Определение № 60266 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. Д. против решение № 1820 от 22.12.2020 г. по в.гр.д.№ 2539/2020 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 753 от 17.02.2020 г. по гр.д. № 5839/2019 г. на Варненски РС, с което е прието за установено по отношение на касатора, че, И. Б. И. е собственик на ПИ с идентификатор ..., находящ се в местността „Б. Юг“ с площ от 703 кв.м., с номер по предходен план ..., при съседи – имоти с пл. № ...., ..., ... и е отменен издадения в полза на касатора констативен нот. акт № ... г. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност, за необоснованост на извода, че процесния имот е идентичен с този, за който ищеца представя нотариални актове и за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на заключението на СТЕ и възражението на касатора за липса на идентичност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „с какви фактически действия се осъществява явното и несъмнено владение по чл. 68 ЗС и явно и несъмнително ли е владението, когато то се осъществява лично или чрез близки роднини – съпруг, деца. По тези въпроси се твърди противоречие с Р № 68/02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І гр.о. и Р № 197 от 07.12.2017 г. по гр.д.№ 024/2017 г. на ВКС, І гр.о. Твърди се противоречие на въззивното решение и със съдебната практика по два процесуални въпроса: 1. Върху кого лежи доказателствената тежест при оспорване на нот. акт, издаден в производство по обстоятелствена проверка; 2. Представлява ли процесуално нарушение неизпълнението на задължението на съда по чл. 235, ал.2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. По първият от тези въпроси се твърди противоречие с ТР № 178/30.06.986 г. по т.д.№ 150/1985 г. на ОСГК на ВС, Р № 559/11.01.2011г. по гр.д.№ 281/2010 г. на ВКС, ІІ гр.о. По втория от процесуалните въпроси се твърди противоречие с Р № 149/03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ гр.о., Р № 194, от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92/2012 г. на ВКС, ІІ гр.о. и Р № 91 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 713/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Ответникът И. Б. И. оспорва касационната жалба и допускането до касация, като счита, че решението е постановено в съответствие със съдебната практика, а част от цитираните от касатора решения са неотносими, като касаещи други хипотези. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: По предявения положителен установителен иск, ищецът твърди, че е собственик по наследство от родителите си на ПИ с идентификатор ..., находящ се в местността „Б. Юг“ с площ от 703 кв.м., с номер по предходен план ..., при съседи – имоти с пл. № ..., ..., .... Посочил е, че баща му е придобил по дарение с н.а. № ... г. 500 кв.м. в идеални части от лозе от 2000 кв.м., което му е прехвърлено от неговия баща, а последния е купил лозе от два декара при описани съседи с н.а. № ... г. В този смисъл е подадена уточнителна молба. Представени са посочените нот. актове. Представен е и н.а. № ... г., с който дядото на ищеца И. Б. Д. е дарил на внучка си М. К. А. 500 кв.м. в идеални части от същото лозе, като се е легитимирал със същия нот. акт, а тя го е прехвърлила на Д. И. П. с н.а. № ... г. Дядото на ищеца И. Б. Д. е починал на 07.11.1978 г. Бащата на ищеца Б. И. Б. е починал на 26.02.1992 г., а майка му М. Б. – на 23.02.2009 г. Ищецът е единствен техен наследник. На 14.12.2018 г. е съставен протокол по искане на ищеца за трасиране границите на имота, тъй като е разорал и пътя, минаващ край имота, който и трябвало да възстанови. Ответникът по иска В. И. Д. се снабдил с констативен нот. акт № ... г. за същия имот, като бил признат за собственик на основание давност. В хода на производството подържа това придобивно основание и тъй като е инвалид, твърди, че е владял имота чрез съпругата и децата си. Оспорва, че описаните по-горе нот. актове се отнасят за имота, на който е признат за собственик. Въззивният съд е анализирал освен посочените писмени доказателства и свидетелските показания относно факта кой е упражнявал фактическа власт върху имота последните две десетилетия. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца, които са ориентирани за местонахождението на имота, ходили са заедно с ищеца или с майка му за бране на череши и грозде, което продължило до около 2009 г.. Съдът е изложил мотиви защо кредитира тези показания. Свидетелят на ответника знаел имота от 2006 г. – било старо лозе и от тогава всяка година е ходил да бере грозде. Питал е от къде имат имота и е разбрал, че имота е бил изоставен и са го завладели. Ответникът не е обработвал имота, защото бил инвалид. Неговите синове се грижили за имота. Другият свидетел също ходел със съпругата на ответника да бере грозде през есента. За други дейности – агротехнически или свързани със стопанисване на имота, свидетелите не споменават. Приетите заключения на СТЕ, назначени от РС и от въззивната ивнстанция установяват, че първият действащ кадастрален план за тази част от местността е от 1960 г. изготвян в периода 1950-1960 г. По този план процесния имот е бил записан на Ив. Б. и тогава е бил с площ от 1252 кв.м. Следващият кадастрален план е от 1979 г., попълван до 1996 г. Имотът продаден от М. К. А. на Д. И. П. се идентифицира с пл. № ... и граничи с имот записан на Б. И. Б. /бащата на ищеца/. Вещите лица Б. и П. са проследили границите на имотите и констатират съвпадане поне на две граници освен констатациите за местоположението му по кадастралните планове и регистъра към тях. В плана за новообразуваните имоти, процесния имот ... е записан първоначално с неидентифициран собственик, а в последствие вписано името на ищеца, който е представил нот. акт от 1975г. РС е уважил иска, като е приел, че ищецът е се легитимира като собственик, а възражението на ответника за придобивна давност е неоснователно и е отменил нот. акт, с който той е признат за собственик на това основание. Въззивната инстанция е възприела този извод, като е посочила, че ищецът се легитимира като собственик на наведените в исковата молба придобивни основания. Приела е, че в тежест на ответника е да докаже, че е завладял процесния имот, че го е обработвал и че никой не е смущавал владението му. Установеното по делото, че поради това, че е инвалид, неговите синове и съпругата му брали гроздето през есента, не доказва завладяване и упражняване на владение, защото не се установява ответникът чрез тях да се е грижел за имота – да го е оградил, да го е обработвал или да е извършвал други дейности, демонстриращи своене на имота. Посочил е, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, че при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК За неоснователно е преценено и възражението за липса на идентичност на процесния имот с описаните в писмените доказателства и имота, за който говорят свидетелите на ищеца. За този извод, съдът се е позовал на СТЕ, според която имот ... и имот ... са съседни и са част от купеното лозе от дядото на ищеца през 1936 г. Затова е прието, че ищецът се легитимира като собственик по наследство и правни описаните сделки, а ответника не е доказал главно и пълно, че в продължение на най-малко 10 години като недобросъвестен владелец е осъществявал действия с намерение за своене. Есенните посещения на имота, за бране на грозде, въззивната инстанция е преценила, че не доказват владение с изискуемите от закона признаци - непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и намерение вещта да се държи като своя и придобиване по давност.. С тези мотиви е потвърдено решението, включително и в частта, с която е отменен констативният нот. акт, с който ответникът е признат за собственик. При така изложените мотиви, първият поставен въпрос за действията, с които се установява владение, не е разрешен в противоречие със съдебната практика. С Р № 68/02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І гр.о., на което се позовава касатора, е прието, че владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, а чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето, не е необходимо непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица С другото цитирано решение от касатора - Р № 197 от 07.12.2017 г. по гр.д.№ 024/2017 г. на ВКС, І гр.о. са възприети същите правни изводи, като е допълнено, че „когато владелецът обработва и засажда земеделски култури в един имот и извлича плодовете от него, всички, включително и собствениците му, могат да установят, че той осъществява фактическа власт върху имота с намерение за своенето му. Чрез стопанисването на имота се разкриват признаците на владението, тъй като с това владелецът извършва действията, които са в правомощията на собственика. По настоящото дело ищецът се е позовал на деривативно придобивни основания – наследяване и сделки. По аргумент от чл. 99 ЗС, правото на собственост не се губи, освен ако друг не го придобие по някой от способите, предвидени в чл. 77 ЗС. Поставеният въпрос касае възражението на ответника за придобивна давност. Предвид установеното по делото, че той чрез съпругата и синовете си е прибирал плодовете от лозето и не се установява да го е обработвал, да е извършвал други действие сочещи на стопанисване на имота, приетото от въззивния съд е напълно в съответствие с приетото в цитираните решения. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване по първия поставен материално правен въпрос. Следващият въпрос - явно и несъмнително ли е владението, когато то се осъществява лично или чрез близки роднини – съпруг, деца е неотносим към изхода от спора, тъй като по делото не се установява ответникът да е владял процесния имот нито лично нито чрез съпругата и децата си. Както вече се посочи, въззивният съд е приел, че брането на грозде през есента при недоказаност да са извършени от ответника други действия на стопанисване на имота не доказват той да е упражнявал владение върху него. Затова е без значение въпроса за признаците на владението. Въпросът „върху кого лежи доказателствената тежест при оспорване на нот. акт, издаден в производство по обстоятелствена проверка“ е разрешен от въззивният съд в съответствие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. С т.2 от същото се прие, че при оспорване на признатото с нот. акт, издаден в производство по обстоятелствена проверка право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Същото е приел в мотивите и въззивният съд, а РС правилно е разпределил доказателствената тежест. В случая ищецът е оспорил изводите на нотариуса в нот. акт, издаден на основание чл. 587, ал.2 ГПК и със събраните писмени и гласни доказателства е установено, че имота е собственост на деривативни придобивни основания на ищеца и, че извършваните от ответника действия чрез родствените му /обиране на плодовете през есента/ не доказват завладяване на имота и упражняване на фактическа власт, която по съдържание да е идентична със съдържанието на правото на собственост с намерение за своене, респективно, не доказват, че ответникът е стопанисвал имота като собственик. В същия тълкувателен акт е разяснено, че констативният нот. акт, издаден в производство по чл. 587, ал.1 или ал.2 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила, с каквато се ползват официалните документи, макар да има легитимиращо действие до опровергаване на изводите на нотариуса в него. Установеното от писмените и гласни доказателства опровергава изводите на нотариуса. Последиците от доказателствената тежест се прилагат само когато факта, за който тя се отнася не е доказан. Когато са събрани доказателства въз основа на разпределената доказателствена тежест, съдът решава спора съобразно събраните доказателства. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. От изложеното по-горе за съдържанието на мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал.2 ГПК, а твърдението, че решението противоречи на съдебната практика, която изисква съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните не кореспондира на мотивите. Обсъдени са и двете СТЕ, които са установили наличие на идентичност между процесния имот и имота, предмет на акта от 1975 г. Този извод е подкрепен както със съвпадащите две граници и пътя, така и с запазените кадастрални планове, а идентичността с имота, описан в акта от 1936 г., когато не е имало кадастрален план, се установява и с проследяване на документа за собственост, с който се е легитимирал дядото на ищеца при даренията от 1975 г. и последващото прехвърляне през 1993 г. на съседния имот, част от имота, купен с акта от 1936 г. Обстоятелството, че няма пълно съвпадение на площите и че процесният имот е част от имота по акта от 1936 г. не сочи на липса на идентичност. Затова и по вторият процесуален въпрос не се допуска касационно обжалване. Или в обобщение, на наведените основания не се допуска касационен контрол. В съответствие с този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в хипотезата на чл. 38, ал.1 ЗА. Представеното пълномощно с исковата молба е за всички инстанции. На основание чл. 38, ал.1 и ал.2 ЗА и чл.9, ал.3 във вр. с чл. 7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото възнаграждение на ответника по касация е 689,25 лв., която сума касаторът следва да бъде осъден да му прати, съгласно чл. 78, ал.3 ГПК.. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение