Определение № 1723 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 119/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 148 от 15.03.2024 г. по в. гр. д. № 900/2023 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 50 от 12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. на Свищовски районен съд. С последното са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу А. Г. Е., А. И. Е., В. К. А. и Й. Г. Е. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на банката следните суми: 11 197.46 евро – главница, 12 467.23 евро – непогасена възнаградителна лихва от 25.06.2011 г. до 8.06.2020 г., 8 640.26 евро – обезщетение за забава от 26.01.2012 г. до 12.03.2020 г., 292.65 евро – договорна лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 202.85 евро –обезщетение за забава за просрочени плащания от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г., 324 лв. – разноски по връчване на покани чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата от 23.06.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 377 от 25.06.2020 г. по ч. гр. д. № 598/2020 г. по описа на Свищовски районен съд. В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва като незаконосъобразен извода на съда, че му липсва активна материалноправна легитимация. Счита, че при частно правоприемство (прехвърляне на вземането чрез договор за цесия), настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК, легитимиран да предяви иска е праводателят (цедентът) – заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, като приложение намира нормата на чл. 226 ГПК и исковият процес продължава между заявителя/ищец и ответника. Излага доводи за това, че спорните вземания са валидно възникнали, установени са по основание и размер и не са погасени по давност и тъй като касаторът е техен носител към момента на съдебното им предявяване, то установителният иск е следвало да бъде уважен. Освен горното оспорва и изводите на съда за отпадане на отговорността на поръчителите поради обявената предсрочна изискуемост, като поддържа, че отговорността им не се погасява, щом към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК не е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на иска по чл. 422 ГПК в цялост, с присъждане на сторените разноски за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а именно: „ 1. Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато е настъпило частно правоприемство на страната на заявителя след издаване на заповедта за изпълнение и респективно след подаване на иска по чл. 422 ГПК, и кои са легитимираните страни в производството по установителния иск?; 2. Как следва да се спази изискването на чл. 6, ал. 2 ГПК от съда да даде правна защита в рамките на поисканото – спрямо посочените от ищеца страни, основание и петитум, и как следва да бъде преодоляно изискването на чл. 235, ал. 3 ГПК, когато прехвърлянето на спорното право е станало след предявяване на исковата молба?; 3. Налице ли е основание за признаване съществуването на вземане по иск с правно основание чл. 422 ГПК, когато е настъпило частно правоприемство по договор за цесия на страната на кредитора – заявител/ищец след издаване на заповедта за изпълнение, а ищец по иска е цедентът, в случай че няма други основания за отхвърляне на иска? и 4. Отговорят ли поръчителите за вземанията по договор за банков кредит, по който е обявена предсрочна изискуемост вследствие на неизпълнение?“. По отношение на формулираните въпроси касаторът сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60065 от 30.06.2021 г. по т. д. № 541/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, I т. о. Ответниците по касация – А. Г. Е., А. И. Е., В. К. А. и Й. Г. Е., съответно чрез назначените на първите двама особени представители, а последните двама – чрез процесуалния си пълномощник, с писмени отговори в срока по чл. 287 ГПК изразяват становища за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорна следната фактическа обстановка: на 20.01.2011 г. „Първа инвестиционна банка“ АД и ответницата А. Е. сключили договор за кредит, по силата на който банката предоставила сумата от 11 200 евро със задължение на кредитополучателя за връщането ѝ по погасителен план с крайна дата 25.01.2021 г., ведно с лихва в размер на базовия лихвен процент на банката в евро – 7.99 % годишно, с надбавка от 10.01 пункта; страните по договора подписали погасителен план в табличен вид, съдържащ уговорките за начална и крайна дата, дължима главница в началото на периода, размер на вноската по главницата, на вноската по лихвата и на дължимата главница в края на периода – приложение № 1 към договора за кредит; сумата по предоставения кредит била изцяло усвоена; с останалите трима ответници (А. Е., В. А. и Й. Е.) ищецът е сключил на 20.01.2011 г. договори за поръчителство, по силата на които последните са се задължили да отговарят за изпълнението на задълженията на А. Е. по договора за кредит за главница, лихви, такси, комисионни и разноски; на адреса, посочен в договора за кредит, ищецът е изпратил до ответницата А. Е. покана за изпълнение с изявление, че след изтичане на седемдневен срок от получаването ѝ, ще счита кредита за предсрочно изискуем, като поканата е връчена от съдебен изпълнител по реда на чл. 47 ГПК; вземанията по кредитното отношение са прехвърлени от ищеца на третото лице - помагач „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 08.06.2021 г. При тези данни въззивният съд е намерил, че с прехвърлянето на вземанията на третото лице - помагач ищецът е престанал да бъде техен титуляр, поради което исковете подлежат на отхвърляне само на основание липсваща активна материалноправна легитимация. Въпреки това е посочил, че на обсъждане подлежат и доводите на страните относно валидността на договора за кредит и договорите за поръчителство, предвид правата на подпомагащата страна в отношенията ѝ с подпомаганата и спрямо насрещната по делото страна, съгласно чл. 223 ГПК. В тази връзка окръжният съд е приел, че исковете са доказани по основание и размер, като вземанията са валидно възникнали и не са погасени по давност, но неоснователността на исковата претенция произтича от обстоятелството, че в хода на процеса вземанията по кредитното отношение са прехвърлени на третото лице - помагач. Посочил е, че с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 10б, е прието, че в решението по чл. 422 ГПК съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение, но не е посочено по кой ред трябва да стане това „отразяване“, като тълкувателното решение не се занимава с два важни за въпросното отразяване въпроса: как да се спази изискването на чл. 6, ал. 2 ГПК съдът да даде правна защита в рамките на поисканото – спрямо посочените от ищеца страни, основание и петитум, и как следва да бъде преодоляно изискването на чл. 235, ал. 3 ГПК, когато прехвърлянето на спорното право, както е в настоящия казус, е станало след предявяване на исковата молба. По тези въпроси са изложени мотиви, че доколкото ищецът не е изменил искането си за титуляр на вземанията да бъде признат не той, а правоприемникът му, съдът остава сезиран с претенция да се произнесе дали ищецът е титуляр на вземанията или не, като произнасянето, че правоприемникът е титуляр на спорното право, би било в отклонение от уреденото с чл. 6, ал. 2 ГПК диспозитивно начало. Наред с въпроса съществува ли спорното право, какво е неговото съдържание и от какви факти произтича, съдебното решение в исковия процес следва да даде отговор и на въпроса кой е титуляр на това право – чл. 298, ал. 1 ГПК, и това прави титулярството на правото незаобиколим параметър на произнасяне, а цедирането на вземанията по кредитния договор – новонастъпил факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, със съобразяване на който съдът е изрично ангажиран. При мълчание на тълкувателното решение по тези въпроси, въззивният съд е приел, че техен отговор следва да се търси в нормата на чл. 226, ал. 1 ГПК: за да бъде уважен искът и приобретателят на спорното право – признат за негов титуляр, е нужно ищецът да измени иска си по реда на чл. 214, ал. 1, изр. второ ГПК, като претендира за титуляр на вземанията, предмет на спора, да бъде признато третото лице - помагач по делото, а доколкото това не е сторено, искът не може да бъде уважен. По отношение на поръчителите съставът на Великотърновския окръжен съд е приел, че исковете са неоснователни поради прекратяване на договорите за поръчителство. Изложил е съображения, че поръчителите са поели задължение да отговарят за изпълнение на задълженията на кредитополучателя и за последиците от неизпълнението по договора за кредит, но възникващите от обявената предсрочна изискуемост вземания не са задължения по кредитното правоотношение – то се прекратява, нито имат за юридически факт самото неизпълнение на кредитополучателя. При предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи всичко, което е получил, ведно с обезщетенията за търпените от кредитора вреди по правилата за реституиране на даденото по развален договор – чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Тъй като при иск за реално изпълнение обезщетенията могат да бъдат само мораторни – кредитното отношение е запазено и върху банката тежи задължението да изчака датите по погасителния план, а за кредитополучателя важи привилегията на срока и задължението за договорна лихва – обезщетенията след обявяване на предсрочната изискуемост могат да бъдат само компенсаторни и се дължат на извъндоговорно основание – чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД, поради което исковата претенция не се покрива от задълженията по договорите за поръчителство. Според въззивния съд разлика се наблюдава в правопораждащия фактически състав – основанието да се търсят исковите суми вече не е договорът за кредит, а обявената предсрочна изискуемост; отговорността на поръчителите не може да бъде ангажирана, защото те не са поели задължение да гарантират извъндоговорните задължения на кредитополучателя – чл. 140 ЗЗД, а прекратяването за договора за кредит има за последица и прекратяване на поръчителството, щом страните не са уговорили, че поръчителите ще отговарят и за вземанията, последица от обявената предсрочна изискуемост. С оглед така формираните от въззивния съд правни изводи настоящият съдебен състав намира, че се доказват поддържаните от касатора основания за допускане на исканата касационна проверка по следните въпроси: 1/. Относно активната легитимация на заявителя в производство по чл. 422 ГПК при настъпило частно правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, респективно след предявяване на исковата молба; и 2/. Отговорят ли поръчителите за вземанията по договор за банков кредит след обявена предсрочна изискуемост вследствие на неизпълнение. Посочените въпроси са обусловили решаващата правна воля на съда за обжалвания краен резултат и по тях следва да се допусне касационен контрол за преценка дали дадените от състава на Великотърновския окръжен съд разрешения са в съответствие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК задължителна практика и практика по чл. 290 ГПК, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За разглеждане на касационната жалба касаторът следва да представи в едноседмичен срок от съобщението доказателства за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 1 291,58 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение