Определение № 1603 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 96/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Д., [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв. Г. И., срещу въззивното решение № 168/24.10.2022 г. по гр. дело № 334/2022 г. на Апелативен съд – П., с което е отменено изцяло решение № 260053/14.04.2022 г. по гр.д. № 724/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и вместо това е отхвърлен предявеният от Г. Д. иск за прогласяване на нищожността поради накърняване на добрите нрави на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 05.03.2013 г., обективиран в нотариален акт № 33, том 1, рег. № 295, дело 2327/06.03.2013 г на нотариус Д. Г., с който Г. В. Д. и Г. И. Д. са продали на дъщеря си А. Г. Д. поземлен имот с идентификатор № 56784.504.622, находящ се в [населено място], [улица], и построените в него сгради. Ответницата по касационната жалба Г. И. Д. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния ѝ представител адв. Н. С.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество касационната жалба е неоснователна. Претендира адвокатско възнаграждение, за което представя списък на разноските и договор за правна защита и съдействие № 45436 от 08.12.2022 г. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор и от ответницата А. Г. В. от [населено място], подаден чрез процесуалния представител на страната адв. С. К.-Д.. В него се излагат твърдения, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира адвокатско възнаграждение, за което представя списък на разноските и договор за правна защита и съдействие. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен е иск от Г. В. Д. против Г. И. Д. и А. Г. Д. за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между ищеца и първата ответница като продавачи и втората ответница като купувач. Към момента на сключване на договора продавачите са били съпрузи, а разпоредителната сделка в полза на тяхната дъщеря – втората ответница, има за предмет недвижим имот, притежаван от продавачите в режим на СИО. Повдигнатото пред въззивната инстанция възражение за недопустимост на така предявения иск е отхвърлено като неоснователно, тъй като предявеният иск е облигационен, има за предмет обявяване нищожността на договор, страни по делото са всички участници в сделката и за ищеца е налице правен интерес да води този иск доколкото всеки, включително неучаствали в сделката лица, могат да се позоват на нищожност. С договора за покупко-продажба през 2013 г. е прехвърлена собствеността върху поземлен имот, ведно с жилищната сграда, построена в него, състояща се от един жилищен етаж, склад и гараж за сумата от 50 000 лв. като с този договор продавачите са запалили правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на склада и гаража. Установено е, че данъчната оценка е 82 008, 90 лв., като се констатира, че продажната цена по договора е по-ниска в сравнение с данъчната оценка и пазарната цена на имота при приспаднато от нея запазеното право на ползване за продавачите. Съобразявайки установените в съдебната практика критерии при преценката дали са нееквивалентни насрещните престации по процесния договор, въззивният съд е приел, че макар и договорната цена да е по-ниска от обичайната пазарна такава към момента на сделката, това не прави договора нищожен поради нееквивалентност на престациите, респ. поради накърняване на добрите нрави. Отчетена е, освен свободата на договаряне и липсата на законова пречка да се уговаря продажна цена по-ниска от обичайната, и близките семейни отношения между страните по договора, а именно родители – дете, което прави напълно логично и житейски обяснимо договаряне на продажна цена, по ниска от обичайната. При тези мотиви съдът е отхвърлил предявения иск като изцяло неоснователен и с оглед различното решение, до което е достигнал, е отменил изцяло първоинстанционното решение. В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно, немотивирано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност. Формулирани са следните въпроси: 1/ Като се вземат предвид близките родствени отношения между продавачите и купувача (родители и дъщеря), договарянето на три и повече пъти по-ниска продажна цена от пазарната представлява ли нееквивалентност на престациите, респ. води ли до нищожност на договора поради нарушаване на добрите нрави? 2/ ВКС може ли да се произнесе с решение, което в подобни казуси да определя колко пъти по-ниска следва да е продажната цена на имот от пазарната такава при наличие на родствени връзки между страните, участващи в покупко-продажбата, и съответно в случай, че сделката се извършва между лица без родствена връзка помежду си, или следва съдът да тълкува и решава казусите съобразно особеностите им? 3/ Води ли до нищожност на договора начинът, по който е осъществено заплащането на продажната цена (престацията), ако нарушава добрите нрави? По въпросите се поддържа противоречие с решение № 260066/10.05.2021 г. по в.гр.д. № 8/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, решение № 271/01.08.2014 г. по гр.д. № 1277/2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора, определение № 708/07.06.2011 г. по гр.д. № 1804/2010 г., III г.о., ВКС, и гр.д. № 11330/2016 г. на СГС без да се посочва конкретен съдебен акт. По отговора на поставените въпроси: На първо място следва да се отбележи, че представената от касатора практика, включително и определението на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява задължителна практика и не може да обосноват приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - в този смисъл ТР № 1/2009/19.2.2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това цитираните от касатора две решения и определение не следва да бъдат преценявани за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първите два поставени от касатора въпрос има трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която, за да се възприеме като нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност, нееквивалентността на престациите следва да е съществена – разликата между насрещните престации по сделката трябва да е изключително голяма /така решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС/. При договори за продажба на имоти практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави, а в конкретния случай разликата е около три и половина пъти. Наличието на прекомерна разлика в престациите се преценява от съда съобразно конкретните установени по делото обстоятелства, тоест когато продажбата е сключена между близки роднини, еквивалентността се преценява наред с други морално етични съображения и имуществени отношения. Въззивният състав изцяло е спазил предписанията на формираната практика на върховния съд, при което е установил, че не е налице твърдяната нееквивалентност на престациите, която би могла да обуслови нищожността на сделката. Соченото противоречие с практиката на ВКС не е налице. Третият въпрос е неотносим, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда. В обжалваното решение не е прието начинът на плащането на продажната цена да противоречи на добрите нрави. В представеното изложение касаторът бланкетно се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК без да навежда допълнителна аргументация в тази насока. Не са посочени актове на Конституционния съд, нито решения на СЕС, поради което не е възможно да бъде извършена преценка за наличието на твърдяното противоречие. Както вече беше изяснено, по въпросите е налице трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от осъвременяване, поради което същите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е налице твърдяната очевидна неправилност - основание за допускане на касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд да са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното определение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски пред настоящата инстанция. С депозираните по делото отговори са направени искания за присъждане на разноски и са съответно представени договори за правна защита и съдействие, следователно са дължими 500,00 лв. на Г. И. Д. и 400,00 лв. на А. Г. В. – възнаграждения за един адвокат на страните. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение