на РУ на МВР - [населено място] и пр. пр. № 5812/2022 г. на РП-Х., което е било прекратено с постановление на прокурор, е отхвърлен за разликата над сумата 600 лв. до пълния му предявен размер от 5 001 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Й., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран правен въпрос за справедливостта на дължимото обезщетение и определянето на неговия размер по заложените критерии за справедливост в материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка се сочат и три определения, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, които обаче не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение било очевидно неправилно и в тази връзка излага бланкетни доводи, че въззивният съд имал явно занижени критерии за справедливост, което правело произнасянето му явно несправедливо. Въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: При проверка от полицейски служители, извършена на 22.12.2022 г., ищецът е бил тестван за употреба на наркотични вещества и тестът установил употреба на метамфетамин. По повод на тази проверка е било образувано ДП №722/2022 г. по описа на РУ на МВР- [населено място]. Ищецът не се съгласил с резултата от теста и бил откаран в ЦСМП - [населено място], където му е била взета кръвна проба, назначена е била и съдебно-медицинска експертиза за установяване дали в кръвната проба на ищеца се откриват наркотични вещества. Също на 22.12.2022 г. на ищеца са наложени и две принудителни административни мерки (ПАМ) – прекратена е регистрацията на моторното му превозно средство (МПС) за срок от 6 месеца и временно е отнето свидетелството му за управление – до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Заключението на съдебно-медицинската експертизата е постъпило по досъдебното производство на 04.05.2023 г., а на 01.06.2023 г. разследващият полицай е дал заключително мнение, с което е предложил на наблюдаващия прокурор досъдебното производство да бъде прекратено, тъй като няма извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. С постановление от 21.06.2023 г. воденото срещу ищеца досъдебно производство е било прекратено и постановлението е влязло в сила на 04.07.2023 г. По досъдебното производство спрямо ищеца не е била взета мярка за неотклонение. Производството е започнало като бързо и впоследствие е било преобразувано по общия ред. Така воденото срещу ищеца наказателно производство се е отразило негативно върху емоционалното му състояние, на което сочи промяната в начина му на живот – започнал е да изпитва притеснения и безпокойство, страдал е от безсъние, накърнен е бил авторитетът му. Тези вреди ищецът е търпял през целия период от време, в който се е провеждало досъдебното производство, което е продължило около 6 месеца. По време на воденото разследване ищецът е изпитвал притеснения от съществуващата възможност да бъде признат за виновен в извършването на престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“. Съдът е приел и че така претърпените от ищеца неимуществени вреди от преживяното, се намират в причинна връзка с действията на органите на ответната ПРБ. При така установените обстоятелства, въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се определя в съответствие с принципа на справедливостта, залегнал в чл. 52 ЗЗД, като се отчитат всички обстоятелства по делото – продължителността на незаконно предприетото наказателно преследване; характера и тежестта на престъплението, в извършването на което лицето е било незаконно обвинено; личността на увредения; данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето. Съдът е посочил и че съгласно указанията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., обезщетението трябва да е съразмерно с вредите и да отговаря, както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост; то трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките – по-ниско. Въззивният съд е счел, че сумата 600 лв., присъдена с първоинстанционното решение, е съобразена с общия принцип за обезщетяване на причинените неимуществени вреди по справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и че ще възмезди в достатъчна степен ищеца за претърпените от него тревожност и емоционална потиснатост. В тази връзка съдът е посочил, че намира за недоказани други претърпени от ищеца вреди, които да мотивират определянето на обезщетение в по-висок размер; приел е, че при съвкупния анализ на ангажираните по делото доказателства не се установява ищецът да е претърпял много силно и/или продължително емоционално разстройство, което да е довело до по-дълбоко засягане на неговото психично здраве или да е предизвикало трайни негативни последици в това отношение, освен посочените по-горе временни стрес, безсъние и нервност. По така изложените съображения окръжният съд е намерил въззивната жалба на ищеца за неоснователна, като отново е посочил, че обезщетение в размер от 600 лв. ще го възмездни в достатъчна степен за претърпените от него негативни емоции. В тази връзка съдът е посочил още, че от една страна периодът от около 6 месеца, в който наказателното преследване е приключило, е разумен срок по смисъла на закона, а от друга страна е съобразил, че по отношение на ищеца не била взета мярка за неотклонение, поради което липсвало каквото и да е ограничаване или засягане на гражданските му права. Относно наложените на ищеца ПАМ съдът е приел, че не е установено по делото те да се отразили негативно в степен на обичайните неудобства, нито това да се отразило на работата му. В отговор на доводите във въззивната жалба на ответната ПРБ относно размера на обезщетението, окръжният съд е изложил съображения, че действително срокът за приключване на наказателното производство е бил сравнително кратък и спрямо ищеца не била наложена мярка за неотклонение, поради което отново е приел, че определеното обезщетение в размер 600 лв. отговаря адекватно на стреса, притесненията и чувството на неудобство, които ищецът е изпитал в рамките на шестте месеца, през които, макар и временно, му е било отнето свидетелството за управление на МПС. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Формулировката на поставения от жалбоподателя правен въпрос следва да бъде уточнена, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Отговор на въпроса е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, които носят обективни характеристики, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на обвинението – дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение; всички други наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразното наказателно преследване срещу него. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил и оценил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, размерът на обезщетението е в съответствие с принципа на справедливост. Поради това, в мотивите към решението си съдът трябва да обсъди всички конкретни релевантни обстоятелствата, установени по делото, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд е разрешил посочения по-горе правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС. Макар в мотивите към решението си да е посочил и съобразил част от посочените по-горе критерии, окръжният съд не ги е приложил в тяхната цялост, като не е взел предвид и не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, които в случая са релевантни за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, както и не е посочил какво е значението на взетите предвид от него обстоятелства при определянето на този размер; липсва съпоставка с подобни случаи от съдебната практика; не са съобразени и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищеца. При така установеното противоречие между цитираната по-горе практика на ВС и ВКС, и мотивите на въззивния съд, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът намира, че не е налице другото сочено от касатора основание за допускане на касационното обжалване – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение