Определение № 346 от 21.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4507/2014 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано по частна касационна жалба вх. Nо 2759/20.05.2014 год. на Я. В. Д. от [населено място], заявена чрез адв. Б. Б. АК- Ш. срещу Определение Nо 267 от 28.04.2014 година, постановено по ч.гр.д.Nо 180/ 2014 година на АС- Варна, с което е потвърдено Определение No 44 от 04.02.2014 година по гр.д. Nо 81/2013 година на ОС- Търговище, с което е отказано да се измени определение по чл. 248 ГПК. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод, че въпроса за начина на определяне на дължимата ДТ и приложимостта на разпоредбата на чл. 71 ал.2 ГПК по иск за унищожаване на договор за покупко-продажба, заявен на основание чл. 31 ЗЗД, произнасянето на окръжния и апелативен съд, потвърдил определението по чл. 248 ГПК на първата инстанция, е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана с Определение No 155 от 28.02.2013 год. по ч. гр.д.No 1153/2013 год. на ВКС- III отд. на ГК, Определение No 397 от 29.06.2010 год. по ч. гр.д.No 176/2010 год. на ВКС IV отд. ГК, Определение No 348 от 07.05.2012 год. по ч. гр.д.No 156/2012 год. на ВКС- IV отд. на ГК и др., както и по въпроса длъжен ли е въззивния съд да спазва задължителната практика на ВКС. В срока по чл. 276 ал.1 ГПК не е подаден отговор от насрещната страна. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с частната касационната жалба основания по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и на основание чл. 274 във вр. с чл. 280 ал.1 ГПК, намира: След преценка на посочената задължителна съдебна практика, приемаща, че разпоредбата на чл. 71 ал.2 ГПК намира приложение във всички хипотези, когато цената на иска е обусловена съгласно разпоредбите на чл. 69 т.2 и т.4, предл. второ от стойността / данъчна или пазарна оценка / на вещното право, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Съставът на ВКС напълно споделя изразената по цитираните определения на ВКС по чл. 274 ал.3 ГПК, съставляващи задължителна съдебна практика относно приложението на чл. 71 ал.2 ГПК при определяне размера на дължимата ДТ в хипотеза на заявен иск по чл. 31 ЗЗД за прогласяване унищожаемостта на договор за покупко-продажба на недвижим имот. С оглед на възприетата теза, определението на апелативния съд е неправилно. Съдебното исково производство е образувано по заявените обективно съединени искове на К. В., поставена под пълно запрещение, с право основание чл. 31 ал.1 ЗЗД за унищожаемост на разпоредителни сделки, извършени без надлежно учредена представителна власт, между които и на Договор за покупко –продажба на недвижим имот- двуетажна жилищна сграда в [населено място], със застроена площ от 94 кв.м., заедно с избено помещение от 50 кв.м. и правото на строеж върху общинска земя, обективиран по НА 143/2010 год. на цена от 40 000 лв. и данъчна оценка на имота от 87 117.30 лв., разпореден в полза на Я. В. Д.. С постановеното решение по уважения срещу Я. Д. иск за унищожаемост на договора за покупко продажба, същата е осъдена да заплати в полза на съда сумата 3 487.70 лв. държавна такса. С Определение No 44 от 04.02.2014 година, постановено по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционния съд, по молба на защитата на Я. Д., е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за дължимата ДТ за посочения недвижим имот, като е приел, че разпоредбата на чл. 71 ал.2 ГПК, а именно че ДТ се определя върху ¼ от данъчната оценка на вещното право, не се прилага в хипотезите на облигационния иск. С обжалваното определение, апелативният съд е потвърдил определението на първата инстанция, като напълно е споделил тезата, че разпоредбата на чл. 71 ал.2 ГПК не може да намери приложение. Определението на апелативния съд е в противоречие с задължителната съдебна практика на ВКС по изложените по- горе съображения и тезата, че разпоредбата на чл. 71 ал.2 ГПК намира приложение и по отношение на исковете за съществуване, разваляне или унищожаване на договорите, които имат за предмет вещно право. Препращащата норма на чл. 69 ал.1 т.4 ГПК in fine е основанието за едно разширително тълкуване на чл. 71 ал.2 ГПК относно кръга на исковете при които ДТ е в размер на ¼ от цената на иска. Обжалваното определение следва да се отмени и вместо него се постанови ново, с което да се измени размера на дължимата ДТ от 3 484.70 лв./ три хиляди четиристотин осемдесет и четири и 0.70 лв. / на 871.17 лв. / осемстотин седемдесет и един и 0.17 лв. /. По изложените съображения, съставът на ВКС-второ гражданско отделение