Определение № 83 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. С решение № 165 от 22.10.2019 г. по в. гр. д. № 269/2019 г. на Пловдивския апелативен съд, имащо в тази част характер на определение по чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 ГПК, е обезсилено като недопустимо определение № 36 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 68/2016 г. на Смолянския окръжен съд, в частта, с която С. Ш., Б. М., Н. Х., „Топ Старс“ ЕООД, ЕТ „Ескул-69- д-р София Ц. – АПМП-индивидуална практика“, „Викиван“ ЕООД, Г. П., Е. К., Ю. Ч., „Ен Би Ес Груп“ ООД, Ж. Д., „Топ консулт“ ЕООД, „БМ-Трейдинг-Смолян“ ЕООД, ЕТ Феликс Кабаков АСИМП – индивидуална практика, М. М., Н. М., Политическа организация ДПС и „Гридан“ ООД са осъдени да заплатят на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД разноски в размер на 6918,48 лв. и е прекратено е производството по чл.248 ГПК, образувано по молба вх. № 3267/19.07.2018 г. на ищците С. Л. Д.-О. и С. Я. Ч.. Въззивният съд е приел, че молителите С. О. и С. Ч. са упражнили чужди права, искайки от първостепенния съд в производство по чл.248 ГПК да осъди и останалите ищци, които са се отказали от иска, да заплатят разноски по делото на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД. Като уважил това искане, първоинстанционният съд постановил недопустимо определение по чл.248 ГПК, което въззивният съд обезсилил в тази част. Прието е, че в останалата част определението на първата инстанция, с което ищците С. О. и С. Ч. са осъдени да заплатят на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД разноски в размер на 768,84 лв., е допустимо, но предвид крайния резултат на делото във въззивната инстанция, то следва да бъде отменено ведно с решението по съществото на спора и разноските да се присъдят от въззивния съд. Със същото решение, след като е променил резултата по делото, въззивният съд е осъдил ищците С. Л. Д.-О. и С. Я. Ч. да заплатят на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД разноски за двете инстанции в общ размер 7787,01 лв. Частна касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, отнасяща се за производството по чл.248 ГПК, с допълнение към нея от 06.11.2019 г., е подадена от ищцата С. Л. Д.-О.. Жалбоподателката счита, че съдът неправилно е тълкувал подадената от нея и от ищеца С. Ч. молба по чл.248 ГПК единствено като молба да бъдат осъдени и другите ищци, които са се отказали от предявения иск срещу „Гранд хотел Смолян“ АД, да заплатят разноски на ответника. В действителност искането е било разноските на ответника да се разпределят между всички ищци, включително и между тези, които са се отказали от исковете и които първоначално не са били осъдени от първоинстанционния съд да заплатят разноски. По този начин разноските, дължими от ищците С. Л. Д.-О. и С. А. Ч., които са продължили производството по делото, биха се намалили. В действителност искането по чл.248 ГПК е било за намаляване на разноските на тези ищци, които вместо 7492,50 лв., колкото първоначално е присъдил първоинстанционният съд, дължат само 768,84 лв. и такова искане е допустимо. Разглеждана по този начин, молбата по чл.248 ГПК не съдържа искане, което може да бъде квалифицирано като упражняване на чужди права. С. Л. Д.-О. и С. А. Ч. са засегнати от първоначалното решение на първата инстанция в частта за разноските, тъй като са поели всички разноски, включително и тези, които се дължат от останалите ищци, затова те са имали правен интерес да искат поправка на решението на първата инстанция в тази част по реда на чл.248 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Във връзка с първите две основания се поставя следният въпрос: чуждо процесуално право ли упражнява ищец, направил искане за изменение на решението в частта му досежно разноските по делото и претендиращ всички ищци да бъдат осъдени да заплатят разноски на ответника, когато някои от ищците, след няколко поредни заседания, са се отказали от иска; правото да иска изменение на решението в частта му досежно разноските единствено ответникът ли притежава. Жалбоподателката се позовава на следната практика на ВКС: определение № 626/28.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на IV-то г.о.; определение № 277/14.05.2014 г. по гр. д. № 2432/2014 г. на I-во г.о.; определение № 392/06.08.2010 г. по ч. гр. д. № 225/2010 г. на I-во г.о. и определение № 638/06.12.2016 г. по ч. т. д. № 1874/2016 г. на II-ро т.о. Ответникът в производството „Гранд хотел Смолян“ АД оспорва жалбата. Поддържа, че производството по делото е прекратено по отношение на останалите ищци поради сключване на извънсъдебна спогодба. След като С. О. и С. Ч. са продължили да поддържат предявения иск за собственост по отношение на целия имот, то те дължат и всички разноски по делото. Счита, че представената практика на ВКС е неотносима към настоящия случай. Ответникът „Топ консулт“ ЕООД оспорва жалбата /отговорът е приложен към гр.д. № 1072/2020 г., образувано по касационна жалба срещу въззивното решение по съществото на правния спор/. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставеният въпрос отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с решаващия мотив, с който въззивният съд частично е обезсилил първоинстанционното определение по чл.248 ГПК и е прекратил това производство. Въпросът се състои в това кой е легитимиран да направи искане за присъждане на разноски в хипотеза на чл.78, ал.4 ГПК. Сочената практика на ВКС обаче не дава отговор на този въпрос и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В първите две определения съдът разсъждава в кои случаи при условията на чл.78, ал.4 ГПК разноските следва да бъдат понесени от ищците и кога – от ответника. Третото определение изхожда от същата идея, че ответникът няма право на разноски при прекратяване на делото, ако е дал повод за завеждането му. Четвъртото определение не се включва в практиката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с него не се допуска касационно обжалване и не се дава отговор на правен въпрос. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е налице, тъй като от една страна има непротиворечива практика по прилагането на чл.78, ал.4 ГПК, а от друга страна няма съмнение, че искането на един ищец да бъдат осъдени и останалите ищци, които са се отказали от иска, да заплатят разноски на ответника, представлява упражняване на чужди права и е недопустимо. Съвсем отделен въпрос е как следва да се тълкува едно такова искане, но въпрос за тълкуването не е зададен. Такъв въпрос би бил и без значение за изхода на спора по настоящото дело, тъй като въззивният съд, променяйки резултата по предявения иск, сам е присъдил разноските за първата и за втората инстанция и неговият акт в тази част не е предмет на настоящото производство. И на последно място – въззивното определение не е очевидно неправилно. Като резултат първоинстанционният съд, по искане на двама от ищците – молители в производството по чл.248 ГПК, е осъдил останалите ищци да заплатят разноски на ответника. Този съдебен акт на първата инстанция е очевидно недопустим, съответно – актът, с който въззивният съд го е обезсилил, е една закономерна последица. Следва да се има предвид и това, че дори искането на С. О. и С. Ч. да бе разгледано като искане за намаляване на разноските им за първата инстанция, то не би било основателно. След отказа от иска на останалите ищци, О. и Ч. са продължили да го поддържат в неговата цялост, затова закономерно са осъдени да заплатят изцяло сторените от ответника разноски. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,