Определение № 2312 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2526/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Б. и Г. А. М. срещу решение № 335 от 26.06.2024 г. по в. гр. д. № 427/2024 г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 35 от 07.02.2024 г. по гр. д. № 510/2022 г. на Районен съд – Петрич е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че А. Д. Б. и Г. А. М., при условията на солидарна отговорност, дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], следните суми: 8315,60 евро, представляваща главницата по договор № 022LD-R-001931/02.07.2012 г. за банков кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 08.10.2021 г. до погасяването й; 1542,83 евро - непогасена възнаградителна лихва, начислена на основание Раздел II, т. 4 от договора за периода от 15.11.2018 г. до 01.09.2021 г.; 83,16 евро - законна лихва, начислена на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 02.09.2021 г. до 07.10.2021 г. и 49, 08 евро - разноски за връчване на покани до длъжниците, за които вземания са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1433/2021 г. на Районен съд – Петрич. В останалата част, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за частично отхвърляне на иска, въззивният акт е влязъл в сила като необжалван. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподателки излагат подробни съображения, че изводът на въззивния съд за спазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при сключването на процесния договор за потребителски кредит, противоречат на разпоредбата на чл. 10, пар. 2, б. „ж“, възпроизведена в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, на транспонираната Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива 2008/48/ и на практиката на СЕС – решения по дела С-42/15, С-76/10, С-686/19 по тълкуването й. Излагат доводи, че не е достатъчно в договора годишният процент на разходите /ГПР/ да бъде посочен само като общ процент без яснота за отделните му компоненти, както е в настоящия случай. Сочат, че в договора за потребителски кредит, сключен между страните, е съществувала неяснота досежно включените разходи в ГПР, както и какви предвиждания и допускания са били взети предвид при определянето му. От несъответствието на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК касационните жалбоподателки извеждат недействителността на договора за потребителски кредит /чл. 22 ЗПК/, като поддържат, че на връщане подлежи чистата стойност на кредита, но вземането на банката ищец за посочената стойност е погасено по давност, тъй като съгласно ППВС № 1/1979 г. давността започва да тече от датата на даването без основание, която в случая е датата на сключване на сделката – 02.07.2012 г. В касационната жалба се изразява несъгласие и с намерилото в атакувания акт на въззивния съд становище, че възражението на ответниците за погасяване по давност на вземането на банката е неоснователно, доколкото е приложима петгодишната давност и тя тече от датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, тоест в случая от 02.09.2021 г., съответно не е била изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Касационните жалбоподателки излагат доводи, че при формиране на изводите си досежно дължимата по договора главница въззивният съд не е отчел, че по банковата сметка за обслужване на процесния кредит е постъпила сумата от 3890, 06 лв., която е била преведена от НБПП. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставят следните въпроси: „1. Липсата на посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?; 2. Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина и елементите, от които е формиран ГПР, както описание на взетите при горното изчисление допускания, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК?; 3. Отговаря ли договорът за потребителски кредит, който не съдържа посочване на начина и елементите, от които е формиран ГПР, на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при уговорена в него възможност за едностранна промяна на първоначално договорения референтен лихвен процент?; 4. В случай, че договорът за потребителски кредит не съдържа описание на взетите в предвид изчисления и допускания на компонентите на ГПР за целия срок, за който е сключен, а същите препращат към текстове на общите условия на банката, значи ли, че клаузата за размера на ГПР е ясно и изчерпателно посочена в самия договор по смисъла на приложение на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.?; 5. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит и има ли отношение настъпването на предсрочната изискуемост за течението на давностния срок за вече падежирали вноски? Прилага ли се 3-годишната погасителна давност за вземанията за възнаградителна лихва, инкорпорирани в уговорените погасителни вноски по договор за банков кредит?; 6. Следва ли в мотивите на съдебния си акт въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“. Касационните жалбоподателки поддържат, че първите четири въпроса са разрешени в противоречие с практиката на СЕС – решения по дела С-42/15, С-348/14, С-686/19, определение по дело С-76/10. Досежно въпросите по т. 5 от изложението на основанията за достъп до касация се сочи, че са разрешени в отклонение от практиката на ВКС – решение № 45 по т. д. № 327/2019 г. на ВКС, ТК и Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, а въпросът по т. 6 – в отклонение практиката на ВКС, обективирана в решение № 815 от 15.02.2010 г. по гр. д, № 1713/2009 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касация „Първа Инвестиционна банка“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол, респ. - че подадената касационна жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното въззивно решение, Благоевградски окръжен съд е приел, че между страните не е спорно, че са сключили договор № 022LD-R-001931/02.07.2012 г. за банков кредит, по силата на който банката е предоставила на ответниците банков кредит в размер на 8500 евро с краен срок за погасяване на кредита (краен падеж) -15.06.2022 г., настъпил в хода на делото, при уговорено погасяване на задължението на 120 месечни вноски, индивидуализирани по падеж и размер в погасителния план към договора. Установил е, че страните са договорили, че за ползвания кредит кредитополучателите ще заплащат на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката в евро, който към момента на сключване на сделката е в размер на 7,99 %, увеличен с надбавка от 8,51 пункта, при което величината на годишния лихвен процент към този момент е 16,5 %, с ГПР 18,81 %, отразен както в договора, така и в погасителния план. Решаващият състав е извършил констатация, че в договора е уговорено, че при просрочване в плащането на главницата се дължи „наказателна лихва“, имаща характера на мораторна неустойка, чийто размер се формира от дължимата възнаградителна лихва, увеличена със стойността на законната лихва за забава, чието начисляване се прави от момента на забавата до погасяването. Възпроизведена е клаузата на договора, че при наличие на просрочени плащания банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително надбавката. В атакуваното решение е прието, че с покани, отправени от банката до ответниците А. Б. и Г. М., които са им били връчени при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК съответно на 20.08.2021 г. - на първата и на 10.08.2021 г. - на втората, банката е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е установил, че отпуснатият кредит по процесния договор в размер на 8500 евро е усвоен еднократно на 04.07.2012 г. с прехвърляне на сумата по банкова сметка, открита в „Първа Инвестиционна Банка“ АД на името на А. Д. Б., като са погасени стари задължения към банката в общ размер на 7 839, 92 лв. по договор за банков кредит от 02.10.2008 г. и по две кредитни карти. В атакувания съдебен акт е изложено, че съгласно заключението на допълнителната счетоводна експертиза от преведените от НБПП за периода от 02.07.2012 г. до 14.04.2023 г. по разплащателната сметка на ответницата Б. суми в размер на 13 150, 00 лева, служебно са били платени задължения по процесния договор за кредит в размер на 3890, 06 лв., като тези преводи са отразени в представеното от ищеца счетоводно извлечение от кредитната сметка на ответниците. Въззивният съд е намерил, че процесният кредит е отпуснат на длъжниците като физически лица, като те имат качеството на потребители по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Формирал е извод, че са изпълнени изискванията за валидност на договора по чл. 11, т. 7, 9, 11 и 12 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като в договора са посочени и описани общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент, условията за прилагането му, както и размерът на базовия лихвен процент, включен в образуването на възнаградителната лихва 7,99 %, увеличен с надбавка от 8,51 пункта. В решението са изложени съображения, че съобразно договора тази лихва действително е променлива величина, но по делото не се установява банката да е предприемала увеличение на лихвата. Съдът е подчертал, че договорът на страните не съдържа методика за изчисляване на референтния лихвен процент, съгласно чл. 33а ЗПК, но това не е основание за отказ за заплащане на възнаградителната лихва, формирана с участието на тази величина, тъй като поставящата това императивно изискване разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК е в сила от 2014 г. Съставът на Благоевградски окръжен съд е извършил преценка за спазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата сума, дължима от потребителите, изчислени към момента на сключването на договора за кредит. Посочил е, че договорът действително не съдържа описание на взетите при изчислението допускания, но в ОУ на банката са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР, като в договора на страните те са посочени в процентно изражение и като глобална сума. Поради това е приел, че липсата на данни за взетите предвид допускания не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции, а също и при необходимост да се откаже от договора. В решението е изтъкнато, че определеният ГПР се вмества в ограничителните рамки на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като е отбелязано, че тази разпоредба е приета след сключването на процесния договор, В атакуваното решение е прието, че с оглед депозирането на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК пред заповедния съд на 08.10.2021 г. вземането в частта за главница не е погасено по давност, тъй като от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита - 02.09.2021 г. до предявяване на вземането /08.10.2021 г./ не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Предвид горните разрешения въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение подлежи на частични отмяна и потвърждаване, като искът, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да бъде уважен, като краен резултат, за сумата от 8315,60 евро главница, сумата от 1542,83 евро - непогасена възнаградителна лихва, дължима за периода от 15.11.2018 г. до 01.09.2021 г., сумата от 83,16 евро - законна лихва за периода от 02.09.2021 г. до 07.10.2021 г. и сумата от 49,08 евро - разноски за връчване на покани до длъжниците. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите четири въпроса, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационните жалбоподателки, са били обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, поради което покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС с оглед твърденията на касационните жалбоподателки като въпрос относно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК досежно съдържанието на договора за потребителски кредит. С разпоредбата на чл. 10, пар. 2 от транспонираната със ЗПК Директива 2008/48 е извършена хармонизация относно данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за потребителски кредит /решение на СЕС по дело С-42/15, т. 56/, които в ЗПК са установени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Разпоредбата на чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48 е била предмет на тълкуване в практиката на СЕС, включително в решенията, на които се позовават касационните жалбоподателки. С решение на СЕС от 9 ноември 2016 г. по дело С-42/15 е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж. решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C- 348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57). Затова се приема, че посочването на ГПР в договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosќ, C76/10, EU: C: 2010: 685, т. 70 и 71). Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като например ГПР по чл. 10, пар. 2, б. „ж“ на Директива 2008/48, броят и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси, изискваните обезпечения и застраховки. Съгласно решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС, т. 66 на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. С решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по дело С-686/19, т. 30 е изяснено, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ /посочената легална дефиниция е идентична на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗПК/ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи. СЕС в т. 33 от решението е извел заключението, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ се отнася едновременно до разходите, свързани с получаване на кредита, и разходите, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва да са ясни за потребителя. В решението от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, т. 50 е препотвърдено, че член 10, пар. 2 от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Съгласно т. 2 от диспозитива на постановения по дело С-714/22 акт, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В т. 55 от мотивите на това решение е пояснено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на СЕС. Налице е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите по т. 5 от изложението на основанията за достъп до касация, които настоящият състав уточнява по следния начин: „ При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или възнаградителните лихви – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост? Какъв е приложимият давностен срок по отношение на задълженията за заплащане на възнаградителни лихви по договор за банков кредит?“. На посочените въпроси се даде отговор с Тълкувателно решение от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните указания на тълкувателното решение при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В мотивите на тълкувателното решение е изяснено, че по отношение на задълженията за възнаградителни лихви е приложим 3-годишният давностен срок. С оглед мотивите на въззивното решение и изразеното в тях становище по формулираните въпроси касационното обжалване следва да се допусне за осъществяване на преценка за съответствието му с Тълкувателно решение от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. По последния процесуален въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който се свързва с твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, настоящият състав ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК по съществото на спора. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподателки следва да внесат държавна такса в размер на 484, 93 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение