Определение № 178 от 20.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1690/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. В. П. срещу решение №298/18.03.2025г. по гр.д.№1470/24 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №2586/29.04.2024г. по гр.д.№11186/23г. по описа на Софийски градски съд. С последното са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК от „Банка ДСК“АД срещу Е. П. обективно съединени установителни искове за съществуване на нейни парични задължения към банката, произтичащи от сключен между тях договор за ипотечен кредит от 20.09.21г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№27035/23г. по описа на СРС, като ответницата е осъдена да заплати направените от „Банка ДСК“АД разноски в заповедното и исковото производства. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Касаторката поддържа,че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е включил в предмета на делото направеното от нея възражение за унищожаемост на договора за кредит, което е навела след срока за отговор на исковата молба,но преди доклада на съда по чл.146 ГПК.В тази връзка счита,че съдът неправилно се е позовал на точка 4 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същата визира други, различни по характер възражения в процеса, но не и възражението за унищожаемост на договор по чл.31 ал.1 ЗЗД, по отношение на което преклузията не е абсолютна и то може да бъде направено до приемането на доклада по делото. Касаторката се позовава и на несъобразено от състава на апелативния съд процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция във връзка с доклада по делото, в който е игнориран предявения в условията на евентуалност осъдителен иск, основан на твърдение за настъпила с подаването на исковата молба предсрочна изискуемост. Счита,че с оглед това въззивният съд е следвало да съобрази направеното след даденото във въззивната инстанция становище на банката,че поддържа и този иск така, както е заявен с исковата молба, възражение за съпричиняване на последвалото неизпълнение с проявената от нейна страна недобросъвестност, изразяваща се в игнориране на полученото в банката писмо, изходящо от майката на ответницата, съдържащо предупреждение относно психическата нестабилност на дъщеря й. Поддържа се допуснато във връзка с това нарушение на правилото на чл.266 ал.1 т.1 ГПК с отказа на въззивния съд да приеме новоузнати от страната писмени доказателства /писмото от майката на ответницата до банката с известие за доставянето му/. В нарушение на служебните си задължения,според касаторката, въззивният съд не е извършил и проверка за нищожност на клаузите на чл.7 и чл.7.1 от договора за кредит, поради тяхната неравноправност /чл.143-чл.146 ЗЗП/. Поддържа искане за допускане на решението на въззивния съд до кассационна проверка за правилност, за отмяната му като незаконосъобразно и за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа като допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита осъществена с разрешени от въззивния състав, според нея, в противоречие с практиката на ВКС, следните въпроси: Налице ли е абсолютна преклузия на възражение по чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаемост на договор, когато това възражение е релевирано пред първостепенния съд след изтичане на срока за отговор по чл.131 ГПК, но преди да бъде приет доклада по чл.146 ГПК за окончателен? и Следва ли въззивният съд да разгледа по същество релевираното непосредствено след указанията по т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД,че банката в нарушение на принципа на чл.12 вр. ч.20 ЗЗД за добросъвестност при сключването на договора за кредит с действията си е съпричинила вредоносния резултат от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да погасява вноските по кредита? По първия от въпросите, според касаторката, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.4 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №5 от 30.05.2022г. по тълк.д.№5/2020г. на ОСГТК на ВКС, а по втория – в противоречие с т.1 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор насрещната по касационната жалба страна „Банка ДСК“АД е оспорила наличието на визираните в изложението към нея предпоставки за допускане на обжалването на въззивния акт и е навела доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Излага съображения за правилност на решението на САС и искане за потвърждаването му. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено по категоричен начин от писмените доказателства и заключението на счетоводната експертиза,че на 20.09.2021г. между страните по делото е възникнало кредитно правоотношение, по силата на което банката е представила на ответницата сума в размер на 125 000 лв. със срок за връщане 300 месеца, част от която сума е била предназначена за рефинансиране на други нейни кредитни задължения; че кредитът е бил обезпечен с ипотека върху недвижими имоти на трето лице; че до 15.02.2023г. са били извършвани частични погашения по кредита; че след допуснато просрочие на общо 8 месечни вноски банката е отправила покана до ответницата, получена лично от нея на 09.05.2023г., с която е направила кредита изцяло предсрочно изискуем; че предявените в заповедното производство вземания са установени в техния размер от вещото лице по съдебната експертиза. На базата на така установените обстоятелства съдът е заключил,че по делото е доказана дължимостта на сумите по издадената от районния съд заповед за изпълнение. По наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, касаещи правото на защита на ответницата-въззивник, съдът е посочил,че, видно от процесуалното й поведение в първоинстанционното производство, същата е получила преписи от исковата молба и доказателствата, но в законоустановения едномесечен срок не е подала отговор; няколко месеца по-късно /след уведомяването й за първото по делото открито съдебно заседание/ е подала молба с доказателствени искания /допускане на свидетел и описани писмени доказателства, които не е приложила към молбата/ и изявление,че към момента на сключване на договора за кредит не е била в състояние да взема адекватни решения, но без да прави изрично възражение за унищожаемост на договора за кредит. Доколкото,съгласно чл.32 ал.3 ЗЗД, ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожаването му и чрез възражение /освен с предявяване на насрешен иск/, съдът е приел,че такова възражение следва да бъде направено в рамките на едномесечния преклузивен срок за отговор на исковата молба, тъй като установяването на основателността му изисква събиране на доказателства, а доказателствените искания следва да се изчерпят именно в този срок /чл.133 вр. чл.131 ал.3 ГПК/. Като е взел предвид,че ответницата е пропуснала да предяви такова възражение за унищожаемост в срока за отговор на исковата молба, съставът е заключил,че правото й да го релевира в процеса е преклудирано, поради което събирането на доказателства за установяването на твърдения за наличие на основание за унищожаемост по-късно – както пред първата, така и пред въззивната инстанция, е недопустимо. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Първият от поставените в изложението към касационната жалба въпроси, доколкото е свързан с отказа на въззивния състав да събере доказателства и разгледа заявеното и поддържано от процесуалния представител на ответницата след изтичането на срока за отговор на исковата молба наличие на основание за унищожаемост на договора за кредит, е обуславящ изхода на делото. Не се констатира отклонение на това процесуално действие на съда от сочената в изложението задължителна практика на касационната инстанция. Според разясненията, дадени в мотивите към т.4 и т.5 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, общото правило на чл.133 вр. чл.131 ал.2 т.5 ГПК е, че след изтичането на срока за отговор на исковата молба ответникът не може да противопоставя възражения, които са основани на съществуващи и известни нему към този момент факти; възражения, с които се променя спорния предмет и/или такива, които налагат събиране на нарочни доказателства. Предвид това,че възражението за унищожаемост поради съществуваща невъзможност ответницата да разбира и ръководи действията си към момента на сключване на договора за кредит /както се поддържа от процесуалния й представител в хода на делото/ е основано на факт, който е бил известен на същата по време на теченето на срока за отговор на исковата молба и за установяването на този факт е било необходимо събирането на нарочни доказателства, подходът на съда с прилагане на последиците от пропускането на този срок е именно в съответствие със сочената от касаторката тълкувателна практика /ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Противни на така приетото от съда разрешения не се съдържат в другото цитирано с въпроса тълкувателно решение – по тълк.д.№5/2020г. на ОСГТК на ВКС. Вторият формулиран в изложението въпрос не осъществява общото изискване за допускане на контрол по същество. Въпросът е поставен във връзка с наведени в касационната жалба оплаквания за неизвършени от съда процесуални действия, дължими по евентуално предявения осъдителен иск на банката, по отношение на възраженията срещу който не е настъпила преклузия,предвид констатирана липса на направен от първоинстанционния съд доклад във връзка с този иск. До разглеждането му /предвид уважаването на главния установителен иск от първата инстанция и потвърждаването на решението,постановено по него, от въззивния съд/ не се е стигнало, поради което и въпросът излиза извън очертания предмет на касационно обжалване. По тези съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд