Определение № 113 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1756/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. Т. от [населено място] - чрез адв. М. Т., против решение № 153 от 23.05.2025 г., постановено по в. т. д. № 491/2024 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 222 от 14.05.2024 г. по т. д. № 294/2023 г. на Окръжен съд - Варна в частта за осъждане на П. Т. Т., солидарно с „Тодорофф 85“ ЕООД, да заплати на основание чл.92 ЗЗД на „Мания тийм“ ЕАД сумата 25 001 лв. - част от вземане с общ размер 50 000 лв., представляваща неустойка при разваляне, уговорена в чл.7.4 от договор за франчайзинг и покупко - продажба на стоки от 21.05.2020 г., изменен с анекс № 1 от 01.03.2021 г., за магазин в [населено място], пл. „Николай Хайтов“ № 10, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 26.05.2023 г., до окончателното плащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и за постановяване на решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен или претендираната неустойка да бъде намалена като прекомерна до размер на законната лихва за исковия период, с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Поддържат се оплаквания, че въпреки петкратното превишение на размера на неустойката спрямо размера на законната лихва на годишна база, въззивният съд неправилно е приел, че неустойката не е прекомерна и не противоречи на добрите нрави; че преценката на съда относно прекомерността на неустойката и нейното съответствие с добрите нрави не е съобразена с обстоятелството, че ответницата - касатор е поела солидарна отговорност по абсолютна търговска сделка в качеството на нетърговец, поради което по отношение на неустойката са приложими разпоредбите на ЗЗД, а не тези на ТЗ; че съдът неправилно е приел клаузата на чл.7.4 от договора за действителна, тъй като с оглед липсата на уговорен краен срок за начисляването й и размера, в който се дължи, неустойката отговаря на критериите за нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД; че въззивният съд не е положил усилия да анализира действителната воля на страните съобразно критериите по чл.20 ЗЗД, разкриваща нищожността на уговорената неустойка; че в нарушение на чл.92, ал.2 ЗЗД въззивният съд е възложил в тежест на ответницата - касатор да доказва размера на претърпените от ищеца вреди от прекратяването на договора, по повод на което се претендира неустойката. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 208/04.08.2014 г. по т. д. № 637/2012 г. (въпрос № 1), Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 223/19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на І т. о., решение № 460/24.08.2006 г. по т. д. № 1056/2005 г. на ІІ т. о., решение № 140/20.03.2006 г. по т. д. № 408/2005 г. по т. д. № 408/2005 г. на І т. о., решение № 544/29.05.2006 г. по т. д. № 31/2006 г. на ІІ т. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2006 г. на ІІ г. о. и решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г. на ІІІ г. о. (въпрос № 2), съответно, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (въпроси № 2.1 и № 2.2), а именно: „ 1. Допустимо ли е по иск за присъждане на неустойка, договорена по абсолютна търговска сделка, да се иска обявяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави по отношение на съдлъжник, който има качеството на физическо лице - нетърговец; 2. Как следва да бъде разрешен въпросът при съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави; 2.1. Дали спрямо ФЛ - нетърговец, който се е задължил солидарно по договор за франчайзинг, са приложими правилата за неустойка по смисъла на ЗЗД или специалните правила на търговските сделки по ТЗ; 2.2. Ако нетърговец следва да отговаря солидарно за вреди, настъпили вследствие на неизпълнение (разваляне) на сключения договор, то отговорността му следва ли да бъде съобразена с размера на претърпените вреди“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в изложението се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, аргументирана с доводи за постановяване на решението „при изкривяване на реалната фактическа обстановка, изразяваща се в приемане, че компесаторната неустойка не е свръхпрекомерна (екзорбирантна) поради липса на твърдяното противоречие с добрите нрави, а оплакването, че неустойката е прекомерна с оглед на уговорения размер, е необосновано, доколкото в случая липсват доказателства, сочещи, че същият надвишава реално претърпените вреди от франчайзодателя в резултат на неизпълнение на договора и предпоставя неоснователно обогатяване на същия“, и за явна необоснованост на решението, произтичаща от „несъответствие на изводите на въззивния съд по фактите с установените по делото фактически положения поради нарушаване на логически и опитни правила“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Мания тийм“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез адв. А. Д., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на разноски, като е посочено, че ще бъдат представени доказателства за тяхното извършване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявеният като частичен от „Мания тийм“ ЕАД срещу П. Т. Т. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото съобразно чл.269 ГПК и е достигнал до извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първата инстанция - че в качеството на солидарен длъжник по сключен между „Мания тийм“ ЕАД и „Тодорофф 85“ ЕООД договор за франчайзинг и покупко - продажба на стоки от 21.05.2020 г., изменен с анекс № 1/01.03.2021 г., ответницата дължи претендираната с иска неустойка, уговорена в клаузата на чл.7.4 от договора и начислена поради разваляне на договора. Въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство са безспорни сключването на договора между страните, уговарянето на неустойката по чл.7.4 за случай на разваляне на договора и развалянето на договора по причина на виновно неизпълнение от страна на франчайзополучателя „Тодорофф 85“ ЕООД, като спорът е правен и е концентриран върху действителността на клаузата за неустойка и възможността неустойката да бъде намалена поради прекомерност по отношение на ответницата - съдлъжник на основание чл.92, ал.2 ЗЗД. При произнасянето по валидността на неустоечната клауза въззивният съд е изходил от задължителните постановки в Тълкувателно решение № 1/115.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора съобразно примерно изброените в мотивите към решението критерии; Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна, а наличието на прекомерност се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди. От съдържанието на клаузата на чл.7.4 въззивният съд е направил извод, че с нея страните са уговорили неустойка в размер на 50 000 лв., дължима в случай на разваляне на договора едностранно и без предизвестие от франчайзодателя при условията на чл.6.2 поради съществено неизпълнение на поети от франчайзополучателя договорни задължения. Съпоставяйки неустойката по чл.7.4 с уговорени в други клаузи неустойки за различни форми на договорно неизпълнение, въззивният съд е направил извод, че неустойката по чл.7.4 е компесаторна и има за цел да бъдат обезщетени вредите, които ще търпи франчайзодателят поради настъпилото за в бъдеще разваляне на договора преди изтичане на срока на действието му по вина на франчайзополучателя, което изисква при преценката на предвидимите вреди към момента на сключване на сделката да бъде отчетен специфичният й предмет. С договора за франчайзинг франчайзодателят е предоставил на франчайзополучателя правото да използва франчайз за препродажба на стоки на крайни потребители под търговската марка и търговското име на франчайзодателя при уговорени условия и граници срещу заплащане на възнаграждение. Договорът има дългосрочен характер - сключен е за срок от седем години, и предполага съдействие от страна на франчайзодателя за целия този срок, респ. извършване на уговорените дейности от франчайзополучателя - чрез неговото дружество, в съответствие с указанията на франчайзодателя и при спазване на франчайз наръчника. Според уговореното в т. 3.6.5, франчайзополучателят е задължен да закупува месечно дрехи втора употреба най-малко по 105 кг. на всеки десет кв. м. от търговската площ на магазина, по повод на който е сключен договорът, а според чл.6.2.4 - за дванадесет месеца да достигне сума на закупени стоки втора употреба и нови за магазина до ниво не по-малко от 210 000 лв. без ДДС. Закупената стока (от трето свързано с франчайзодателя лице) е в основата на реализирания оборот, тъй като франчайзополучателят сам определя ценовата листа за продаваните в магазина стоки, а част от оборота, реализиран от продажбата на стоки, различни от стоки втора употреба, определя дължимото съгласно т. 4.1.4 франчайзинг възнаграждение. Постигнатите при сключване на договора уговорки в изложения смисъл, според въззивния съд, сочат на предвидими загуби за франчайзодателя в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на франчайзополучателя, поради което уговорената при сключване на договора неустойка не излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна; Неустойката не противоречи на добрите нрави, разбирани като наложили се правила и норми, които бранят не само интереса на някоя от договарящите страни, а общи за всички правни субекти права, ценности и принципи, каквито са принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване (чл.20 ЗЗД, чл.289, чл.302, чл.307 и др. ТЗ). В съответствие с изложеното въззивният съд се е произнесъл, че възражението за нищожност на клаузата за неустойка по т.7.4 от договора е неоснователно, съответно че клаузата за неустойка е действителна и обвързва валидно страните. Въззивният съд е преценил като неоснователно и поддържаното от ответницата възражение за намаляване на неустойката поради прекомерност на основание чл.92, ал.2 ЗЗД. Поради обстоятелството, че ответницата е сключила договора като физическо лице в качеството на съдлъжник, отговарящ солидарно с търговеца - франчайзополучател, съдът е приел, че следва да намерят приложение разрешенията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, възприети в решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 112/02.12.2013 г. по т. д. № 426/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., съгласно които невъзможността да се намалява поради прекомерност неустойка по търговска сделка се отнася само за търговци и когато едната страна по сделката не е търговец, само тя може да се позовава на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред на ЗЗД; Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. След преценка на фактите по делото въззивният съд е приел, че твърдението на ответницата за отсъствие на настъпили за ищеца вреди от предсрочното прекратяване на договорното правоотношение се опровергава най-малкото от договорните уговорки за дължимо месечно франчайзинг възнаграждение, от което франчайзодателят ще бъде лишен за в бъдеще в резултат на развалянето на договора. Настъпването на вреди е аргументирано и с уговорките в подписания на 01.03.2021 г. анекс към договора, предвиждащ продължаване на срока на договорната връзка и откриване на втори магазин от франчайзополучателя с възможност за увеличаване на оборотите, което създава за франчайзодателя сигурност за получаване на възнаграждение до края на продължения срок. Въззивният съд е отбелязал, че ответницата не е ангажирала доказателства за размера на претърпените от ищеца вреди, релевантни за приложението на чл.92, ал.2 ЗЗД, но независимо от констатираната доказателствена празнота се е произнесъл, че неустойката не следва да бъде свеждана до претърпените вреди, тъй като поради нейния обезпечителен и санкционен характер намаляването й на основание чл.92, ал.2 ЗЗД не цели постигане на пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди. В заключение въззивният съд е формирал извод, че претендираната неустойка не подлежи на намаляване поради прекомерност на основание чл.92, ал.2 ЗЗД и че ответницата дължи заплащане на неустойката в размера, претендиран с предявения по делото частичен иск. Постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД срещу П. Т. Т., тъй като не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Формулираните в изложението въпроси по т.1 и т.2, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към обжалваното решение не се съдържа извод на въззивния съд, кореспондиращ с първия въпрос от изложението и отричащ допустимостта по иск за присъждане на уговорена в абсолютна търговска сделка неустойка да се иска обявяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави по отношение на съдлъжник, който има качеството на физическо лице - нетърговец. С отговора на исковата молба ответницата - касатор е противопоставила възражение за нищожност поради накърняване на добрите нрави на клаузата на т. 7.4 от договора за франчайзиг и покупко - продажба на стоки, с която е уговорена компесаторна неустойка за разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на франчайзополучателя. Първоинстанционният, а след това и въззивният съд, са приели възражението за допустимо и са се произнесли по него, достигайки до идентични изводи за неговата неоснователност, съответно за действителност на неустоечната клауза от гледна точка на добрите нрави. Преценката за съответствие на неустойката с добрите нрави е извършена съобразно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и формираната след приемането му последователна практика на ВКС по чл.290 ГПК. Доводът в изложението, че въззивният съд неправилно е приел, че претендираната неустойка не противоречи на добрите нрави и обвързва ответницата - касатор в качеството й на физическо лице - съдлъжник, който не е търговец, е относим към правилността на въззивното решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд в обжалваното решение са правилни - обосновани и законосъобразни, а селектира касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл.280, ал.1 (и ал.2) ГПК. Поради това въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по първия поставен въпрос, който отразява несъгласието на касатора с правилността на решаващите правни изводи на въззивния съд. Относим към правилността на обжалваното решение е и вторият поставен в изложението въпрос, чието обуславящо значение за изхода на спора е обяснено със съображения, че въззивният съд не е извършил комплексна преценка на всички фактори, от които зависи съответствието на конкретната неустойка с добрите нрави, и е преценил неустойката като действителна въпреки липсата на уговорен краен срок за начисляването й и нейния размер, надвишаващ пет пъти законната лихва на годишна база. Освен, че по същността си тези съображения представляват оплаквания за допуснати при постановяване на решението нарушения по чл.281, т.3 ГПК, същите не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви, в които с оглед вида на неустойката - компесаторна, липсата на краен срок за начисляването й не е съобразявана като критерий за действителност на клаузата за неустойка и няма констатация, че размерът на неустойката надвишава пет пъти законната лихва на годишна база. Предвид изложеното, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите по т.2.1 и т.2.2 от изложението, за които бланкетно се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и едновременно с това се препраща към практика на ВКС, също не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. За да се произнесе по възражението за прекомерност на претендираната с иска по чл.92, ал.1 ЗЗД неустойка, въззивният съд е съобразил, че неустойката е уговорена в търговска сделка с участие като съдлъжник на физическо лице - нетърговец, поради което и в съответствие с цитираната в мотивите към решението практика на ВКС се е произнесъл, че ответницата - съдлъжник е легитимирана да противопостави възражение за прекомерност на неустойката и да иска тя да бъде намалена по общите правила на ЗЗД, конкретно - на основание чл.92, ал.2 ЗЗД. Преценката за прекомерност на неустойката е подчинена на разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД, изискваща съпоставяне на размера на неустойката с действително претърпените от кредитора вреди, като при формиране на извода за отсъствие на релевираната прекомерност на неустойката е отчетена липсата на доказателства за действителния размер на вредите. Заявеното оплакване, във връзка с което не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК - че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като е възложил в тежест на ответницата - длъжник да доказва размера на претърпените от ищеца вреди, не подлежи на обсъждане по повод селектирането на касационната жалба. Независимо от това следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест при направено възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД е в съответствие с практиката на ВКС (решение № 12/21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на І т. о.), в която се приема, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника. Същевременно, наред с констатация за недоказаност на размера на действително претърпените от ищеца вреди от развалянето на договора по вина на франчайзополучателя, въззивният съд е изложил и други правни съображения за неоснователността на възражението за прекомерност на неустойката, а именно - че с оглед на нейните обезпечителна и санкционна функции и на целта, с която е уговорена, неустойката по чл.7.4 от договора между страните не следва да бъде свеждана точно до размера на вредите, доколкото намаляването й на основание чл.92, ал.2 ЗЗД не е предназначено да установи пълна еквивалентност между вредите на кредитора и нейния размер. Предвид мотивите за неоснователност на възражението по чл.92., ал.2 ЗЗД поставените от ответницата - касатор въпроси не могат да бъдат подведени под хипотезиса на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на въпросите не е обоснована и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, което е самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване. Съпоставени с цитираната в изложението практика на ВКС, изводите на въззивния съд за отсъствие на основание по чл.92, ал.2 ЗЗД за намаляване на неустойката не разкриват противоречие, релевантно за предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането на ответницата - касатор за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, който се изразява в особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, и/или в явна необоснованост и може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към решението; Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството; Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е аргументирано с доводи, които изискват извършване на касационна проверка на обосноваността и на материалната законосъобразност на решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, но не насочват към очевидна неправилност на обжалваното решение в посочения по-горе смисъл. Въз основа на мотивите към обжалваното решение настоящият състав на ВКС не констатира нито допуснато от въззивния съд тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон, рефлектирало върху правилността на съдебния акт, нито грубо нарушение на правилата на формалната и на правната логика при формиране на изводите на съда, че клаузата на т.7.4 от сключения между страните договор не е нищожна поради накърняване на добрите нрави и че не са налице предпостаките по чл.92, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимата от ответницата - касатор компесаторна неустойка, уговорена за разваляне на договора поради виновно неизпълнение от франчайзополучателя. Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за реално извършени разноски в производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,