Определение № 503 от 29.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 885/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, представлявано от адв. К. Т., срещу решение № 260024 от 11.02.2021г. по в.т.д. № 691/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 312 от 20.07.2020г. по т.д. № 620/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, 12 състав, с което касаторът е осъден да заплати на Г. Ф. С. обезщетение за неимуществени вреди над 70 000 лева до 180 000 лева, представляващи изключителни психически страдания и посттравматичен стрес, настъпили от смъртта на съпруга ѝ М. С. С., починал на 27.03.2019г. при ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията им във въззивната жалба във връзка с определеното от първоинстанционния съд обезщетение. Твърди още, че въззивният съд не е оценил адекватно поотделно и в съвкупност всички релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение факти и обстоятелства и не е съобразил, че ищцата не е въвела конкретни твърдения относно съдържанието на връзката с починалия ѝ съпруг, нито са ангажирани доказателства за това. Намира, че не са изложени и мотиви в каква тежест са обсъдени критериите възраст, обществено положение на пострадалия и социално-икономическите отношения в страната. Поддържа, че въззивният съд е прочел заключението на КСППЕ избирателно и не е взел предвид отразеното в констативно-съобразителната част на същата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като формулира следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Въпросът относно задължението на съда да определи справедливо по размер обезщетение, като за целта обсъди всички релевантни за формирането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД факти и обстоятелства и посочи значението им.

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение?

3. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?

4. Следва ли въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички доказателства, данни по делото и доводи на страните при постановяване на решението си?

5. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?

6. Следва ли при преценка на свидетелските показания съдът да вземе предвид начина, по който свидетелят е узнал за тези факти, както и способността и желанието на свидетеля вярно да възприема фактите и добросъвестно да ги възпроизвежда в показанията си?

Касаторът твърди, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 179 от 29.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 78 от 13.11.2017г. по гр.д. № 60397/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 29.04.2015г. по гр.д. № 5462/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 422 от 22.12.2015г. по гр.д. № 2407/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 20 от 24.04.2019г. по т.д. № 871/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 125 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; по петия въпрос се е произнесъл в противоречие с решение № 148 от 28.06.2018г. по гр.д .№ 3923/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., а по шестия въпрос – в противоречие с решение № 22 от 04.02.2019г. по гр.д. № 2644/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Касаторът релевира и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответницата Г. Ф. С., представлявана от адв. Н. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, нито е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с формираната практика на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищцата е съпруга на починалия при настъпилото на 27.03.2019 г. ПТП М. С. и поради това е в кръга на лицата, на които се дължи обезщетение за неимуществени вреди.

Въззивният съд е изложил подробни съображения във връзка със спорния въпрос относно размера на дължимото се обезщетение по справедливост. Приел е, че съгласно ППВС № 4/25.05.1961 г. обезщетението за неимуществени вреди, предвидено в чл. 52 от ЗЗД, възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения вследствие на увреждането, като нямат право на обезщетение за неимуществени вреди лица, които са били с починалия в лоши лични отношения, например родители, изоставили децата си, и обратно, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. Намерил е за безспорно, че ищцата и нейният починал съпруг са живели заедно, като нито се твърди, нито установява те да са разделени или да са се разделяли за цялото време на техния семеен живот. Изложил е съображения, че по начало укоримо отношение и поведение на съпруг към съпругата може да намери отражение при преценка на претенция за дължимо за него обезщетение, ако тя е пострадало лице, а той е увредено лице, но когато пострадало лице е съпругът, а съпругата е увредено лице, няма основания да се счита, че тя не изпитва страдание от смъртта му, след като двамата живеят заедно и не са прекъснали съпружеските си отношения. Във връзка с преценката дали такова поведение е налице, въззивният съд е приел, че според показанията на свидетеля Р. С., братовчед на ищцата, двамата били много добро семейство и се разбирали прекрасно, съпругът издържал семейството, бил строител и изкарвал добри пари, бил работлив; свидетелят видял ищцата в същия ден, когато тя научила /за смъртта му/; тя сега е в много тежко състояние, не е добре; тя била на погребението на мъжа си в Брегово; чувствала се много зле; ищцата не работи; трайно се променило настроението й, много е тъжна, няма промяна, не излиза, стои вкъщи, затворена е, посещава често гробището; споделяла е със свидетеля, че й е тежко и много мъчно.

Приел е за установено от представеното експертно решение на ТЕЛК от 15.10.2019 г., че ищцата е с 50% трайно намалена работоспособност за срок от 3 години с диагноза рецидивиращо депресивно разстройство, сегашен епизод – умерено тежък, като при анамнезата е посочено, че психичното заболяване дебютира от 2003г., провокирано от психотравма от личен характер, съпруг злоупотребяващ с алкохол, нанасял й побой, хоспитализирана през 2003 г. в ДПБ-К. и изписана с диагноза „Афективно разстройство“, следват многократни хоспитализации с кратки светли периоди. Взел е предвид, че според епикриза № 436/19 г. от ДПБ-К. ищцата е постъпила на 22.03.2019г. и е изписана на 14.05.2019г. с диагноза рекурентно депресивно разстройство, сегашен епизод-умерено тежък, за хоспитализацията идва сама, в анамнезата е посочено, че психичното й страдание дебютира преди около 10 години, след поредица от психотравмени изживявания от личен характер. Посочил е, че са представени и още 4 броя епикризи, всички от ДПБ-К., за лечение там на ищцата в периодите 18.02.-27.04.2010 г., 8.03.-2.04.2013 г., 18.04.-31.07.2017 г., 24.09.-16.10.2018 г., като в епикризата от 2017г. е посочен като повод за хоспитализацията, че ищцата е доведена от съпруга си.

Въззивният съд е приел, че според заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза от 17.01.2020 г., изготвена от вещите лица д-р М. Г., психиатър, и А. Д., клиничен психолог, при проведеното интервю-беседа ищцата разказва, че в „болницата й казали, тя разбрала на другия ден на обед, дошла бърза помощ, почнала да плаче вкъщи, давали й лекарства, една вечер стояли вкъщи починалите и на другия ден ги погребали, тя била при свекървата, на другия ден ги докарали, оженила се през 1988 г., 31 години живели с мъжа й, тя от 10 години отива в болницата, тя все плаче, взима лекарствата, пие като майка, става, нощем гледа снимката на сина си, много е трудно това нещо“. Посочил е, че изводът на експертите е, че при ищцата е установено психично страдание с дългогодишна давност, а именно рецидивиращо депресивно разстройство, сегашен епизод-умерено тежък, смъртта на съпруга ѝ като внезапно и неочаквано събитие нарушава нейния нормален жизнен цикъл, като се провокират усещания за тъга и скръб със силен интензитет, които са предимно с негативен облик – страдание, обърканост, безпомощност, безнадеждност, плач, слабост, нарушена концентрация на вниманието, нарушен сън, снижен емоционален резонанс, апатия, усещане за самота и празнина. Взел е предвид, че според вещите лица предвид предизпозицията на ищцата са били налице условия за тежка дезадаптация и разгръщане на депресивност – мисли за загуба на смисъл за живот, безперспективност, загуба на опора и удовлетворение, изразената емоционална лабилност и потиснатост водят до нарушено ежедневно функциониране поради прекомерно мисловно ангажиране със случилото се, налице е постоянна тревожност, възможно е изпитване на страх, действената активност е съобразена с доминиращите изживявания. Посочил е, че според заключението се установява житейска дезадаптация вследствие на преживяното, която е свързана с това, че понесената травма е на фона на заболяване, което засяга емоционалната сфера, не е била в състояние да намира рационални решения за справяне със сложни житейски ситуации, на фона на повтарящото се депресивно разстройство е настъпила дезадаптация поради драматичното стресогенно събитие и са затруднени личностовите възможности за компенсация. Изтъкнал е, че според посоченото в заключението психичното разстройство на ищцата по анамнезни данни се свързва с продължителните нехармонични отношения с партньора, което обаче не намалява интензитета на травмата от неговата смърт, като се имат предвид културалните особености, морално-етичните й ценности, представите й за значимост и свързаност за брака, който е съхранила. Съобразил е, че ищцата продължава да провежда системно и проследяващо медикаментозно лечение по правилата на добрата психиатрична практика.

Въз основа на така събраните доказателства въззивният съд е приел за недоказано по безспорен начин, че починалият съпруг системно е злоупотребявал с алкохол и е малтретирал психически и физически ищцата, като е изложил съображения, че липсват доказателства какво е било поведението на съпруга след 2003г., съответно, то да е било от посочения вид. Приел е, че жалбоподателят неоснователно извежда и довод за отношенията между съпрузите от обстоятелството, че съпругът само веднъж придружил съпругата си в болница през 2017г., като е изтъкнал, че посоченото в епикризите не е в аспект кой е бил с нея при идването й в болницата, а по чия инициатива се стига до хоспитализация с оглед нейното състояние. В тази връзка е ценил и показанията на свидетеля Н. С. относно състоянието на ищцата във времето на смъртта на съпруга ѝ и след това, като е приел, че няма основание те да не бъдат възприети от съда като житейски достоверни и кореспондиращи на данните от заключението на КСППЕ, като вида на родствената връзка (братовчед) не е от характер да определя негова заинтересованост от изхода на делото. Добавил е, че достоверността на свидетелските показания на този свидетел жалбоподателят неоснователно оспорва и с оглед на обстоятелството дали ищцата е била в дома си и дали е присъствала на погребението, като е приел за установено както от свидетелските показания, така и от заключението на КСППЕ, че ищцата е търпяла и продължава да търпи неимуществени вреди – болка и страдание от смъртта на съпруга си, конкретно и особено утежнени с оглед нейното здравословно състояние.

Въззивният съд е взел предвид, че починалият към момента на смъртта е бил на 50 години, ищцата е била на 52 години, смъртта му е била внезапна и с оглед на обстоятелствата особено угнетяваща, той се е грижил изцяло за издръжката на семейството и тя е останала занапред без подкрепа. Съобразил е, че при същото ПТП е загинал и единият от синовете на ищцата, което несъмнено засилва интензитета на болката и страданието, защото тя губи двамата свои най-близки хора. Изложил е съображения, че болката и страданието при такава изключително тежка ситуация на смърт на съпруг и смърт на син несъмнено са причинени от двойната загуба и затова те са и по-силни за всяка една от загубите и като цяло, което следва да бъде отчетено при определяне на обезщетението в конкретния случай и това не се явява присъждане на обезщетение за вреди и от смъртта на сина на ищцата. Взимайки предвид характера на деянието (нарушение на правилата за движение, при което е причинен удар по вина на водача на другото МПС, в автомобила, в който пътник е бил съпругът на ищцата, и вследствие на това внезапното настъпване на смъртта му), степента на увреждането (причинени силни душевни болка и страдание, които ищцата не може да надмогне, включително с оглед на предходното й заболяване), последиците от деянието (разрушаване на семейството на ищцата и загуба на подкрепа), въззивният съд е приел, че е справедливо при условията на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за ищцата в размер на 180 000 лв.

Въззивният съд е изложил и подробни съображения за недоказаност на направеното от ответника възражение за съпричиняване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора въпроси, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторката ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. В случая въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е съобразил всички специфични за делото обстоятелства, относими към установяване характера и действителното съдържание на връзката между съпрузите и понесените от ищцата душевни болки и страдания от загубата на съпруга ѝ, като е изтъкнал установеното от КСППЕ, че ищцата е търпяла и продължава да търпи неимуществени вреди – болка и страдание от смъртта на съпруга си, конкретно и особено утежнени с оглед нейното здравословно състояние, факта, че починалият е бил опора за ищцата, обстоятелството, че смъртта му е била емоционален удар за нея. Не съответстват на мотивите на въззивния съд твърденията на касатора, че не е извършена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и не е посочено значението на конкретно установените факти. Във връзка с последния въпрос следва да се посочи, че определеното обезщетение е основано на преценката на всички събрани доказателства, а не само на показанията на свидетеля С., а от друга страна, въззивният съд е кредитирал тези показания, като е констатирал, че се подкрепят от останалите доказателства по делото.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК– очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован. Що се касае до правилността на тези изводи, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.2 ЗА на пълномощника на ответницата по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото пред настоящата инстанция безплатно процесуално представителство в размер на 6876 лева с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение