Определение № 60055 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1252/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Г. Д. В. и И. Г. В. са обжалвали въззивното решение на Варненския окръжен съд № 1221 от 27.10.2020г. по гр.д.№ 1902/2020г.

В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно и необосновано, защото по делото не е установено как точно ищците са демонстрирали владението на реалната част от закупения от ответниците /касатори/ имот и пред кого са демонстрирали намерението за владение.

В изложението за допускане на касационното обжалване са поставени правни въпроси за разграничението между държане и владение и за значението на свидетелските показания на страна по делото, дадени по друго дело.

Ответниците Р. И. В. и В. Д. В. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че касационното обжалване не следва да се допуска поради липса на формулиран правен въпрос от значение за делото.

Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение Варненският окръжен съд е потвърдил решението на Районния съд Д. №89 от 24.03.2020г., постановено по гр. дело №434/2019г., с което е прието за установено, че Р. И. В. и В. Д. В. са собственици въз основа на придобивно давностно владение,упражнявано от м. февруари 2008 г. до средата на 2018г. върху реална част с площ 329 кв.м., заключена между точките ABCD на скицата на вещото лице, приподписана от съда и представляваща неразделна част от съдебното решение, която реална част попада в имоти ....... и ........., собственост на ответника.

Правните изводи на съда са, че и след договора за доброволна делба, обективиран с акт №.../2008г., по силата на който на ищците е отреден в дял поземлен имот 1075 с площ от 570 кв.м., те са продължили да владеят имота в границите, в който е бил ограден преди спогодбата и преди разделянето на по-големия съсобствен имот на няколко по-малки. Още през 1987г. е имало каменна ограда в едната част и телена в друга част, ограждаща процесната реална част от съсобственото тогава голямо дворно място от 3 дка. Продължавайки да стопанисват имота в предишните му /преди делбата/ граници, ищците са упражнявали фактическа власт с намерение за своене повече от десет години до средата на 2018г. и са придобили по давност спорната реална част при зачитане на ограничението на чл. 19 ЗУТ. В този период не са предприети от ответниците действия, с които давността да е била прекъсната на основанията, посочени в чл. 115 и 116 ЗЗД. С тези мотиви, съдът е приел, че предявеният положителен установителен иск за собственост, предявен от Р. И. В. и В. Д. В., е основателен и го е уважил.

В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържа, че ищците са били само държатели на спорната реална част, а не владелци, защото ползването на имота им е било предоставено от собствениците. Въз основа на тази теза са поставени следните правни въпроси по чл. 280 ал.1 ГПК:

1. „Когато един брат сее зеленчуци в дворното място на другия брат и се води съдебен спор и ползващият се от мястото брат се яви в съда и свидетелства, че мястото е на неползващия мястото брат се нуждае от специално тълкуване на нещата. Може ли да се счита, че това ползване може да премине автоматично във владение и това да доведе в промяна на собствеността?“

2. „Може ли един близък родственик /брат/ да свидетелства пред съд, че определено дворно място принадлежи на брат му и след около 5 години същият този свидетел да заведе дело срещу брат си и да иска да му се признае собственост на същото дворно място поради владение?“

В допълнително изложение, представено по указание на съда, касаторът се позовава на основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и поставя правен въпрос, че превратно се ценят доказателствата или се пропускат доказателства във вреда на ответника – касатор. Поддържа се също, че липсва обосноваване на манифестирането на намерението за своене на имота.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

Поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Според приетото в ТР 1/2010г. на ВКС, ОСГК и ТК правният въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване следва да се отнася до тълкуване на закона и да е изведен от решаващите изводи на въззивния съд. В случая касаторите не поставят въпрос по приложение на правна норма, освен това въпросите се основават на факти и обстоятелства, които не са приети от въззивния съд и не са доказани по делото. Съдът не е имал основание да не приложи презумпцията на чл. 69 ЗС и да изследва въпросът дали е налице преобръщане на държането на ищците във владение, защото по делото не е доказано фактическата власт от ищците Р. И. В. и В. Д. В. да е била установена на договорно основание, със съгласие на Г. Д. В. и И. Г. В. /ответниците по собственическия иск/. Разпитаният по делото свидетел, посочен от ответниците не е установил, че те са предоставили това място за ползване на ищците. Свидетелят е казал, че на него ответникът му е предлагал да ползва мястото, но той се е отказал. На следващо място не са обуславящи за делото и въпросите, свързани с правното значение на свидетелските показания по друго дело на ищеца В. Д. В.. От представеното решение по гр.д.№ 3709/2914г. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, се установява, че е разгледан спор с правно основание чл. 19 ал.3 ЗЗД, ответници по който са били Г. Д. В. и И. Г. В. /продавачи по предварителния договор/, а ищец е бил купувачът Х. Г. Г.. По това дело спорът не е бил за пространствените предели на правото на собственост на имота на продавачите, а за това дали договорът за продажба обезпечава вземане на купувача срещу продавачите, което е основание за нищожност. Затова разпитаният като свидетел В. В., ищец по настоящото дело, не е свидетелствал по въпроси за собствеността, а дали продавачите са получили кредит от купувача като са „заложили мястото“.

По изложените съображения поради неформулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, обусловил решаващите изводи в обжалваното решение, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.

При този изход на делото, основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответниците следва да се присъдят разноски в размер на 600 лв., поискани с отговора на касационната жалба и доказани с представения договор за правна защита от 01.03.2021г.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение