Определение № 2500 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3736/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Л., чрез адв. В. Волева от Софийска адвокатска колегия, срещу решение № 676/22.05.2023 г. по в. гр. д. № 3577/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2828/19.10.2022 г. по гр. д. № 11251/2021 г. на СГС. С последното Р. Н. Л. е осъдена да заплати на П. И. К. на основание чл. 61, ал. 1, вр. чл. 60, ал. 1 ЗЗД суми, които той е заплатил за неин личен дълг по две изпълнителни дела, образувани от ЧСИ М. П., както следва: 29 456,57 лв. – платена сума по изп. д. № 760/2016 г., и 24 268,99 лв. – платена сума по изп. д. № 212/2019 г., ведно със законната лихва върху всяко от двете вземания, считано от 25.11.2021 г. /деня след връчване на исковата молба/ до окончателно плащане, като са отхвърлени исковете за заплащане на лихва за забава в размер на 6414,99 лв., дължима за периода от 24.07.2019 г. до 14.09.2022 г. и за законната лихва от 14.09.2022 г. до 24.11.2021 г., начислени върху главницата от 29 456,57 лв., както и исковете за лихва за забава в размер на 5285,25 лв., дължима за периода от 24.07.2019 г. до 14.09.2022 г., и за законната лихва от 14.09.2022 г. до 24.11.2021 г., начислени върху главницата от 24 268,99 лв., като неоснователни. Касаторът счита, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноските по делото. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси, преномерирани от настоящата инстанция: 1/. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните?; 2/. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?; Касаторът счита, че първият и вторият въпрос са решени в противоречие с решение № 50026/26.06.2023 год. по т. д. № 2705/2021 год. на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 год. на ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС. 3/. За да са налице предпоставките, при които възниква правоотношение от водене на чужда работа без пълномощие (без натоварване), действието на управление на чужда работа трябва ли да се извърши с намерение да се обслужи чужд интерес?; По този въпрос касаторът сочи противоречие с определение № 441 от 09.05.2016 г. по гр. д. № 1764/2016 г. на ВКС. 4/. Как следва да се квалифицира исковата претенция, в случай че ищецът е заплатил солидарно задължение на съпругата си и ответницата по делото?; 5/. В случай че е поета доброволно чужда работа без натоварване (гестия) и е заплатено солидарно задължение, то следва ли да бъдат привлечени всички солидарни длъжници и задължителни другари ли са?; 6/. Приложима ли е презумпцията че всеки дължи по равно от солидарните длъжници, в случай че плащането е извършено от трето лице, което не е солидарен длъжник и действа при условията на чл. 60-62 от ЗЗД?; 7/. Налице ли е правен интерес в полза на трето лице да заплати чужд дълг, когато същият се дължи в режим на солидарност със свързано с него лице (съпруга) и в случай, че отговорът е положителен следва ли искът да се квалифицира по чл. 74 ЗЗД (суброгация)?; 8/. Относно приложното поле на института за водене на чужда работа без пълномощие и по-конкретно допустимо ли е да се приеме, че се касае за водене на чужда работа, при положение, че гесторът заплаща солидарно задължение на свързано с него лице (съпругата си) с цел да осуети принудително изпълнение върху собствеността на съпругата си?; 9/. Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и как съдът следва да отчете тяхна евентуална заинтересованост?; 10/. Относно преценката на свидетелски показания на заинтересовани свидетели и как въззивният съд следва да извърши тази преценка? По въпроси от четвърти до осми касаторът сочи противоречие с решение № 16 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 1222 / 2019 г. на ВКС и определение № 925 от 01.08.2013 г. по гр. д. № 2942 /2013 г. на ВКС. По девети и десети въпрос сочи противоречие с решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС. Поради това касаторът моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на вероятна недопустимост и очевидна неправилност – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пред. 2 и 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба П. И. К. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Претендира сторените в настоящото касационно производство деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск за осъждане на Р. Н. Л. да заплати на П. И. К. сумите, които ищецът е заплатил за личен дълг на ответницата по две изпълнителни дела, въззивният съд е приел, че правната квалификация на иска е правилно определена и съответства на института на воденето на чужда работа без възлагане, уреден в чл. 60-62 ЗЗД. За да стигне до този извод, въззивният съд е установил от фактическите данни по делото, че П. К. е имал единствено житейски, но не и правен интерес за погасяване на задълженията по процесните изпълнителни дела, респективно облигационното правоотношение, възникнало между тях, е от извъндоговорен характер и се характеризира с водене на чужда работа без пълномощие. Приел е, че са налице всички елементи от фактическия състав на този институт: съзнателно е предприета чужда работа от П. К.; имал е намерение да управлява чужда работа и го е направил доброволно; Л. е била заинтересуваният, в чиято правна сфера се извършват действията. Поради това, че работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в полза на Л., за нея възникват задълженията, посочени в чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е обосновал и защо не може да се приеме, че е налице неоснователно обогатяване и суброгация, като е разграничил спецификите на институтите. Посочил е, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен и се избира само ако обеднелият няма друг иск, с който да се защити, какъвто не е настоящият случай. Също така е откроил разликите между двата иска, като например, че докато при гестията управителят съзнателно се намесва в правната сфера на друго лице и въздейства върху чуждото имущество, при неоснователното обогатяване всеки действа със съзнанието, че това, което дава и което получава, е дължимо. Друга разлика, която е отбелязал, е, че при неоснователното обогатяване възникват права само за едната страна по правоотношението, докато при воденето на чужда работа без пълномощие могат да възникнат права и задължения и за двете страни. Въззивният съд е посочил, че искът не може да бъде и по чл. 74 ЗЗД, доколкото предпоставка за възникването му е да е налице конкретен правен интерес, а в настоящия случай П. К. е посочил, че има единствено житейски такъв. Въззивният съд е приел за ирелевантен доводът относно това дали Р. Л. и П. К. дължат сумите на „Билд Системс България“ АД разделно или при условията на солидарност. Подчертал е, че солидарността и разделността имат значение единствено в отношенията кредитор-длъжници, какъвто не е настоящият случай. За пълнота е посочил, че съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между длъжниците, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно с цел да не се допусне неоснователно обогатяване на някой от длъжниците. Посочил е, че хипотезата на чл. 127, ал. 2 ЗЗД визира обаче случаите, в които плащането в повече е направено от някой от солидарните длъжници, а от фактическите данни по делото се установява, че П. К. не е бил лично задължен, респективно посочените разпоредби не могат да намерят приложение. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че плащането на задълженията на Л. от П. К. е било направено с дарствено намерение. Ценейки свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство, които са противоречиви относно наличието на постигнато съгласие К. да плати дълга на Л. безвъзмездно, въззивният съд е счел, че не е установено при условията на пълно и главно доказване дарственото намерение. Обсъдил е показанията на двете групи свидетели съобразно чл. 172 ГПК, като е приел, че единствено неоспорими са фактите на погасяването на дълга на Л. и целта, която е била да се предотврати продажбата на имот, обща собственост на двете сестри, в който е живяла тяхната майка. Въззивният съд е взел предвид и факта, че плащането на задължението е наложило вземане на банков кредит, което не кореспондира с житейската логика даряващото лице да се задължи дългосрочно към кредитна институция за изплащането на чуждо задължение. Съобразно горното, Апелативен съд – София е намерил, че първоинстанционното решение е правилно, поради което е потвърдил същото в обжалваните му части. При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първи и втори въпрос са обусловили волята на въззивния съд. Те касаят процесуалните задължения на съда да обсъди подробно всички доказателства, доводи и възражения страните. Според настоящият състав въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, а напротив – в съответствие е с нея. Съдът е изложил съображенията си защо приема, че правната квалификация на претенцията е по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 60, ал. 1 ЗЗД. Аргументирал е защо не приема предложените от касатора правни квалификации: по чл. 55, ал. 1, чл. 59 или чл. 74 ЗЗД. Обсъдил е също така доказателствата, въз основа на които намира за недоказано наличието на дарствено намерение. Несъгласието на касатора с направените правни изводи не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното, не може да се приеме, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като практиката на ВКС по поставените въпроси е ясна и изобилна. Третият въпрос на касатора касае предпоставките, при които възниква воденето на чужда работа без пълномощие и по-конкретно следва ли действието на управление на чужда работа да се извърши с намерение да се обслужи чужд интерес. Този въпрос е обуславящ за формирането на решаващи изводи на въззивния съд, но не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е изяснено в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Посоченото от касатора определение на състав на ВКС по чл. 288 ГПК не представлява съдебна практика по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение. Що се отнася до останалата цитирана съдебна практика по същия въпрос, настоящият състав намира, че е неотносима, доколкото разрешените там правни въпроси са ирелевантни за предмета на спора. За пълнота следва да се посочи, че не кореспондира с фактите по делото твърдението на касатора, че в случая ищецът е обслужил собствен интерес, заплащайки не личен дълг на ответницата, а солидарен такъв и на своята съпруга. Въззивният съд е посочил защо приема, че П. К. е изпълнил чуждо задължение, както и че интересът му е житейски, а не правен. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, след като касаторът не е аргументирал и защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Четвърти до осми въпроси не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както са поставени от касатора, въпросите не предполагат принципен отговор, защото зависят от фактическата обстановка по конкретното дело, но също така обобщено се отнасят до заплащане на задължение на солидарен длъжник, каквото не е налице в настоящия случай по делото при изрично посочване в мотивите си въззивният съд, че в случая солидарността има значение само в отношенията кредитор-длъжници. Поради това въпросите не са обуславящи и не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Девети и десети въпроси на касатора се свеждат до преценката на противоречиви показания, както и на показания на заинтересовани свидетели и са обуславящи за изхода на спора. Те обаче не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В цитираната от касатора практика е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Също така е прието, че при данни за заинтересованост на свидетеля съдът трябва да преценява показанията му с повишена критичност, но не съществува пречка въз основа на показания на такива свидетели да се установяват правнорелевантни факти, ако съдът прецени, че заинтересоваността на свидетеля не се е отразила на достоверността на показанията му. Следва да се отбележи, че въззивното решение е съобразено с даденото в цитираната практика тълкуване и макар и с препращане към мотивите на първоинстанционното решение, показанията на противоречащите си свидетели са подложени на анализ. Правилността на този анализ не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поради наличие на практика на ВКС по поставените въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на сочената от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение настоящият състав намира следното: В постоянната практика на Върховния касационен съд, обективирана в р ешение № 41/02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., р ешение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., р ешение № 117/01.07.2019 г. по гр. д. № 3692/2018 г. на ВКС, III г. о., р ешение № 4/13.04.2020 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о., е прието, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая не са налице такива основания, които да обуславят вероятната недопустимост на съдебното решение. За пълнота следва да се посочи, че неправилната правна квалификация по принцип обуславя неправилност, а не недопустимост на съдебното решение. Формално дадената квалификация може да доведе до неправилно прилагане на материалния закон, когато съдът не е определил регулиращата спорното правоотношение правна норма, до процесуално нарушение, ако поради грешна квалификация се е стигнало до необсъждане на обстоятелства и доводи по спора, предвид неправилното им възприемане като неотносими, до нарушено правото на защита и др., но не и до недопустимост на решението, ако решаващо са преценени обстоятелствата, на които искът е основан. Неоснователен е доводът на касатора, че солидарните длъжници са задължителни необходими другари. Не може да има съмнение, че солидарните длъжници са обикновени другари, поради което не е налице соченият в жалбата порок – неконституиране на всички страни по делото. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Налице е само бланкетно позоваване на тази разпоредба. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи да заплати на ответника по касация П. И. К. сторените разноски в размер на 4 900 лв. за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, за които е представен договор за правна защита и съдействие, с разписка за заплащането им. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,