Определение № 274 от 08.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 295/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура Пазарджик срещу решение №.294/2.11.20 на ОС Пазарджик - с което, след частична отмяна на решение №.684/6.07.20 по г.д.№.3948/19 на РС Пазарджик, касаторът е осъден да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ общо 1500лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 29.06.17 до окончателното изплащане. Ответната страна Й. С. В. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 1500лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - тъй като ищцата е била обвинена в извършване на престъпление по чл.234 НК, по което впоследствие е била оправдана с влязла в сила присъда. От фактическа страна е приел, че наказателното производство е било образувано на 29.06.16, в това число с протокол за претърсване и изземване от същата дата; на 8.08.16 на ищцата е било повдигнато обвинение и е била разпитана; на 22.11.16 е внесен обвинителен акт в РС Пазарджик и е образувано нохд №.2467/16; с присъда №.6/17 ищцата е призната за невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение; с решение от 6.03.17 второинстанционният съд е отменил изцяло присъдата и е върнал делото за ново разглеждане; при новото гледане на 19.04.17 отново е постановена оправдателна присъда, потвърдена с реш.№.93/29.06.17 по внохд №.422/17 на ОС Пазарджик. Докато траело наказателното производство в дома на ищцата идвали полицаи, които намерили цигари без бандерол /за които пред св.В. тя казала, че били купени от мъж на улицата, който ги предлагал, тъй като тя и семейството й много пушели/; ищцата се е притеснявала, че може да я осъдят и да лежи в затвора, не можела да спи от тези неща; в селото станало известно, че срещу нея се води дело, и някои хора започнали да я избягват /св.Б./; тя не искала да излиза, като вместо нея пазаряла няколко пъти св.Г.-която викала и да й мери кръвното, тъй като не можела да спи. При тези обстоятелства съдът е намерил, че всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди са налице-спрямо ищцата е било повдигано обвинение за извършено престъпление и впоследствие е оправдана, а незаконното обвинение е рефлектирало по неблагоприятен начин върху нейната лична неимуществени сфера - претърпяла е действителни вреди пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил продължителността на наказателното производство - една година, в това число факта, че делото е преминавало двукратно през съдебна фаза /разгледано от четири съдебни инстанции/, тежестта на престъплението, за което е предявено обвинение /умишлено престъпление/ - като впоследствие е констатирана неговата несъставомерност, обстоятелството, че през време на цялото наказателно производство нормално лицето, обвинено в престъпление, за което впоследствие е оправдано, неминуеми търпи неудобства, чувства се унизено, притеснено, несигурно, нарушават се нравствените и моралните му ценности и социалното му общуване, конкретно търпяните напрежение, неудобство, срам от близки и познати, силни притеснения от осъждане и влизане в затвора, от накърняване на доброто име, от извършения обиск и присъствието на полиция в дома и последващото отбягването от близки и познати - довели вкл. до загуба на сън и на желание за общуване и излизане извън дома; факта, че ищцата не е била осъждана - като същевременно не може да се направи и извод за нейно виновно и противоправно поведение в причинна връзка с действията на прокуратурата или за друг неин принос като напр. укриване от органите на реда или възпрепятстване на производството по друг начин. При това положение е прието, че дължимото обезщетение възлиза на 1500лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по ал.1 и ал.2 на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението си по чл.284 ал.3 ГПК касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка с въпроси за причинната връзка между незаконния акт и вредите /т.3 ТР 3/22.04.15, ОСГК/, определянето на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост /ППВС 4/68, т.11 ТР 3/22.04.15 ОСГК/ и за приложението на чл.52 във връзка с чл.5 ЗОДОВ. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Въззивният съд е изследвал в какво се състоят търпените от ищцата неимуществени вреди, приел е, че същите са в резултат на неоснователното обвиняване-като една част от тях са нормална последица, която всяко обвинено в престъпление и впоследствие оправдано лице търпи, а за друга са събрани и съответни доказателства по делото; аналогично е процедирал и във връзка с изводите, че не е налице принос на ищцата предвид липса на нейно поведение в причинна връзка с търпените вреди. Предвид изложеното той не се е отклонил от цитираната задължителната практика на ВКС. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на предварителна селекция на жалбите по тези критерии. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, и е взел предвид релевантните факти и обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение е съобразена продължителността на наказателното производство – 1 година, като изрично е посочено кога и как е започнало /вкл. с претърсване в дома/, кога лицето е било привлечено за първи път като обвиняем и кога производството е приключило с влязла в сила оправдателна присъда /в това число след двукратно преминаване през съдебна фаза/, престъплението, за което е повдигнато обвинение, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и живота-вкл. преживения страх от осъждане и изтърпяване на наказание в затвор, засягане на честта и достойнството, преустановяването на социалните контакти, загубата на съня, липсата на предходни осъждания, като обезщетението на практика е съобразено и с икономическите условия на живот към момента на увреждането. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие и основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третия въпрос касае приложението на разпоредбата на чл.5 ЗОДОВ. В цитираното общо в изложението ТР 3/22.04.05, т.3, се сочи, че държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл.5 ЗОДОВ; в този случай се изследва доколко поведението е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност; ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря; ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки случай /чл.5 ал.2 ЗОДОВ/. В постановените впоследствие по реда на чл.290 ГПК решения е прието изрично, че съпричиняване по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведение на пострадалия-когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение /при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/; обремененото съдебно минало не е фактор, който има отношение към хипотезата на чл.5 ал.2 ЗОДОВ /съдебното минало на лицето е неотносимо към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда/ /реш.№.244/25.07.13 по г.д.№.1205/12, IV ГО, реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372/10, IV ГО/. Аналогичното важи и за действията, по повод на които е образувано наказателното производство и във връзка с които е повдигнато обвинението – доколкото те не съставляват такива по време на висящността на самото производство и следователно не могат да бъдат квалифицирани като принос по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ. Предвид изложеното, като е приел, че не е налице такъв, въззивният съд не се е отклонил от наличната задължителна практика. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,