Определение № 2277 от 27.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 825/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д., гражданин на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, срещу решение № 385 от 15.12.2025 г., постановено по в.т.д. № 448/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 271/ 16.06.2025 г., постановено по т.д. № 323/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, с която В. Д. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми, дължими по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 26.02.2015 г.: - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 84 050, 37 лв., представляваща главница по договора, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска – 30.05.2024 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 23 387, 78 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 27.02.2015 г. до 28.09.2021 г., както и сумата от 13 450, 49 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г.; - на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 610, 94 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като българският съд не е международно компетентен да разреши спора, предмет на делото. В тази връзка е направено позоваване на това, че ответникът не е гражданин на Република България и няма обичайно местоживеене на територията на тази държава, а е гражданин на Великобритания и пребивава там. Предмет на иска са задължения, възникнали от договор за кредит, по който ответникът има качеството на потребител, поради което при определяне на компетентния да разреши спора съд следва да се приложат специалните правила относно споровете на потребители, установени в Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела от 27.09.1968 г. В тази конвенция е предвидено, че съдът, който е международно компетентен да разгледа исковете срещу потребител е този по неговото обичайно местопребиваване, което в случая е във Великобритания. Освен това въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като искът за присъждане на главница е заявен в размер на 111 274, 66 лв., а съдът е разгледал иск за главница с цена от 84 050, 37 лв. и иск за възнаградителна лихва с цена от 23 387, 78 лв. Касаторът заявява, че обжалваното решение е и неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Счита, че изводът на въззивния съд, че сключеният между страните договор за кредит е действителен, е направен в противоречие с чл. 16 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти и не отговаря на установените по делото факти. В производството не са събрани доказателства, че ищецът е сключил типов договор с държавата, поради което той не може да предоставя кредити на студенти и докторанти, което прави процесният договор, имащ такъв предмет, нищожен. По делото не се доказва, че преди сключване на договора на кредитополучателя е представен погасителен план, информация за изчисляването на годишния процент на разходите /ГПР/ и за правото му да се откаже от договора. Освен това доколкото изтеклите в гратисния период лихви са включени към главницата, те не са взети предвид при посочване на размера на ГПР в договора. Тези факти също правят сключеният между страните договор нищожен, което не е съобразено от въззивния съд. Касаторът намира, че направеният в обжалваното решение извод, че страните са уговорили фиксиран лихвен процент от 7 %, по който се изчислява възнаградителната лихва, не отговаря на уговорките в процесния договор, в който липсва съгласие по конкретен размер на лихвата, а единствено изразена воля той да не надвишава 7 %. Счита, че уговорките от договора, с които се допуска анатоцизъм, го правят нищожен в неговата цялост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация – „Банка ДСК“ АД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане са обективно съединени искове, предявени от „Банка ДСК“ АД срещу В. Д., както следва: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 86 056, 52 лв., представляваща дължима главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 26.02.2015 г.; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 27 873, 93 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 27.02.2015 г. до 28.09.2021 г., както и сумата от 18 218, 05 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г., които лихви са дължими по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 26.02.2015 г., - иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 135, 67 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г. съгласно договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 26.02.2015 г. Въззивният съд е счел, че по делото е безспорно, че на 26.02.2015 г. между страните е сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника кредит от 86 056, 52 лв. за заплащане на такси за обучение в Медицински университет – [населено място], че този договор е сключен при общи условия, както и че уговорената в него сума е усвоена от кредитополучателя. Приел е, че сключването, предметът и изпълнението на този вид договор са регламентирани с императивни правни норми от Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/. Едно от поставените в специалния закон императивни изисквания за сключване на договора е това по чл. 17 ЗКСД, съгласно която норма той следва да бъде сключен в писмена форма и на ясен и разбираем език. В чл. 18, ал. 3 ЗКСД е предвидено, че за банката възниква задължение преди сключване на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита. Съгласно чл. 17, ал. 6 ЗКСД договорът за кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията за форма и когато кредитополучателят не е уведомен за всички условия по договора преди сключването му. Въззивният съд е съобразил, че процесният договор за кредит е сключен в писмена форма, че е изготвен на български и на английски език, че на тези езици са изготвени и приложимите към него общи условия, както и че в клаузите от договора и общите условия се съдържа необходимата информация за правата и задълженията на страните, условията за сключване, изпълнение и неизпълнение на договора, както и последиците от това. Направил е извод, че доколкото кредитът се отпуска срещу заплащане на семестриални такси, чийто брой не може да се определи към датата на сключването на договора, не е възможно да се състави предварително погасителен план. С оглед на всичко това е заключил, че процесният договор отговаря на изискванията, предвидени в ЗКСД, което го прави действителен. По силата на този договор за ответника е възникнало задължение да върне на ищеца предоставената му за временно ползване парична сума, като то е станало изцяло изискуемо, тъй като кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем с изявление за това, което е достигнало до кредитополучателя в хода на процеса с връчване на исковата молба. Въззивният съд е счел, че в тежест на ответника е възникнало и задължение да заплати на ищеца възнаградителна лихва. Посочил е, че в чл. 7 от договора е уговорено, че възнаградителната лихва, която се дължи от кредитополучателя, е фиксирана и не може да надхвърля 7 % на годишна база, което отговаря на императивното правило на чл. 20, ал. 1 ЗКСД в редакцията на нормата към датата на сключване на договора. Приел е, че след като в договора липсва уговорка за това, че задължението за възнаградителна лихва е в по-нисък размер от максималния, до който то може да възникне, то волята на страните е била кредитополучателят да заплаща възнаградителна лихва, която се изчислява при фиксиран годишен лихвен процент в максималния размер от 7 %. Въззивният съд е намерил, че с клаузите на чл. 17.1 и чл. 17.2 от общите условия към процесния договор е постигнато съгласие, че кредитополучателят дължи неустойка за забавено плащане на задълженията за главница и лихва, като такава уговорка не противоречи на нито една разпоредба на ЗКСД, включително на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, която норма съдържа правило, касаещо възнаградителната лихва, а не обезщетението за вреди при допусната забава. Доколкото ответникът не е изпълнил в срок задължението си за главница и възнаградителна лихва, в негова тежест е възникнало и задължение за заплащане на ищеца на неустойка за забава. Въззивният съд е взел предвид, че в чл. 10.2. от общите условия към договора за кредит е уговорено, че възнаградителните лихви, начислени за гратисния период, се капитализират към главницата и върху тях се дължи възнаградителна лихва. Приел е, че тази клауза противоречи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което е нищожна. С оглед на това е намерил, че размерът на задълженията, които са възникнали за кредитополучателя трябва да се определи съгласно изчисленията в заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, които са направени като е съобразено, че към главницата не следва да се прибавя задължението за възнаградителна лихва за гратисния период и те възлизат на следните суми: сумата от 84 050, 37 лв. – главница, сумата от 23 387, 78 лв. – възнаградителна лихва, начислена за гратисния период от 27.02.2015 г. до 28.09.2021 г., сумата от 13 450, 49 лв. – възнаградителна лихва, начислена за периода след изтичане на гратисния от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г., сумата от 1 610, 94 лв. – неустойка за забава, начислена за периода от 28.02.2022 г. до 29.05.2024 г. Предвид изложеното предявените искове са счетени за основателни до посочените размери, какъвто е и крайният извод на първоинстанционния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като заявява, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като съдилищата на Република България не са компетентни да разгледат спора по правилата за международната компетентност. Настоящото производство е образувано за разглеждане на обективно съединени искове с предмет парични вземания, възникнали по договор за кредит, като ищец по него е юридическо лице, което има седалище на територията на Република България, а ответник е физическо лице, което е гражданин на друга държава – на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия /Обединеното кралство/, на територията на която не е спорно, че се намира и обичайното му местопребиваване. Следователно делото се характеризира с международен елемент, което налага да бъде определен съдът, който е компетентен да го разгледа. В тази връзка първо трябва да се съобрази това, че въпросът за приложимостта на актове, които са част от правото на Европейския съюз /ЕС/, по отношение Обединеното кралство след оттеглянето на страната от ЕС е уреден в Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия /Споразумението/. В чл. 126 от Споразумението е предвиден преходен период, който приключва на 31.12.2020 г., като съгласно чл. 127, § 1 от Споразумението по време на преходния период правото на Съюза е приложимо по отношение на и в Обединеното кралство. В Споразумението е налице специално правило по отношение на приложимостта към Обединеното кралство на разпоредби от правото на Съюза, с които се урежда компетентността на съдилищата и които се съдържат в конкретно посочени регламенти - Регламент (ЕС) № 1215/2012, Регламент (ЕС) 2017/1001, Регламент (ЕО) № 6/2002, Регламент (ЕО) № 2100/94, Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета