Определение № 2121 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4125/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Итал-Текс“ ЕООД срещу въззивно решение № 5666 от 18.10.2024 год., постановено по в. гр. дело № 3702/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б с-в, с което, като е отменено решение № 7282 от 28.06.2022 год., постановено по гр. дело № 53887/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, изменено в частта за разноските с определение № 36227 от 12.10.2023 год., са отхвърлени предявените от „Итал-Текс“ ЕООД срещу Ю. Н. Ф. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 93 462.96 лв., платена в изпълнение на спогодба от 19.10.2018 год., развалена от ищеца поради неизпълнение на договорни задължения от ответницата с връчване на препис от исковата молба и евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД за сумата от 93 462.96 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение /неустойка/, уговорена в т. 1.5 от спогодба, сключена на 19.10.2018 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил обсъдил в цялост всички събрани по делото доказателства. Неправилен бил изводът, че целта на сключената между страните спогодба е да бъдат уредени финансовите отношения между страните, свързани и възникнали във връзка и само с прекратяване на трудовото правоотношение, т.е., че т. 1.5 от спогодбата е свързана с това, че плащането на втората част от уговорената сума е поставена в зависимост от това дали служителят ще предприеме действия по оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение, но това, според съда, не означава, че плащането е свързано с отказ на Ю. Ф. от предявяване на всякакви искове срещу работодателя. Въззивният съд неправилно тълкувал посочената клауза, като приел, че същата е недействителна, доколкото предварителен отказ на служителя да упражни процесуалното си право да предяви искове, свързани с възникване, действие и прекратяване на трудовия договор е недействителен. При прекратяване на трудовия договор с ищцата, както и с останалите четири служителки от същият отдел, работодателят бил изплатил напълно и изцяло всички трудови възнаграждения и обезщетения на съкратените служители, като процесната спогодба не се отнасяла до възнаграждения съгласно КТ. Мотивите на дружеството да сключи спогодби с бившите си служители били свързани с желанието му да опази доброто си име и обществено доверие, преценяйки че евентуални последващи искове от страна на служителяи, включително и възможно възстановяване на работата, ще оказват отрицателно въздействие върху репутацията му – както в обществото, така и като работодател, известен със своята коректност. Поради това дружество се задължило да заплати значителни суми на служителите, а последните имали единствено задължението за бездействие, изразяващо се в неоспорване на окончателно уредените отношения между страните. Въззивният съд не бил отчел, че съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза, след прекратяване па трудовото правоотношение на ответницата били изплатени всички дължими трудови възнаграждения и обезщетения, съгласно трудовото законодателство, касаещи прекратения със заповед от 18.10.2018 год. трудов договор. Едва след това била сключена процесната спогодба, по която работодателят бил изправна страна – заплатил уговорените суми в посочените срокове. От страна на ответницата било налице неизпълнение, тъй като, видно от доказателствата по делото, същата била предявила искове за симулативност на трудовото правоотношение пред италианския съд спрямо свързано с работодателя лице. С тези искове тя била претендирала същите обезщетения, които на практика вече й били изплатени при прекратяване на трудовия договор /извън платените суми по спогодбата/. Въпреки, че трудовото правоотношение било прекратено законосъобразно, в действителност ответницата била злоупотребила с предоставените й от закона трудови права, завеждайки недопустими искове. Неправилно въззивният съд бил приел, че поетото от ответницата задължение, а именно да не предявява искове, не е основен предмет на спогодбата, а оттам и че поради тази причина не е налице договорно неизпълнение от нейна страна. В чл. 2.3 страните по спогодбата изрично били уговорили, че са постигнали съгласие, че всички съществуващи и/или бъдещи претенции на всяка от страните ще се считат за окончателно уредени и удовлетворени. Следователно за ищеца било възникнало потестативното право да развали спогодбата поради виновно неизпълнение на задълженията на ответницата по уговорките по т. 1.2, т. 1.4 и т. 2.2. Това право било упражнено с подаването на исковата молба. Изявлението на страните, че уреждат напълно отношенията си, свързани с отговорността на работодателя във връзка с трудовото правоотношение не представлявало предварителен отказ от права от страна на бившия служител и не можело да бъде обхванато от предвидените в КТ механизми за защита на работника в качеството му на икономически по-слаба страна в правоотношението и по-конкретно от забраната на чл. 8. ал. 4 КТ, доколкото ищецът бил поел насрещно задължение за заплащане на определени суми, без необходимост да се установява тяхната дължимост на друго основание. Сумите по споразумението се предоставяли на ответницата под условие – тя да не предявява никакви претенции, произтичащи или свързани с прекратеното трудово правоотношение, което последната била приела. Касаторът поддържа, че след като условието е юридически факт от категорията на юридическите събития, то без съмнение е възможно да бъде сключен договор под прекратително условие и по специално от така наречените отрицателни условия, при които действието на сделката е обусловено от запазването на едно определено положение, което да се изразява в действие или бездействие на страните. Сбъдването на прекратителното условие има обратно действие, което представлява законово установена фикция. Ако страните не са уговорили друго, юридически се възстановява положението, каквото е било преди сключването на договора. Поради това ответницата дължала връщане на всичко, което е получила като изпълнение от дружеството, тъй като то било получено на отпаднало основание и дружеството може да иска обратно онова, което е платило, съгласно чл. 25 ЗЗД. Въззивният съд бил приел, че спогодбата е действителна, с изключение на клаузата на чл. 1.5., поради което служителят има правото да задържи получената сума. Този извод не съответствал на основанието и целта на сключеното между страните споразумение, тъй като същото оставало без предмет и съдът го превръщал в едностранна сделка, на практика дарение, с което едната страна плаща на другата определени суми, без съответно тази друга страна да има някакви задължения за насрещна престация. Целта на спогодбата била ясно посочена в чл. 1.2 и чл. 2.3. Въззивният съд неправилно бил тълкувал споразумението, променяйки волята на страните по такъв начин, оставяйки едната страна без каквато и да било престация, а другата – облагодетелствана с получена на такава без основание, което като краен резултат водело до неоснователно обогатяване. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор, да обсъди всички събрани но делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? 3/ Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма? 4/ В случаи на обявяване за недействителна клауза от двустранен възмезден договор, която води до липса на всякакво задължение за насрещна престации от едната страна, води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери? 5/ В случай че една от клаузите на договора, представляваща единствено задължение на една от страните, бъде обявена за недействителна, ще остане ли договорът валиден за останалите свои части? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първите два въпросаса разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 208 от 09.02.2018 год. на ВКС по т. дело № 394/2017 год., І т. о., ТК, решение № 60136 от 24.11.2021 год. на ВКС по т. дело № 1897/2020 год., ІІ г. о., ГК, решение № 32 от 20.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 153/2011 год., ІІ г. о., ГК и решение № 101 от 03.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 1740/2014 год., І т. о., ТК, третият въпрос – в противоречие с решение № 75 от 23.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2712/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 12 от 11.02.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2032/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 56 от 04.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2700/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 502 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 222/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 546 от 23.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 856/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 504 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 420/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 220 от 31.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 6126/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 134 от 25.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 6886/2013 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 430 от 20.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1673/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 129 от 12.07.2013 год. на ВКС по т. дело № 558/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 482/11 от 30.05.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1421/2010 год., І г. о., ГК, решение № 453 от 03.11.2011 год. на ВКС по гр. дело № 634/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 121 от 27.09.2013 год. на ВКС по т. дело №621/2012 год., I т. о., ТК и решение № 170 от 15.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 595/2012 год., II т. о., ТК, а четвъртият и петият въпроси – в противоречие с решение № 224 от 30.12.2013 год. на ВКС по т. дело № 981/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 94 от 13.09.2016 год. на ВКС по т. дело № 3768/2014 год., ІІ т. о., ТК и решение № 888 от 30.12.2005 год. на ВКС по гр. дело № 1130/2004 год., ІІ г. о., ГК. Касаторът се позовава и на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но в тази връзка не формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, като вместо това общо е сочи, че „разрешението по казуса е необходимо за точното прилагане на закона и за развитието на правото“. Ответницата по касационната жалба Ю. Н. Ф. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения, че основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е поставена в зависимост от установяването на следните правопораждащи факти, а именно, ищецът е заплатил на ответницата исковата сума в изпълнение на задължение, както и че основанието за плащане е отпаднало. Посочил е, че твърденията на ищеца са, че с исковата молба отправя изявление за разваляне на сключената между страните на 19.10.2018 год. спогодба, поради неизпълнение на задължения от страна на ответницата, която дължи връщане на даденото в изпълнение на договора. Въззивният съд е счел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата което ответницата е заемала длъжността „Управител, търговия на дребно“. Това правоотношение било прекратено със заповед от 18.10.2018 год. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. На 19.10.2018 г. между страните била сключена спогодба, с която те се съгласили и потвърдили, че незабавно след датата на подписването й дружеството ще заплати сумата от 15 231 евро /след приспадане на дължимите осигурителни вноски/; че след като изтекат 2 месеца от датата на прекратяване на трудовото правоотношение и ако служителят не е оспорил, инициирал оспорването или по друг начин оспорил прекратяването на трудовото правоотношение, независимо дали по съдебен или друг ред, ще бъде заплатена сума в размер на 35 539 евро /след приспадане на дължимите осигурителни вноски/. Уточнено било, че незабавното и последващо плащане включват всички и всякакви други бонуси, обезщетения, суми, подлежащи на възстановяване или други суми, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение. В т. 1.3 от спогодбата Ю. Ф. заявила, че се отказва от и потвърждава, че няма да има претенции към и няма да предприема каквито и да било действия срещу дружеството, включително но и не само относно: законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, извършено със заповед за прекратяване, възстановяване на работа в дружеството на заеманата по прекратяването на длъжност „Управител, търговия на дребно“, претенции за заплащане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както и за каквито и да било други обезщетения и плащания. В т. 1.4 ответницата се отказвала неотменяемо и безусловно от и опрощава всякакви други възможни претенции спрямо дружеството, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение, като работодателят приемал опрощаването. Съгласно т. 1.5 от спогодбата, в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване /в това число по съдебен ред/, на който и да е аспект от взаимоотношенията между страните, съществували до датата на тази спогодба и уредени по окончателен начин съгласно този чл. 1, платените от работодателя по точка 1.1 на този чл. 1 суми са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени – ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях. Безспорно било между страните, че ответницата подала молба до съд в [населено място], И., с искане да бъде установена симулативност на трудовото правоотношение, което в действителност било съществувало с единствения реален работодател „Т.“ АД. Въззивният съд е приел от правна страна, че отношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на уредбата на спогодбата по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Според тази норма, с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спорили избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. С взаимните отстъпки могат да се създават, да се изменят или да се погасяват и правоотношения, които не са били предмет на спор. При анализа на уговорките между страните, съдържащи се в подписаната спогодба, е намерил, че те са уредили отношенията си във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, като цел да уредят окончателно отношенията си във връзка с него работодателят е приел да заплати първоначално сума от 15 231 евро, а след изтичане на сроковете, в които може да бъде оспорена законността на уволнението сумата от 35 539 евро. Изрично страните били посочили, че тези суми представляват бонуси, обезщетения, суми, подлежащи на възстановяване или други суми, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение. Т.е., плащането на сумата било свързано със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение, а не било свързано с отказ на служителя да упражни процесуалното си право да оспори законността на уволнението или да претендира обезщетение за оставането си без работа. Изложил е съображения, че в Кодекса на труда не съществува пречка при прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя да бъдат платени по-големи суми за обезщетения или възнаграждения от предвидените минимални стандарти, определени в закона. Поради това е счел за неоснователни доводите на ищеца, че плащането на процесната сума е направено във връзка със задължение, поето от Ю. Ф. да не предявява искове, свързани с всички аспекти на трудовото правоотношение. Целта на спогодбата, очевидно била именно да бъдат уредени финансовите отношения между страните, свързани и възникнали във връзка и само с прекратяване на трудовото правоотношение. Формулировката на т. 1.1 от спогодбата във връзка с т. 1.5 от спогодбата била свързана с това, че плащането на втората част от уговорената сума е поставено в зависимост от това дали служителят ще предприеме действия по оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение, като задължение за плащането й настъпвало, ако не бъдат предприети действия по това оспорване. Това, обаче, не означавало, че плащането е свързано с отказ на Ф. да не предявява искове срещу работодателя. Следователно и предявяването на иск пред съд в И. не било свързано с основния предмет на спогодбата – отказът от предприемане на действия срещу работодателя бил очертан в разпоредбата на чл. 1.3 – неоспорване на законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, възстановяването на работа, както и претенции за заплащане на обезщетение за оставане без работа. Именно това бил и смисълът на уговореното в т. 1.5 от спогодбата, която изрично препращала към предмета на отношенията, които се уреждат със спогодбата. В тази връзка въззивният съд е счел, че не е налице неизпълнение на договорно задължение, което да е включено в основния предмет на договора, което да представлява основание за разваляне на процесната спогодба. Освен това, неизпълнението на задължение, свързано с предварителен отказ на ответницата да упражни процесуални права, произтичало от нищожна клауза и съответно не можело да породи правото на работодателя /ищеца/ – страна по процесната спогодба, да я развали. С отговора на исковата молба, а така също и с въззивната жалба ответницата Ю. Ф. била направила възражение за нищожност на договорни клаузи, съдържащи се в процесната спогодба. Разглеждането на това възражение било прюдициално по отношение на предявените искове за връщане на даденото по развален договор или искът за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. Посочил е, че неправилно районният съд е приел, че действителността на клаузи на договора е неотносимо към спора, доколкото преценката дали е налице изпълнение или неизпълнение на договорни задължения може да се направи само, ако те са действителни. Искането за връщане на сумата, основано на задължение, уговорено в недействителна разпоредба, се явявало неоснователно. Като се е позовал на практиката на ВКС по сходни случаи /която е цитирил в решението/, въззивният съд е приел, че уговорката в спогодбата, свързана с предварителен отказ на служителя да упражни процесуалното си право да предяви искове, свързани с възникване, действие и прекратяване на трудовия договор, се явява недействителна. В обобщение е намерил, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, поради което първоинстанционното решение, с което този иск е уважен, се явява неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Констатирал е, че при условията не евентуалност е предявен иск за връщане на исковата сума на договорно основание, а именно т. 1.5 от процесната спогодба, който иск не е бил разгледан от първоинстанционния съд поради уважаване на главния иск. Счел е, че с отхвърляне на главния иск се възстановява висящността на производството по отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, поради което дължи произнасяне по него. Приел е, че този иск се явява неоснователен по същите съображения, по които се явява неоснователен и предявеният главен иск, а именно недействителност на клаузата, по силата на която служителят е направил предварителен отказ от процесуални права, с която е свързано и задължението да върне получената сума /т. 1.5 от спогодбата/. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите два въпроса, поставени в изложението, са свързани със задълженията на въззивната инстанция. Същите са от значение за изхода на спора, но не са били разрешени в противоречие, а в съответствие с претото в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Основният спорен между страните въпрос е бил свързан с валидността на клаузата на чл. 1.5 от процесната спогодба, на чието неизпълнение ищецът основава правото си по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали спогодбата /предвид релевираното от ответницата правоизключващо възражение/. Въззивният съд е изложил съображения, че спорната клауза е недействителна, както и че на изпълнение подлежи само валидно възникнало задължение и е достигнал до крайния си извод за неоснователност на исковете, с което е дал отговор на доводите на страните, в т.ч. тези на ищеца, при което не е имало необходимост да обсъжда други събрани по делото доказателства, освен относимите такива към спора /чл. 12 ГПК/, а именно самата спогодба. Несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Отделно от това и за пълнота трябва да се посочи, че изводът на въззивния съд за недействителност на спорната клауза е в съответствие с приетото в практиката на ВКС, на който се е позовал и изрично – решение № 50070 от 04.04.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2256/2022 год., ІV г. о., ГК и решение № 52 от 20.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3724/2022 год., ІІІ г. о., ГК, постановени по спорове между касатора-ищец „Итал-текс“ ЕООД и други негови служители, по които спорна е била валидността на клауза от спогодба между страните със съдържание, идентично с тази по настоящото дело. Въпросът по т. 3 от изложението, който е свързан с начина, по който следва да се тълкува волята на страните в един договор, е рлевантен за спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, израз на която са решение № 16 от 28.02.2013 год. на ВКС по т. дело № 218/2012 год., ІІ т. о., ТК, решение № 60169 от 28.01.2022 год. на ВКС по т. дело № 2012/2020 год., I т.о., ТК, решение № 162 от 29.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 10/2018 год., I г.о., ГК, решение № 50116 от 18.10.2022 год. на ВКС по т. дело № 1247/2021 год., I т.о., ТК, решение № 102 от 01.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 50254/2016 год., ІV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., според която от изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договорите, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на договора, с обичаите, практиката и добвосъвестността. На тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. За да се произнесе по предявените искове въззивният съд е съобразил противоречивите становища на страните относно постигнатата с процесната спогодба уговорка по чл. 1.5 и поради това е извършил тълкуване на спогодбата, насочено към изясняване на вложената в съдържанието й действителна воля на договарящиге. Тълкуването, в резултат на което въззивният съд е направил извода си, че клаузата на чл. 1.5 предвижда предварителен отказ да се оспорва съществуването/действителността на трудовото правоотношение, е извършено съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД – отделните уговорки в спогодбата са анализирани поотделно и във взаимната им връзка, при отчитане целта на спогодбата, систематичното място на спорната клауза и значението на употребените в нея, както и в клаузата на чл. 1.1, изрази. Съобразяването на критериите на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на спогодбата означава, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, а дали изводите на съда относно действителното съдържание на постигнатата уговорка са обосновани и законосъобразни, е въпрос от значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Останалите два материалноправни въпроса, поставени от касатора – по т. 4 и 5 от изложението, които се отнасят до приложението на императивната норма на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нямат обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд, че спорната клауза на чл. 1.5 е недействителна и че ищецът не може да се позове на неизпълнение на същата, за да развали спогодбата, респ. за крайния извод за неоснователността на предявените по делото искове. Действително в обжалваното решение е прието, че процесната спогодба не е изцяло нищожна, но отговорът на поставените въпроси не би довел до промяна на постановения от въззивния съд краен резултат по спора, тъй като негов предмет е претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 3 вр. с чл. 88, ал. 1 ЗЗД за връщане на платеното на отпаднало основание – разваляне на спогодбата, а не поради нейната нищожност, която хипотеза би била предмет на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 34 ЗЗД, какъвто не е предявен по делото. Следователно тези въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва общата предпоставка от хипотезата на нормата, доколкото касаторът не е формулирал обуславящ материалноправен или процесуалноправен въпрос /въпроси/. Самото „разрешение на казуса“, както сочи касаторът, т.е. решаването на материалноправния спор по делото не би могло да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито може да замести общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не се установяват поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение