Определение № 5984 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. М. Н., чрез адвокат Н. Я., срещу въззивно решение № 29 от 03.02.2025 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по в.гр.д. № 450/2023 г. в частта му по главно предявените искове по чл. 424 ГПК. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна “С. г. 2“ ООД, представлявана от управителя Т. Г. П., чрез адвокат И. З., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, защото спорът е търговски и е под прага от 20 000 лв.; на следващо място излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално - че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че съдебният спор е от категорията на посочените в чл. 113 ГПК – иск на потребител, поради което делото при всички случаи се разглежда като гражданско. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалба е допустима само в частта, с която се обжалва въззивното решение за признаване на установено, че ищецът И. Н. не дължи сумата от 6 000 лв. - главница по договор за заем от 18.01.2008 г., обезпечен с договорна ипотека, обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата от 29.12.2009 г. до окончателното издължаване, както и сумата от 748 лв. - разноски по заповедното дело, за които парични задължения е издадена на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 108/2010 г. на Старозагорския районен съд. Тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационната жалба е недопустима в частта досежно вземане в размер на 1 400 лв., съставляваща неустойка, вписана в издадената на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 108/2010 г. на Старозагорския районен съд, както и относно сумите, за които е издадена на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 137/2010 г. на Старозагорския районен съд, на осн. чл. 424 ГПК, както следва: 1 900 евро - главница по договор за заем от 23.09.2008 г., обезпечен с договорна ипотека, и сумата от 300 евро - неустойка и законна лихва върху главницата от 29.12.2009 г. до окончателното издължаване, както и сумата от 936.20 лв. - разноски по делото. Касае се за различни претенции относно парични вземания, без значение дали произтичат от един и същи договор за заем или не, дали са вписани в една и съща заповед по чл. 417 ГПК или – не. Налице е обективно кумулативно съединяване на искове, които са граждански, оценяеми, и на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение в тази част е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. При тези съображения, касационната жалба в тази част следва да бъде върната, а производството – прекратено. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Старозагорски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Старозагорски районен съд, отхвърлил исковете на И. М. Н. против “С. Г. 2“ ООД за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумата от 6 000 лв. - главница по договор за заем от 18.01.2008 г., обезпечен с договорна ипотека, както и обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата, считано от 29.12.2009 г. до окончателното издължаване, както и сумата от 748 лв. - разноски по заповедното дело, за които парични задължения е издадена на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 108/2010 г. на Старозагорския районен съд. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че по ч. гр. д. № 108/2010 г. на РС - Стара Загора, И. М. Н. е осъден да заплати на „С. Г. 2” ЕООД (понастоящем „С. Г. 2“ ООД), сумата от 6 000 лв. – главница по договор за заем от 25.01.2008 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението - 29.12.2009 г. до окончателното плащане. За горепосочените вземания е образувано изпълнително дело. С протокол от 16.10.2018 г. от открито съдебно заседание по нохд № 503/2015 г. Специализираният наказателен съд е одобрил постигнато споразумение, по силата на което е признал за виновен И. Т. И. за това, че като ръководител на организирана престъпна група, сам и в съучастие с други лица, като физическо лице и като представител на „С. г. 2“ ЕООД, без съответното разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като предоставил на физически лица и на търговски дружества парични кредити, срещу задължение да бъдат върнати получените заеми, ведно с лихва и неустойка при забава. В протоколното определение са изброени лицата, на които осъденото лице е предоставяло кредити, измежду които и ищецът по настоящото дело И. М. Н.. Съдът по гражданското дело приел, че в случая договорите за заем не са нищожни; наред с това заемите са предоставени от юридическо лице, а не от осъдените физически лица. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: Следва ли да се счита, че са персонално привидни/симулативни договори за заем, по отношение на които с одобрено споразумение, имащо значение на влязла в сила присъда, е установено, че трето осъдено със споразумението лице, е истинската страна, а не дружеството заемодател – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр.д. № 791/2011 г. на ВКС, III г.о. и налице ли е персонална симулация, когато с влязла в сила присъда е признато и установено със сила на пресъдено нещо, че действителния заемодател по договор за заем е осъдено с присъдата лице, макар и този договор да е сключен от ответника като поставено лице. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Така поставени въпросите са без правно значение – разглеждането им няма да се отрази върху резултата по иска за сумата от 6000 лв., лихвата върху нея и направените разноски в заповедното производство. Касаторът не държи сметка в какви части присъдата на наказателния съд (споразумението) има обвързваща гражданския съд сила (чл. 300 ГПК). Квалификациите на касатора относно наличие на персонална симулация, при това установена от наказателния съд, са без значение за гражданското дело. На следващо място, деянието, за извършването на което И. Т. И. е признат за виновен, съгласно Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-427/2022 г. не попада в обхвата на чл. 252 НК и в тази връзка е било и възобновено производството по нохд № 503/2015 г. на Специализирания наказателен съд за отмяна на определението, с което е одобрено споразумението, с което И. И. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 20 НК. По отношение на влезли в сила съдебни решения по наказателни дела, практиката на СЕС приема, че не се изисква и задължителна отмяна и преразглеждане на всички случаи, когато е установено противоречие с общностна норма, но въпросът остава на преценка съобразно националния закон – по българското право влязлото в сила незаконосъобразно решение да се отстрани чрез извънредните способи за отмяна, каквато е използвана в случая. Единственото основание на предявения от И. Н. отрицателен установителен иск е твърдение за недължимост на вземането по договора за заем, като основано на нищожен договор, сключен в противоречие със закона – извършена по занятие банкова сделка по отпускане на заем, без съответното разрешение. Като краен резултат, договорът не се явява нищожен на посоченото основание. Следващите въпроси са по същество еднакви, зададени с несъществена разлика при формулирането им, като са свързани с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД и мотивирането на съдебния акт по чл. 236, ал. 2 ГПК: следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение да изложи мотиви относно всички възражения на страните по спора, като обсъди наведените в тази насока и събрани доказателства - твърди противоречие с решение № 164 от 28.05.2012 г. на ВКС по гр.д. №66/2012 г., II г. о.; има ли задължение въззивният съд, съгласно чл.236 ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора - твърди противоречие с решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 164 от 28.05.2012 г. по гр.д. № 66/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о. Следва да се посочи, че страната сама и не е изяснила оплакването си за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК - кои от релевантните, установени по делото възражения и доводи на касатора счита, че въззивният съдът не е взел предвид и кои доказателства, необходими, относими и допустими, съдът не е обсъдил. Трябва да е ясно, че оплакването и в касационната жалба е бланкетно, а касационната инстанция, която е контролноотменителна извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи (чл. 290, ал. 2 ГПК). Подобна неяснота, при принципно поставен въпрос, няма как да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът не е във възможност, а и е извън правомощията му, да предполага дали, според страната, има и други доказателства, които въззивната инстанция е трябвало, но не е преценила, а още кои са тези възражения и доводи, направени от И. Н., които биха променили крайния резултат в негова полза и, които съдът е следвало, но не е обсъдил. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение; в процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, и без наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Случаят не е такъв. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът, предвид резултата и направеното искане, следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1 200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът