Определение № 257 от 08.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4646/2021 г.

Производството е по чл.288, ал.1 ГПК. Обжалвано е решение от 21.09.2012г. по гр.д.№235/21г. ОС Разград ,с което са отхвърлени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Жалбоподателят – С. Д. С.,чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. и е решаван противоречиво от съдилищата-основания за допускаМоли да се допусне касационно обжалване. Ответникът – „Хан Аспарух“ АД, чрез процесуалния си представител,в писмено становище поддържа, че не са нлице предпоставките за допускане на касционното обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично, е отхвърлил предявените от С. Д. срещу "ХАН АСПАРУХ" АД, искове с правно основание: чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 1, във вр. чл. 70, ал. 5 КТ, за обявяване недействителността на клаузата за срок за изпитване по сключения между страните трудов договор No 35/06.03.2020г., както и исковете за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3, вр. счл. 225, ал. 1 КТ, за отмяна на заповед No 4/16.10.2020 г. на изпълнителния директор на "ХАН АСПАРУХ" АД, за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност "Ръководител Логистичен център"и за присъждане обезщетение за принудителна безработица по чл. 225, ал. 1КТ, за периода от 16.10.2020г. до 29.01.2021г., в размер на 5 730.00 лв. /петхиляди седемстотин и тридесет лева/. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част и е отхвърлил иска на С. Д. по чл. 344,ал.1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ срещу "ХАН АСПАРУХ" АД, за присъждане обезщетение за принудителна безработица по чл. 225, ал. 1 КТ, за горницата над 5 730 до пълния предявен размер от 11 460 лв. и за периода от 30.01.2021г. до 16.04.2021 г. Установено е, че страните по делото са се намирали в трудови правоотношения на два пъти, както следва: първи път - по силата на трудов договор No28/21.10.2019г. ищецът е бил назначен на длъжност „Ръководител Логистичен център“ в ответното предприятие, като в договорът е уговорен срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, на осн. чл. 70, ал.1 КТ, като ищецът е постъпил на работа на 22.10.2019г. По време на действието на труовия договор ищецът е ползвал общо 3 дни платен отпуск на дати 04.11.2019г., 15.11.2019г., и 23.12.2019г., а на 22.11.2019г. бил за един ден в отпуск поради временна нетрудоспособност. Установено е, че с молба с вх. No 755 от 25.11.2019г. по описа на ответника, ищецът е поискал да му бъде прекратен трудовия договор, считано от 06.12.2019г. по семейни причини, а в случай че не бъде освободен по взаимно съгласие, моли молбата да се счита за предизвестие по чл. 326, ал.2 КТ и върху молбата била поставена резолюция, с мнение на н-кцех /отдел М. Н.: „Да бъде отработено едномесечно предизвестие“. Прието е, че работодателят не се е съгласил с прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, а приел молбата за предизвестие по чл. 326 КТ, а от следващия ден - 26.11.2019г. въз основа на издаден болничен лист за временна нетрудоспособност ищецът започнал да ползва отпуск за временна нетрудоспособност за периода от 26.11.2019г. до 02.12.2019г., за срок от 7 календарни дни. Констатирано е, че след това последвал нов отпуск поради временна нетрудоспособност от 20 дни, за времето от 03.12.2019г. до 22.12.2019г. и със Заповед No 183/27.12.2019г. на ищеца трудовия договор е прекратен считано от 27.12.2019г. на основание писмено предизвестие от работника до работодателя по чл. 326 КТ. Установено е, че на 06.03.2020г. ищецът подал до ответника нова молба, с която поискал да сключи отново трудов договор за същата длъжност и същия ден между страните бил сключен трудов договор от 06.03.2020г., с който ищецът е бил назначен отново на същата длъжност - „Ръководител логистичен център“ в ответното дружество, като и във вторият договор отново е уговорен срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, на осн. чл. 70, ал.1 КТ, а ищецът постъпил на работа на 09.03.2020г. По време на действието на втория трудов договор ищецът ползвал общо 8 дни платен отпуск на следните дати: 05.06.2020г., 15.06.2020г., от 10.07.2020г. до 14.07.2020г., от 06.08.2020г. до 07.08.2020г. и 06.10.2020г., бил е в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 10.08.2020г. до 25.09.2020г., както и за периода от 07.10.2020г. до 09.10.2020г.. Установено е, че със Заповед No 104/16.10.2020г., издадена от изпълнителния директор, ответникът прекратил трудовия договор No 35/06.03.2020г., считано от 16.10.2020г. отново, като е посочено, че на основание чл. 71, ал.1 КТ в срока на изпитване оворен в полза на работодателя, трудовият договор се прекратява по инициатива на работодателя и заповедта е връчена на ищеца същия ден. Констатирано е, че към датата на прекратяване на втория трудов договор - 16.10.2020г. не са били изтекли общо 6 месеца от изпитателния срок по първия и втория трудов договор, при приложение на нормата на чл. 70, ал. 4 КТ / не се включва времето, през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата/. Изложени са съображения за това, че с включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценяват в определен срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от трудов договор, като свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за изпитване е ограничена с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ, според която за една и съща работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. Съдът е приел, че в конкретния случай в първия трудов договор страните са уговорили, че срокът за изпитване е в полза на роботодателя и е 6 месеца, т.е.работодателят е преценил, че необходимият му срок да се провери годносттана работника да изпълнява точно определената трудова функция е именно 6 месеца, но преди изтичането на този срок работникът е прекратил трудовия договор с писмено предизвестие по реда на чл. 326 КТ. При тези данни съдът е приел, че когато в последствие между страните е сключен нов трудов договор, след прекратяване на първия по инициатива на работника, то няма пречка в същият отново да се включи клауза за изпитателен срок в полза наработодателя, на осн. чл. 70 КТ, тъй като качествата на работника във връзка с основните трудови функции не са били проверени с предходната клауза за изпитване при първоначалното възникване на трудовото правоотношение по трудов договор, тъй като същияте бил прекратен отстрана на работника преди изтичането на изпитателния срок. Съдът е приел, че забраната да се сключва повторно трудов договор със срок за изпитване за една и съща работа с един и същ работник, която се извлича по арг. от чл. 70, ал. 5 КТ, се предпоставя от идентичност на работата, като трудова функция и от изпълнението й като основна по трудово правоотношение, което дава възможност да се провери годността на работника за извършването й, повторната проверка с договор по чл. 70 КТ е ненужна, заобикаля целта, на която е подчинен характерът на договора и затова законът не я позволява, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС. Съдът е счел, че в случая няма повторна проверка, тъй като първата проверка не е била довършена, поради прекратяването на договора от страна на работника, на осн. чл. 326 КТ. Изложил е съображения за това, че в случая втория със същия работник или служител, за същата длъжност/ може да бъде със срок за изпитване, защото годността за изпълнението не е проверена и подобен договор не би бил изпразнен от съдържание по арг. от решение No 11 от 27.01.2015 г. на ВКС по гр. д. No4911/2014 г., III г. о., ГК. Прието е, че в случая не е приложима нормата на чл. 70, ал.5 КТ предвиждаща законовата забрана за последващо изпитване, поради това не е недействителна клаузата от втория трудовия договор относно срока за изпитване и предявения иск по чл. 74, ал. 4, вр. ал.1, във вр. чл. 70, ал. 5 КТ, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Това от своя страна води до законност на посоченото от работодателя основание за прекратяване натрудовия договор по чл. 70, ал.1 КТ - в срока за изпитване. По тези съображения съдът е отхвърлил предявените искове по чл.344, ал.,1, т.1-3 КТ. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: относно преценката на съда за възможността за сключване на повторен договор по чл.70 КТ и за еднократната възможност за изпитване годността на работника за изпълнение на определена работа. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 КТ за допускане на касационно обжалване, както и че решението е и очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивно решение, по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание, тъй като съдът го е разрешил в съотвествие с константната практика на ВКС, обективирана и решение № 261 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2014 г., IV г. о., решение № 160 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4811/2014 г., IV г. о. и решение № 11 от 27.01.2015 г. по гр.д. № 4911/2014 г. на III г.о и други постановени в същия смисъл. Според същата когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до 6 месеца, като с включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценяват в определен срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от трудов договор и такава може да има само веднъж при първоначалното сключване на трудовия договор. Посочва се, че свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за изпитване е ограничена с разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ, според която за една и съща работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. Посочва се, че в рамките на едно и също трудово правоотношение няма възможност за сключване на последващ трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител за същата работа, но ограничението по чл. 70, ал.5 КТ не обхваща случаите, когато срокът за изпитване се уговаря с трудов договор, сключен след прекратяване на предишен трудов договор по инициатива на работника с предизвистие, а не поради изтичане срока за изпитване, предвиден в същия. В конкретния случай съдът при съобразяване с тази практика е приел, че между страните по делото е сключен нов договор, за същата по естеството си трудова функция, но за която годността на работника да изпълнява работата не е проверена. В практиката се приема, че „верижни” договори със срок за изпитване са недопустими и законодателят дава право на страните за една и съща работа да сключат само един такъв договор, и то преди окончателното приемане на работа, но в случая не е налице такава хипотеза, тъй като работникът не е бил вече проверен за годността му да изпълнява работата, а не е допустимо срокът на договора за изпитване да бъде по същество продължен чрез подписване на допълнителни споразумения. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. На основание чл.78, ал.5 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски в размер на 150 лева за прецесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът