Определение № 1615 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 398/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 168 от 13.07.2022 г. по в. гр. д. № 490/2021 г. на Шуменския окръжен съд е потвърдено решение № 260119 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 1313/2020 г. на РС-Нови пазар /поправено с решение № 260125/23.09.2021 г./ в частта, с която е било признато за установено на основание чл.54, ал.2 ЗКИР спрямо ответниците Д. К. Д. и С. М. Д., че ищците А. Н. А. и Д. Д. А. са собственици на реална част с площ 88 кв. м. от недвижим имот с идентификатор 52009.501.757, целият с площ от 450 кв. м. по КК на [населено място] пазар, намираща се в югоизточната част на имота, заключена между точки 1, 2 и 3 на комбинираната скица, приложена към заключението на СТЕ в приложение 6, по отношение на която реална част е налице грешка в кадастралната карта на [населено място] пазар, одобрена със заповед № РД-18-18/25.03.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, изразяваща се в неправилното заснемане на описаната площ като част от притежавания от ответниците имот с идентификатор 52009.501.758, вместо като част от собствения на ищците имот 52009.501.757.

Със същото решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 82 том Х рег. № 7063 дело № 1300/2019 г. по описа на нотариус с рег. № 346 на НК П. А., по силата на който ответниците са признати за собственици по давностно владение на 322/538 ид. ч. от ПИ с идентификатор 52009.501.758, за разликата над процесната част - площ от 88 кв. м., оцветена в зелен цвят, и затворена между координатни точки 1, 2 и 3 от приложената скица.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че насрещните страни се легитимират като собственици на процесните съседни имоти въз основа на договори за покупко - продажба.

Прието е, че според първия запазен кадастрален и регулационен план на [община] пазар от 1971 г. на имот с идентификатор 52009.501.757 по КК, собственост на ищците, съответства имот пл. № 1514, за който е отреден парцел XVIII-1514. На имот с идентификатор 52009.501.758, собственост на ответниците, съответства имот пл. № 2017, за който е отреден парцел ХIХ-2017. Част от имот пл. № 1514 с площ от 44 кв. м. е била включена като придаваемо място към парцел ХIХ-2017. Няма данни за уреждане на сметките по регулация или за заемане на придадените места. Със заповед № 262/26.12.1985 г. на председателя на ИК на ОбНС е бил одобрен застроителен и регулационен план на [населено място] пазар, по който процесните имоти ........ и ......... са заснети като един имот с пл. № 763 в кв. 36. Част от имот с пл. № 763 е била предвидена за отчуждаване – попада в парцел I „Детска градина“. За останалата част от имот пл. № 763 са образувани парцел IV-763, в който попада част от имот .......... по КК и парцел V-763, в който попада част от имот ........ по КК. Към парцел VI-764 е било включено придаваемо място от имот пл.№ 763. Няма данни за уреждане на сметките по регулация или за заемане на придадените места. Със заповед № 10/19.01.1999 г. на кмета на [община] пазар е била одобрена промяна на застроителния и регулационния план, като е ползвана кадастралната основа от плана от 1985 г. Със заповед № 700/12.10.2009 г. на кмета на [община] пазар е изменена регулацията на УПИ IV-763 и УПИ V-763 и тя минава по съществуващите кадастрални граници, като означената на този план граница между двата имота е била посочена като „граница без ограда“ или „нетрайно материализирана“ и няма информация дали е съществувала на място. Границата между УПИ IV и УПИ V по това изменение е идентична с границата между процесните имоти ........ и .......... по кадастралната карта. Със заповед № 109/05.02.2010 г. е била одобрена промяната на ПУП-ПР на кв. 36, като регулацията на УПИ IV-763 е променена съгласно н. а. 75/1982 г. по регулационния план, действал през 1982 г. С това изменение не се образуват придаваеми места, тъй като се възстановява границата по плана от 1971 г. Спорната реалната част, предмет на настоящото производство, е с площ от 88 кв. м., заключена между точки 1, 2 и 3 на комбинираната скица, приложена към СТЕ - приложение 6 - стр. 131 от първоинстанционното дело. От разпитаните свидетели не се установява ответниците или техните праводатели да са заели придадените по регулация 44 кв. м. с плана от 1971 г. и да са ги владели в продължение на 10 години. Останалите 44 кв. м. от процесното място не са били придавани с никой от плановете към парцела на ответниците, а единствено били предвидени за отчуждаване за „Детски дом“, но в тази част мероприятието не било реализирано.

При тези данни съдът е приел, че ищците са собственици на спорната реална част. Съгласно § 5, ал.1 ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Затова в производството по иск за собственост, съответно чл.54, ал.2 ЗКИР, подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие и всички други факти, водещи до промяна на границите.

Прието е, че както при действието на З., така и по предходните благоустройствени закони, дворищната регулация има непосредствено отчуждително действие, според което недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически или юридически лица, се смятат за отчуждени от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Отчуждителното действие на дворищнорегулационния план е под условие - приложението на плана, което освен с изплащане на обезщетение на собствениците на придадените по регулация части, може да бъде осъществено и със заемането на придадената част и владението в продължение на повече от 10 години.

Прието е, че сегашните собственици и техните праводатели са владели съседните имоти в продължение на десетки години в граници, изключително доближаващи се до кадастралните от плана от 1971 г. Ответна страна е следвало при условията на главно и пълно доказване да установи по безспорен начин заемането на придадената по регулация част и владението й в продължение на минимум 10 години, за да се приеме приложение на плана, което не е осъществено в настоящото производство. В процесния случай ангажираните от ответниците доказателства не установяват подобни факти.

Прието е, че за разлика от предходната нормативна уредба, ЗУТ възприема принципен подход на ненамеса на администрацията в правото на собственост при урегулирането на териториите. ПУП няма отчуждително действие (освен в хипотезите на чл.16 ЗУТ, но в случая тази хипотеза не е налице) и регулационните граници съвпадат с имотните, освен ако собствениците на съседни имоти постигнат договореност за нещо различно. Урегулирането по граници, които не съвпадат с имотните, не се отразява на границите на притежаваното право на собственост. Вещното право може да се защитава в действителните граници, следващи от придобивното основание, независимо от начина на отразяване на имота в ПУП (при отпаднало отчуждително действие на дворищна регулация, приета преди 31.03.2001 г. или на урегулиране при действието на ЗУТ).

Прието е, че липсва приложение на плана, предвиждащ придаване на част от имота на ищците към парцела на ответниците. Границата по сега действащата кадастрална карта нито е била някога материализирана на място, нито е имало такава по някой от предходните планове, а освен това ответникът не би могъл да придобие по давност реална част от урегулиран поземлен имот, предвид изричната забрана изцяло за периода 01.06.1973 г. – 31.03.2001 г., а преди и след този период - предвид необходимостта частта да отговаря на изискванията за самостоятелно урегулиране, плюс допълнителни изисквания. Уредената в чл.200, ал.2 ЗУТ хипотеза касае придобиване по давност на реална част от неурегулиран поземлен имот в урбанизирана територия, а в настоящия случай е установено, че процесните имоти са били урегулирани, поради което и е неприложима. С изтичането на сроковете по § 8, ал.1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях, се прекратява автоматично.

Прието е, че предвид липсата на доказателства за прилагане на дворищнорегулационните планове за процесния имот и отпадането на отчуждителното им действие, предявеният установителен иск е доказан. Границата между имотите на страните, в спорната й част следва да е кадастралната граница по плана от 1971 г. Пространственият обхват на правото на собственост на ищците следва да бъде правилно отразен в кадастралната карта.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Д. К. Д. и С. М. Д..

Според жалбоподателите съдът неправилно е определил предвиждането на кой регулационен план е определящо за действителната граница между имотите. Според тях това е планът, утвърден със заповед № 700 от 12.10.2009 г., по който регулацията минава по вътрешните граници на имотите и определя границата по кадастралната карта. С този регулационен план бил отменен завареният от ЗУТ дворищнорегулационен план, затова в случая била неприложима разпоредбата на § 8, ал.2, т.3 ПР на ЗУТ, съответно нямало възможност той да бъде изменен. Недопустимо било с ПУП-ПЗР от 2010 г. да се възстановява регулацията по плана от 1971 г., след като има междувременно друг влязъл в сила план от 2009 г. Съдът променил правната логика при прилагането на чл.200, ал.2 ЗУТ – именно ищците не можели да придобият по давност част от имота на ответниците /жалбоподатели в настоящото производство/, а не обратното. Съдът не обсъдил възраженията и доводите на жалбоподателите за нищожност на заповедта за изменение на регулацията от 2010 г. Не били изпълнени административните процедури по уведомяване на страните, а самата заповед била издадена без основание или на отпаднало основание, не била мотивирана, тъй като допускала изменение съобразно нотариален акт от 1982 г., а не спрямо кадастрална карта или регулационен план; към заповедта липсвала графична част. Нямало данни кога е влязъл в сила планът от 1971 г. и дали е бил приложен, нямало данни какви са били предвиждането на този план по отношение на южната част на имотите, която е отредена за детска градина. Недопустимо било връщането към плана от 1971 г., тъй като след това имало планове от 1985 г., 1999 г. и 2009 г. Заповедта от 2010 г. била издадена на основание чл.134, ал.2, т.4 ЗУТ – явна фактическа грешка, но не ставало ясно каква е тази грешка. На следващо място съдът не обсъдил гласните доказателства, от които се установявало, че по протежението на двата имота има бетонни колове, които не навлизат в имота на жалбоподателите. Тези колове са били възприемани като граница, която е отразена и в кадастралната карта. Нито планът от 2009 г., нито кадастралната карта не били обжалвани и били влезли в сила. Имотната граница била права линия, както е отразена и по плана от 2009 г. От свидетелските показания трябвало да се кредитират като последователни и непротиворечиви само тези на св.С. П.. Ищците не доказали да са владели част от имота на жалбоподателите, нито да са оспорвали тяхното владение. Още когато жалбоподателите закупили имота си през 1994 г. той бил по-голям от имота на другата страна, като са своили в този имот в границите при закупуването му.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т. и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. За действието на плановете /дворищнорегулационните и последващите, приети при действието на ЗУТ/ и тяхната конкуренция;

2. За задълженията на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните.

По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответниците А. Н. А. и Д. Д. А. оспорват жалбата. Считат, че не е формулиран конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а оплакванията за неправилност на решението не били предмет на производството по чл.288 ГПК. Правният въпрос следвало да бъде от значение за изхода на конкретния правен спор, а не за правото по принцип. Изложени са и доводи по съществото на правния спор.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 действително не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поставя абстрактен правен проблем, който по никакъв начин не е свързан с конкретното дело. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпрос № 1 в изложението към касационната жалба не отговаря именно на това изискване, затова по него не може да се допусне касационно обжалване.

Независимо от това следва да се посочи, че въззивното решение е постановено в съответствие с мотивите към т.4 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, в които се приема, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите; че за отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл.2, ал.5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото; че заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост; че такова действие нямат и плановете, одобрени при действието на ЗУТ; че урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници – чл.17, ал.1 ЗУТ; че да се запази невярното отразяване на границите без взаимното съгласие на заинтересуваните собственици, означава да се придаде на подробния устройствен план отчуждително действие занапред, каквото по ЗУТ той няма; че съгласно § 5, ал.1 ПР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот и затова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни.

Именно затова в конкретния случай съдът не се е доверил на границата между съседните имоти, отразена в кадастралната карта, а е изследвал данните по всички устройствени планове, като е преценявал има ли при действието на ЗБИНМ и З. придаваеми части от имота на ищците към имота на ответниците и дали регулацията е приложена чрез плащане или по друг законен ред. Решаваща за изхода на настоящото дело е кадастралната основа по плана от 1971 г., която сочи местоположението на спорната имотна граница, която не е била променена и към 1982 г., когато ищците закупуват своя имот – парцел XVIII-1514 с нотариален акт № 75/26.11.1982 г. Според този план кадастралната граница между съседните имоти представлява начупена, а не права линия, както е според кадастралната карта, като спорната площ е част от имота на ищците, а не на ответниците. В съответствие с тълкувателното решение и практиката на ВКС по чл.54, ал.2 ЗКИР въззивният съд е изследвал дали има настъпили след 1971 г. изменения във вещноправния статут на имотите, които биха могли да произтичат от предвиждания в регулационния план, с който спорната площ се придава от имота на ищците към имота на ответниците и дали такъв план е приложен. Установено е, че такова предвиждане има в регулацията от 1971 г., която придава част от спорния триъгълник от имота на ищците към имота на ответниците. Тази част е отразена на скица-приложение № 1 към заключението на вещото лице и е заключена между червената регулационна линия в югоизточната част от имота на ищците, очертаваща парцела на детския дом, и югозападната кадастрална граница на имота на ответниците. Същевременно в съответствие с посочената практика на ВКС въззивният съд е констатирал, че по делото няма данни този план да е приложен. Следва да се има предвид, че планът се счита за приложен само когато придадената по регулация част е заета законосъобразно - чрез доброволно отстъпване по реда на чл.111 З. или чрез въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение - нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл.134, ал.3 З., или чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части – в този смисъл мотивите на ТР № 3 от 15.VII.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК на ВКС. Според същото тълкувателно решение другата хипотеза на прилагане на плана чрез законосъобразно заемане на придадената площ и нейното владение в продължение на 10 г. е налице само в хипотезата на чл.32, ал.1, т.2, 4 и 5 З. - при грешка в кадастралния план, при явна фактическа грешка, свързана с регулационните предвиждания и при утвърждаването му при съществено закононарушение. Тази хипотеза обаче в случая не е налице, тъй като нито се твърди, нито има данни кадастралната основа по плана от 1971 г. да е съдържала грешка, явна фактическа грешка или регулацията да е утвърдена при съществено закононарушение. На следващо място в регулационния план от 1985 г. няма придаваеми площи от имота на ищците към този на ответниците. Има придаваема площ към парцел VI-764, но той е с различен собственик и не касае спора по настоящото дело. Няма придаваеми площи, засягащи спорния триъгълник и по плана от 1999 г. В съответствие с тълкувателното решение и практиката на ВКС по чл.54, ал.2 ЗКИР е прието, че кадастралната основа по ПУП-ПЗР от 2009 г. не съответства на правото на собственост, тъй като според нея спорния триъгълник преминава от имота на ищците към имота на ответниците без юридическо основание за това. По този план границата между имотите вече е права линия, а не начупена линия, както е по плана от 1971 г. След като няма данни за приложен предходен план, който да внася такова изменение в границата между имотите, тя не е вярно отразена в кадастралната основа от 2009 г. и затова съдът не е зачел този граница, в съответствие с изложените по-горе принципни разяснения в практиката на ВС и ВКС за начините, по които законосъобразно може да се промени границата на собственост между два съседни имота. И на последно място – планът от 2010 г. отстранява допуснатата грешка в кадастралната основа от 2009 г., като посочва вярната имотна граница – тази по плана от 1971 г. Но дори и без този план от 2010 г., при изследване на данните за местоположението на границата между съседните имоти по предходните планове и прилагането на нормативната уредба, свързана с отчуждителното действие на дворищнорегулационните планове при действието на З. и ЗБНМ и стабилизирането на това отчуждително действие, съдът щеше да констатира грешката в кадастралната основа по плана от 2009 г. и щеше да я зачете при разрешаване на делото.

По въпрос № 2 също не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Действително, въззивният съд не е изложил своето виждане по възраженията на ответниците за нищожност и материална незаконосъобразност на заповед № 109/05.02.2010 г., както и по доводите им, че решаващи по делото са предвижданията на заповед № 700/12.10.2009 г. Същевременно тези възражения и доводи не са решаващи за изхода на делото, тъй като по настоящия спор съдът се занимава с други въпроси – коя е изначалната граница между двата имота, която определя правото на собственост, и дали има приложен план, който да променя тази граница и съответно – правото на собственост. Както беше посочено, дори и без да бъде издавана заповедта от 2010 г., съдът, преценявайки данните по плановете от 1971 г., 1985 г. и 1999 г., може да констатира наличието на грешка в кадастралната основа по плана от 2009 г., която предопределя и незаконосъобразната регулация по този план, която не следва действителната имотна граница от 1971 г., а погрешно заснетата граница от 2009 г. С плана от 2010 г., в съответствие с чл.14, ал.3 ЗУТ и по аргумент на противното от чл.15, ал.2 ЗУТ, регулационната линия е приведена в съответствие с действителната граница между имотите на страните, определена от кадастралната основа по плана от 1971 г. След като няма приложен дворищнорегулационен план преди ЗУТ и след като няма съгласие между собствениците на съседните имоти по чл.15, ал.2 ЗУТ, регулационната линия между имотите не може да минава на мястото, определено с плана от 2009 г., тъй като такава регулация би била незаконосъобразна, доколкото няма да съответства на действителните права на собственост. Обстоятелството, че границата фактически е била променена на място чрез забити колчета и по този начин е владяна от страните в определен период от време, не води до промяна в собствеността поради забраната за придобиване на реална част от съседен имот по давност при действието на З., както и поради липса на предпоставките по чл.200, ал.1 и ал.2 ЗУТ. При действието на ЗУТ ответниците биха могли да придобият по давност спорния триъгълник, представляващ реална част от имота на ищците, само ако тя отговаря на изискванията на чл.19 /чл.200, ал.1/, или ако тази част се присъединява към техния имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот /чл.200, ал.2/. Тези условия в случая не са налице /имотите са урегулирани преди ЗУТ, затова няма план по чл.17 ЗУТ/, затова е без значение по делото какво са казали свидетелите за фактическото местоположение на спорната граница при действието на ЗУТ и за това от кого се владее спорният триъгълник. Необсъждането на тези възражения, които нямат определящо значение за изхода на делото, не може да доведе до основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се откриват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 29.11.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделени