Определение № 396 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 581/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Т., чрез назначения му служебен адвокат Б. против решение №1312/01.11.2017г. по гр. дело № 2021/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив. Ответникът „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, чрез гл. юрк. Патринков е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2130/28.06.2017 г. по гр. д. № 16822/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от Г. Н. Т. против „Банка ДСК“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, произтекли от противоправно задържане от банкомат, собственост на ответника, на издадени на името на ищеца от „Общинска банка“ и „Пощенска банка“ две дебитни карти, съответно от 6 000 лв. – за създадените неудобства на ищеца, който бил принуден да посещава многократно офис на ответната банка без да получи нужното съдействие за връщането на банковите му карти и сумата от по 2 000 лева - за засегнатите нематериални блага от задържането на всяка от двете карти. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел да отсъстват елементите от сложния юридически състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, а именно: деяние, вреда, противоправност на деянието (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение), причинна връзка между противоправното поведение и вредата, и вина, за която е въведена законова презумпция и се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Установено е от данните по делото (писмото за извършена проверка на „Принтек България“ ЕАД с изх. № 17-085/10.02.2017 г. и приетата по делото СТЕ), че дебитна карта на името на ищеца е била задържана на 07.10.2016 г. от банкомат, находящ се на адрес [населено място], поради неприбирането й от гнездото на машината в технологично зададения срок от 60 сек. При тези факти е направено съждение, че отсъства противоправно поведение у служител на ответната банка, като елемент от обективната отговорност по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на произтекли от това вреди. Инстанцията по същество е обсъдила депозираните по делото свидетелски показания (на св. С., критично ценени с оглед на обстоятелството, че съжителства с ищеца) и е приела, че същите не са източник на достатъчно и конкретни данни за увреждащо деяние от служител на ответната банка, изразяващо се в отказ да върне на картодържателя задържаната банкова карта, респ. същите не сочат на естеството на засегнатите от това деяние нематериални блага на ищеца. В обжалваното решение е даден отговор по оплакванията на последния, че не му е предоставена правна помощ от първоинстанционния съд като е посочено, че неговото определение за отказ за предоставяне на правна помощ е подлежало на инстанционен контрол чрез жалба, което обаче процесуално право страната не е упражнила и затова не е налице накърняване на правото й на защита, респ. няма допуснато съществено процесуално нарушение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят обоснова искането си за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а също и при предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – поради вероятната недопустимост на въззивния съдебен акт, както и с оглед на очевидната му неправилност. Касационно обжалване не следва да се допуска. Когато селектирането на касационната жалба се извършва по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, според разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК в задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно страната следва да обоснове и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка - дали правният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или в противоречие с актове на КС на РБ или Съда на ЕС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в тези случаи следва да се позове на конкретни актове от обхвата на тази практика и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като при него страната следва да обоснове аргументи и изложи съображения за необходимостта от произнасяне на касационния съд по питането с принос за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия (в едната хипотеза); а при доводи за непълна, неясна или противоречива правна уредба, мотивирано да изведе потребността от произнасяне на ВКС с оглед създаване на съдебна практика по прилагането й или за нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (в другата хипотеза). В случая касаторът не е поставил конкретен правен въпрос ( а ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а само да го уточни и конкретизира – пак в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК), вместо което в съдържанието на изложението (в пункт 3) се е задоволил да посочи формално нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е развил съображения за нарушено правно на защита на ищеца, доколкото не му била предоставена правна помощ, от която се е нуждаел за адекватна защита на своите интереси предвид силно влошеното му здравословно състояние (засегнат е „интелектуалният“ му „мир“). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към цитираните по - горе указания по т. 1 от тълкувателния акт. Наред с това следва да се изтъкне и несъобразяването в случая на изложението с изискванията по т.4 от ТР № 1/2010г. на ВКС, ОСГТК относно мотивирането на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевираните от страната аргументи касаят правилността на обжалвания въззивен акт и като касационни основания попадат в приложно поле на чл. 281, т. 3 ГПК – т. е. имат значение при разглеждане на касационната жалба по същество, но са неотносими в производството по селектирането й, по чл.288 ГПК. Правилността на решението е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване. Затова искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователно. Липсват данни обжалваното въззивно решение да е вероятно недопустимо – арг. чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване (каквото се сочи от жалбоподателя). То е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. Не е обосновано и приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – за допускане на касационен контрол поради очевидната неправилност на въззивното решение. Визираното основание съдържа фактически състав, чието приложение е предпоставено от обосноваване на особено тежък порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Констатирането на такъв порок не изисква извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се изтъкне и че очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Това, видно от съдържанието на изложението не е сторено в случая. Касаторът свързва наличието на соченото основание с порок на обжалваното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд (така релевира касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК), но не и с очертаните по – горе предпоставки от неговия състав. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а също и липсват данни за приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение