Определение № 50785 от 02.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1302/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България и насрещна касационна жалба на А. Т. Т., чрез адвокат Я. Д., срещу решение № 10556 от 17.11.2021 г. по в.гр.д.№ 120/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 7081 от 14.11.2018 г. по гр.д. № 14956/2017 г. на Софийски градски съд и частично са уважени исковете на А. Т. Т. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата 40 000 лева - обезщетение за причинени неимуществени вреди и 10 000 лева - имуществени вреди, ведно със законните лихви от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 28.07.2016 г., до изплащане на сумите, като исковете са отхвърлени до пълния предявен размер от 100 000 лева, респ. за сумата от 586 500 лева. В касационната жалба на прокуратурата се твърди, че решението в осъдителните му части е неправилно поради нарушение на материалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по уточнени при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. ОСГТК на ВКС въпроси, които се свеждат до това, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни обстоятелства, които са от значение точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне на обезщетението. Според прокуратурата, въпросите са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Насрещна касационна жалба против въззивното решение в частта, в която са отхвърлени исковете за имуществени и неимуществени вреди, е постъпила и от А. Т. Т., чрез адвокат Я. Д., с доводи за нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. В изложение към насрещната касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси, които се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, като изложи мотиви при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и критериите за разумния и обичаен размер на адвокатското възнаграждение. Според касатора, тези въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като разглеждането им би допринесло за прецизното приложение на тълкувателните разяснения, дадени с ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК на ВКС. За да уважи частично претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че на 02.07.2008 г. ищецът е привлечен като обвиняем по сл.д. 80/2008 г. на НСлС, пр.пр. № 5161/05 г. на СГП, за извършено престъпление по чл.203, ал.1, вр.чл.201, вр.чл.20, ал.2, вр.чл.26 НК и му е наложена забрана за напускане на страната до 27.05.2009 г., когато мярката е отменена. Съдът е установил, че в СГС е образувано НОХД № 485/2009 г., по което е постановена осъдителна присъда, но по реда на инстанционния контрол делото е било върнато за ново разглеждане, а А. Т. Т. е признат за невиновен с присъда по НОХД № 780/2014 г. на Софийски градски съд, влязла в сила на 28.07.2016 г. С оглед на релевантните за изхода на спора фактически обстоятелства за продължителността на наказателното преследване, извършените процесуално-следствени действия и взетите по отношение на него мерки за процесуална принуда, според въззивния съд, справедливото обезщетение за причинените за неимуществените вреди е в размер на 40 000 лева. При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил както събраните по делото гласни доказателства и взетата мярка за неотклонение, така и липсата на подкрепящи твърденията доказателства, че наказателната репресия е била повод за развода на ищеца и е направила невъзможно да продължи професионалната си кариера. Претенцията за имуществени вреди, според съда е частично основателна поради прекомерност на уговореното в наказателното производство адвокатско възнаграждение от 74 000 лева, което следва да се редуцира до 10 000 лева. При липсата на доказателства за причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение от прокуратурата и освобождаването на ищеца от ръководството във футболния клуб, в което е участвал, според въззивния съд са останали недоказани твърденията за причинени имуществените вреди в останалата част. При проверката за допустимост на подадените касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, по обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД. В случая, въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай, в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, е взел отношение по всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида на обвинението и продължителността на наказателното преследване, реално изживените стрес и безпокойство, здравословно състояние и социално положение, както и взетата мярка за неотклонение, вкл. забраната на ищеца да напуска страната. Съдът е взел под внимание липсата на доказателства за освобождаване на ищеца от ръководството на футболния клуб, както и недоказаната връзка с повдигането на обвинение, а причинените стрес и дискомфорт е прието, че не са довели до по-големи вреди от обичайните в подобни случаи. При тези данни, според въззивната инстанция, безспорно са причинени вреди на ищеца, които засягат неимуществената му сфера но с оглед продължителността на наказателното преследване и причинените му неудобства в личен и професионален план, справедливото обезщетение е в размер на 40 000 лева. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Поставените в тази връзка въпроси не са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, тъй като в случая въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за изхода на правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и настъпилите вреди за ищеца, което е в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Според мотивите на съда, степента на въздействие на обвинението върху личния живот на ищеца не се отличава с интензитет, по-голям от обичайния при наказателно преследване, а следва да бъде съобразена и социално-икономическата обстановка през 2016 г., поради което претенцията до пълния предявен размер е неоснователна. Тези изводи са не са в противоречие с практиката на ВКС, формирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. В съдебната практика на ВКС – напр. решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о. и решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г., ІV г.о. се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н.. База за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди могат да послужат също стандарта на живот в страната, икономическото развитие и средностатистическите показатели към датата на увреждането, но съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и успешно ли е проведено пълно и главно доказване от ищеца, за да бъде присъдено исканото обезщетение. В случая, доводите на прокуратурата за неправилно приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, въз основа на което необосновано е завишено присъденото обезщетение, не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като в приложените съдебни решения на ВКС, преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното преследване, вкл. в съдебната му фаза, както и степента на въздействие върху физическото здраве и психическото състояние на пострадалите лица, поради което те не могат да послужат като основание за противоречие с практиката на ВКС. Справедливото обезщетение за неимуществените вреди се определя при всеки отделен случай въз основа на данните по конкретното дело, степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху личността на пострадалия. Изводите на въззивния съд в случая, за обстоятелствата при които се определя размера на обезщетението са в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на имуществените вреди не е поставен правен въпрос от прокуратурата, а постановеното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което в тази част не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1 и 2 ГПК. След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разглеждането на насрещната касационна жалба е поставено в зависимост от изхода по касационната жалба на прокуратурата и с оглед липсата на основания за допускането й до касационно обжалване, съдът не я разглежда съгласно чл.287, ал.4 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение