Определение № 1466 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2012/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Фондация „Ляскови“, [населено място] срещу решение № 324 от 2.08.2023 г. по в. т. д. № 202/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 22033 от 4.12.2022 г. по т. д. № 88/2020 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което по предявения иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на „Г. консулт“ ЕООД, [населено място] към С. Г. Г. в качеството на ЕТ „С. - С. Г.“ /н./ в размер на 49078,70 лв., представляващо законната лихва върху сумата от 755 056, 93 лв. за периода от 10.06.2019 г. до 29.01.2020 г., дължима по договор за продажба на вземане от 10.06.2019 г. с нотариална заверка на подписите и договор за кредит № 7 от 18.07.2014 г. Решението е постановено при участието на Фондация „Ляскови“, [населено място] като трето лице помагач на страната на длъжника. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че законната лихва върху цедираното на ищеца „Г. консулт“ ЕООД вземане към длъжника в несъстоятелност за периода от датата на прехвърляне на вземането с договора за цесия до датата на уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне се дължи на цесионера. Мотивира становище, че цесионерът има право на законната лихва върху прехвърленото му вземане едва след като е поканил длъжника да изпълни, което в конкретния случай е станало на 29.01.2020 г., когато на длъжника е връчено уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Дали вземането, прехвърлено по реда на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, се прехвърля с изтеклите до този момент лихви /момента на сключване на договора за цесия/ или и с бъдещите такива, начислени за периода от сключване на договора за цесия до момента на поканата за плащане, изпратена от новия кредитор съгласно изискванията по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, обективирана в уведомление за извършена цесия по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД? Получаването на поканата/уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД условие ли са за възникване на задължение за заплащане на лихва към новия кредитор – цесионера?; 2. При изследване на въпроса във връзка с прехвърляне на вземане по реда на чл. 99 ЗЗД дали се прехвърлят само изтеклите лихви до момента на сключване договора за цесия, както изрично е записано в чл. 99, ал. 2 ЗЗД или е необходимо да се получи покана за плащане на задължението от длъжника, изпратена му от новия кредитор, за да изпадне същият в забава по смисъла на чл. 84, ал. 2 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД?“. Касационният жалбоподател поддържа, че въпросите по т. 1 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС, II т. о. Въпросът по т. 2 е въведен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба ищец „Г. консулт“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Останалите страни – длъжникът С. Г. Г. в качеството на ЕТ „С. – С. Г.“ /н./ и синдикът на длъжника В. Г. не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че с решение № 49 от 02.03.2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на Кърджалийски окръжен съд е обявена неплатежоспособността на ЕТ „С.-С. Г.“ и е открито производство по несъстоятелност на търговеца. Посочил е, че вземането, предмет на иска, е акцесорно и представлява законна лихва за периода 10.06.2019 - 29.01.2020 г. върху главница от 755 056, 93 лв., дължима по договор за кредит от 18.07.2014 г. и анекси към него, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД от една страна и „Текстил груп“ ЕООД и едноличния търговец от друга. Установил е, че банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по реда на чл. 417 ГПК от 19.09.2018 г. по ч. гр. д. № 1407/2018 г. на Кърджалийски районен съд и изпълнителен лист за вземането. Решаващият състав е приел, че с договор за прехвърляне на вземане от 10.06.2019 г. банката е прехвърлила на „Г. консулт“ ЕООД паричните си вземания, произтичащи от описания договор за кредит, като според уговорката на чл. 2 вземанията се прехвърлят ведно с техните привилегии, обезпечения и другите им принадлежности. Съдът е констатирал, че цесията е съобщена на длъжника едноличен търговец от цедента на 29.01.2020 г. В решението е отразено, че процесното вземане е било изключено от списъка на приетите вземания към длъжника по възражение на кредитора Фондация „Ляскови“, което е обусловило правния интерес от предявения иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ. По спорния въпрос относно момента, от който на цесионера се дължи лихвата за забава върху прехвърленото вземане, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД и на възпроизвеждането й в договора за цесия. Изтъкнал е, че главното парично вземане – за непогасения остатък от кредита е било установено към датата на прехвърлянето му на цесионера, като е било ликвидно и изискуемо. Изложил е съображения, че още при издаването на заповедта за изпълнение на парично задължение и изпълнителния лист солидарните длъжници, в това число и ЕТ „С. – С. Г.“ са били в забава, поради което са дължали законна лихва върху главното вземане до погасяването му. Подчертал е, че акцесорното вземане е било определяемо към датата на прехвърляне на главното вземане, било е индивидуализирано по основание и размер за изтеклия до сключването на договора за цесия период и затова е било включено в този договор. С оглед липсата на твърдения и неангажирането на доказателства към датата на прехвърляне на вземането от банката на дружеството ищец, а и към датата на уведомяването на длъжника за цесията, някой от длъжниците да е погасил изцяло или частично главното парично задължение, съдът е счел, че за този период също се дължи обезщетение за неизпълнение на задължението в размер на законната лихва. Съдът не е възприел тезата на Фондация „Ляскови“, че длъжникът в несъстоятелност е изпаднал в забава по отношение на главния дълг от датата на уведомяването му за прехвърлянето на вземането от цедента. Изтъкнал е, че изискването за съобщаване на сключения договор за цесия на длъжника няма отношение към правопораждащите факти и съдържанието на предявеното в производството по несъстоятелност вземане. Мотивирал е разбиране, че това изискване има за цел да гарантира интересите на длъжника, за да знае последният кому да престира, както и че длъжникът се освобождава от отговорност, ако до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД престира на стария кредитор, а след получаване на съобщението – на новия кредитор. По тези съображения съдът е заключил, че на ищеца „Г. консулт“ ЕООД се дължи законната лихва, считано от датата на прехвърляне на вземането - 10.06.2019 г. до окончателното изплащане на главницата, което включва и процесния период, доколкото по делото не се твърди през този период да е извършвано плащане на цедента, като размерът на обезщетението съответства на претендираната сума. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въведените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не държат сметка за особеностите на конкретния случай и не са съобразени с решаващите изводи на въззивния съд. Поставените въпроси не отчитат установените обстоятелства и аргументи на решаващия състав, че с договора за цесия е прехвърлено парично вземане по договор за банков кредит, че задължението по договора за кредит е било изискуемо и длъжниците, между които и ответният едноличен търговец, са били в забава към момента на сключване на договора за цесия – 10.06.2019 г. Освен това въпросите са твърде непрецизно формулирани и смесват забавата на длъжника и последиците й със съобщаването на цесията на длъжника и действието на цесията за длъжника. По отношение на поставените от касатора въпроси по т. 1 от изложението не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС, II т. о., на което касаторът се позовава при обосноваване на противоречието на въззивния акт с практиката на ВКС, е прието, че предмет на цесията не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, тоест тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Даденото разрешение не е относимо към настоящия случай, при който предмет на договора за цесия е съществуващо и изискуемо вземане по договор за кредит - непогасена част от дължима главница, ведно с изтекли лихви. Що се отнася до извода на съда, че спорното право на обезщетение за забава в размер на законната лихва за исковия период, следващ сключването на договора за цесия, принадлежи на цесионера, то той е основан на придобиването на главното парично вземане по силата на договора за цесия и на акцесорността на вземането за лихви. Не са налице и предпоставките, формиращи общото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на касационно обжалване по въпроса по т. 2 от изложението. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Според задължителните разяснения в мотивите към Тълкувателно решение № 2/26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД при цесията върху приобретателя преминава прехвърленото вземане заедно с принадлежностите му, ако не е уговорено друго, като съгласно неизчерпателното изброяване на закона принадлежности на вземането са привилегиите, обезпеченията и изтеклите лихви. Прието е, че със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляря си. Съгласно последователната практика на ВКС - решение № 449 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др., цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. С Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Даденото разрешение от въззивния съд, че доколкото длъжникът е бил в забава още преди прехвърлянето на главното парично вземане, на ищеца цесионер се дължи акцесорното обезщетение за забава в размер на законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, считано от датата на прехвърляне на вземането, съответства на задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 10 ГПК с оглед резултата по делото на ответника по касационната жалба „Г. консулт“ ЕООД, [населено място] следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 5580 лв. с ДДС, чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита от 4.09.2023 г. и платежно нареждане от 5.09.2023 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение