Определение № 639 от 15.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2413/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. З. срещу решение № 900 от 17.06.2022г. по в.гр.д. № 1986/2021г. на Апелативен съд – София в частта, с която, като е отменено решение № 261255 от 25.02.2021г. по гр.д. № 1702/2018г. на Софийски градски съд за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на касатора, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, разликата над сумата от 20 000 лева до 34 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 27.12.2015г., със законната лихва за забава от 05.02.2016г., исковете на касатора са били отхвърлени, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касатора искове по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 34 000 лева до 35 000 лева, като част от обща претенция от 60 000 лева, със законната лихва от 05.02.2016г. За частта на уважените искове по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера от общо 20 000 лева, със законната лихва за забава от 05.02.2016г. до окончателното плащане, съответно за частта на отхвърлените искове над размера от 35 000 лева до 40 000 лева, част от обща претенция от 60 000 лева, със законната лихва от 05.02.2016г., както и за законна лихва от 27.12.2015г. до 04.02.2016г. върху сумата от 40 000 лева, като необжалвани решенията на Софийски градски съд, съответно на Апелативен съд – София са влезли в сила. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че решението на въззивния съд в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Според посоченото от касатора в жалбата приетото от въззивния съд като дължимо общо обезщетение от 25 000 лева е несправедливо – не са били отчетени всички относими обстоятелства. Съдът неправилно е приел съпричиняване от 20%, без такова да е доказано при условията на пълно и главно доказване. Дори да има съпричиняване, то е в толкова малък обем, че не следва да се отчита. Същевременно към датата на инцидента касаторът е бил на 11 години, малолетен и неотговарящ за собственото си обезопасяване. Детето няма собствено задължение да се закопчее в детското столче или да си постави предпазен колан. Задължението е на родителя и неизпълнението не може да доведе до намаляване на обезщетението на детето. Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и да бъде уважен искът за обезщетение за причинени неимуществени вреди до размера от 35 000 лева, частично от 60 000 лева (дори при евентуално отчитане на съпричиняване), съответно за още 15 000 лева, със законната лихва от 05.02.2016г. до окончателното плащане. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съдебен състав, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, са: 1.)Трябва ли приносът на увреденото лице да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия, в резултат на което да е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан? Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ТК, ІV г.о., решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011 на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 61 от 01.03.2016г. по гр.д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. 2.) Ако по делото е доказано, че непоставянето на колан е без значение за съществените увреждания и последици от деликта и предпазното му значение би се проявило само за несъществени, леки увреди, чиято част от определената компенсация също е несъществена, допустимо ли е прилагане на съпричиняване и намаляване на обезщетението с общ обем на всички увреждания? Касаторът смята, че въззивното решение е постановено в противоречие с разрешението по решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. 3.) Когато в автомобил се превозва малолетно дете, отговорността за обезопасяване на детето (поставяне на обезопасителен колан) на детето ли е или е на водача, и може ли да се отчете и да се приложи съпричиняване от детето? Касаторът сочи противоречие на въззивното решение с въприетото с решение № 6 от 18.03.2021г. по т.д. № 2722/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. 4). Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), и да обсъди всички конкретни съществуващи обстоятелства и въз основа на общата им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Въпросът е поставен във връзка с извода на въззивния съд за дължимото на касатора общо обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът счита, че при постановяване на въззивното решение съдът е нарушил изискванията на т. 11 на ППВС 4/68г., както и приетото в други посочени от него съдебни решения на състави на ВКС. 5.) Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обективно-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2015г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани години преди това и след това? В връзка с този въпрос касаторът също сочи противоречие с Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС и конкретни съдебни решения. 6.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и доказателствата? Въпросът се поставя във връзка с приетото и приложено от въззивния съд съпричиняване от увредения (20%), без, според касатора, да е доказано такова. Касаторът намира въззивното решение в противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. 7.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в пълнота и при съвкупна и логическа последователност наличните по делото доказателства? Касаторът се позовава на т. 2 от ТР № 1/2013г., т. 19 от ТР № 1/2001г., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. Според касатора решението е очевидно неправилно (явно необосновано), тъй като не са обсъдени предпоставките относно правилното приложение на принципа на справедливостта – възрастта на детето, продължителността на болничното лечение, че лечението е в чужбина, че е било увредено цялото семейство. Очевидно необосновани са и изводите относно настъпилото съпричиняване. От насрещната страна по жалбата „Дженерали застраховане“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Страната счита определеното обезщетение съответстващо на справедливостта. Претендираната от касатора сума не е съобразена с обичайната съдебна практика за обезщетяване за подобни по вид и тежест вреди, съгласно която присъжданите обезщетения за подобни травми са в пъти по-ниски. Правилно от въззивния съд е бил отчетен принос на увредения за реализиране на вредоносния резултат. Не е била използвана задължителна съгласно чл.137а - чл.137д от ЗДвП система за обезопасяване на деца/обезопасителен колан. Приложимо е разрешението по т. 7 от Постановление № 17/18.11.1963г. на Пленума на ВС и ТР № 88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВКС. Отговорността в случая не може да бъде прехвърлена на водача. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: За да отмени частично и потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел, че към 27.12.2015г. „Дженерали застраховане“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „БМВ“ с ДК [рег.номер на МПС], включена в системата „Зелена карта“. На същата дата, около 6.30 часа, на главен път с посока Ялова-Бурса, Република Турция, по причина на водача на автомобила Н. З. З., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (неупражнен непрекъснат контрол над автомобила), е настъпило пътнотранспортно произшествие. Превозното средство се е ударило с предната си част в отводнителен бетонен канал, намиращ се в страни на пътното платно, при което касаторът, тогава на 11 години, син на водача и пътник на задната седалка на автомобила, е получил телесни увреди – охлузване на носа и дясното бедро, както и счупване на долния край на дясната лъчева кост. По спешност в болница в Република Турция е била поставена гипсова шина на десния горен крайник и е бил извършен тоалет на охлузните наранявания. След болничен престой е продължило домашно-амбулаторно лечение. Уврежданията при касатора са причинили болки и страдания с голям интензитет до десетия ден от травмата, болки с умерен интензитет до тридесетия ден от травмата, а след сваляне на гипсовата шина болките са били с по-голям интензитет за около 7-10 дни. Впоследствие болките са намалели до пълното им изчезване до края на втория-третия месец. Затруднението на движенията на десния горен крайник при касатора е било за около 1-1,5 месеца. За около 2 месеца за касатора е било невъзможно да изпълнява ежедневните си занимания, което е било неудобство в резултат на травмата. След това е настъпило пълно възстановяване на здравословното състояние на детето. За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд е била приета сумата от 25 000 лева, съобразено с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на увредения, неговото обществено положение, броя и вида на получените травматични увреждания, продължителността на лечебния и възстановителен период, периода на интензивни болки и страдания, отсъствието на негативни последици за здравето на касатора, отсъствие на функционален дефицит на горния десен крайник, съответно на социално-икономическите условия в страната, както и на лимита на застрахователно обезщетение към датата на ПТП. Сумата от 25 000 лева е била намалена с 5 000 лева поради принос от страна на касатора от 20 %, или дължими 20 000 лева обезщетение. Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че по време на пътния инцидент касаторът - ищец не е бил с поставен обезопасителен колан, което е довело до най-тежкото увреждане – счупването на долния край на дясната лъчева кост, както и охлузването на носа и на дясното бедро. Автомобилът „БМВ“ е бил оборудван с триточкови бедренно-раменни колани инерционен тип за предните и задните седалки. В този смисъл относно съпричиняване на вредите е било направено своевременно възражение от застрахователя. Също съгласно въззивното решение не е имало следи и травми, които обичайно биват причинявани при използването на предпазен колан. Не е имало данни за теглото на детето, което да определи дали е следвало да се ползва система за обезопасяване на дете. Фактическите констатации на въззивния съд са основани на посочените, представени и събрани доказателства в първоинстанционното производство - писмени доказателства, заключението на медицинската експертиза, на комплексната автотехническа и медицинска експертиза (основно и повторно заключение), показанията на изслушанан по делото свидетел. При тези установени обстоятелства няма основание за допускане на касационно обжалване по втория поставен от касатора въпрос. Този материалноправен въпрос е предпоставен от обстоятелството, че по делото е доказано, че непоставянето на колан е без значение за съществените увреждания и последици от деликта и предпазното му значение би се проявило само за несъществени, леки увреди, чиято част от определената компенсация също е несъществена. Такива фактически изводи въззивният съд не е излагал. Напротив, приел е, че непоставянето на обезопасителен колан е довело до най-тежкото увреждане – счупването на долния край на дясната лъчева кост. Формулиран по този начин въпросът е предпоставен от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение, съответно преценка на фактите и поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради изложеното съдът не обсъжда налице ли е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с въпроса. Четвъртият от поставените от касатора въпроси относно обстоятелствата от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди е материалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ – част от правния спор и обусловил изхода на делото. Пред съда е била подадена молба за защита на неимуществено право – присъждане на парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, налагащо определяне на конкретния размер на обезщетението по правилата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. При определяне на общия размер на дължимото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване. По делото това е било направено от въззивния съд. По-конкретно, противно на оплакванията на касатора в касационната му жалба, във въззивното решение са били съобразени и оценени степента и броя на причинените травматични увреждания на касатора, неговата възраст, интензитетът на претърпените от него болки и страдания, периодът и начина на лечение, претърпените неудобства и имало ли е отрицателни последици от увреждането за период повече от два-три месеца след пътния инцидент. Петият материалноправен въпрос относно задължението на съда да съобразява нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди и икономическата конюнктура в страната, с оглед определянето на конкретно парично обезщетение от въззивния съд, е от значение изхода на производството (определянето на общия размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД), но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд. Конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно каузалната практика на Върховния касационен съд, на която се позовава касаторът. Тази практика в случая е съобразена. Присъденото обезщетение не е в нарушение на нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2015г., нито е определено без да бъдат съобразени конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането. Размерът на обезщетението е бил намален на основание единствено прието съпричиняване. Шестият поставен от касатора въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради липсата на установен допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът се позовава на постановката на т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, но тази постановка е обявена за изгубила сила с т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004г. по гр.д. № 2/2004г. на ОСГК на ВКС. Седмият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства е въпрос от значение за изхода на делото. В хода на първоинстанционното производство са били посочени, представени и допуснати множество доказателства. Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и въз основа на тях е изложил фактическите обстоятелства по спора. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване. Липсва вероятност, при конкретните оплаквания на касатора, въззивното решение в частта на общото определено обезщетение по чл. 52 от ЗЗД да е очевидно неправилно. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, за е налице неправилност поради необоснованост, трябва да се касае за нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. По настоящото дело касаторът твърди явна необоснованост на въззивното решение в частта на определеното обезщетение по чл. 52 от ЗЗД, но липсват оплаквания, обосноваващи очевидна неправилност, допълнително, че в тази връзка са и част от поставените от самия касатор въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по които съдът по-горе се е произнесъл. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по третия от поставените въпроси – относно съпричиняването на уврежданията от малолетно дете, превозвано в автомобил без поставен обезопасителен колан. Този материалноправен въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация – въпросът е от значение за изхода на спора с оглед приетото от въззивния съд съпричиняване в този случай и за което касаторът е възразявал в първоинстанционното и във въззивното производство. Касационно обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на решението с практиката на Върховния касационен съд, посочена от касатора (решението по т.д. № 2722/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.), както и допълнително решенията по т.д. № 1879/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 972/21г. на ВКС, ТК, І т.о., гр.д. № 50177/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация и във връзка с първия поставен въпрос, пряко свързан третия от въпросите - трябва ли приносът на увреденото лице да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия, в резултат на което да е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан. Въпросът е от значение за изхода на делото. При допуснатото касационно обжалване ще бъде извършена проверка на съответствието на въззивното решение с посочената от касатора каузална практика на ВКС, но и задължителната практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС и т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си увреденият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. С оглед допуснатото касационно обжалване съдът не се произнася по твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в частта на възприетото съпричиняване. Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса по делото по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Воден от горното съдът