Определение № 568 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3199/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София против решение № 626/27.05.2024 г. по гр. д. № 3002/2023 г. на Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав. Ответникът по жалба К. П. П. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 4558/18.08.2023 г. по гр. д. № 8073/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на К. П. П. срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 4 500 лв. – разликата над сумата от 3 500 лв. до сумата от 8 000 лв. и е осъдена ПРБ да заплати на горното основание на ищеца допълнително сумата от още 4 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК, наказателното производство за което е прекратено с постановление от 14.05.2021 г. по досъдебно производство № 2174/2019 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 46287/2019 г. по описа на Софийска районна прокуратура (СРП), заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна следните обстоятелства (посочени и като безспорни между страните): досъдебното производство № 2174/2019 г. по описа на 05 РУ СДВР, пр. пр. № 46287/2019 г. по описа на СРП е започнало на 11.11.2019 г. за извършено престъпление по чл. 152, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 НК, като на същата дата ищецът е задържан за срок от 24 часа; на 12.11.2019 г. ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем за извършено престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК; с постановление от 12.11.2019 г. на прокурор при СРП ищецът е задържан под стража за срок до 72 часа; с влязло в сила на 21.11.2019 г. протоколно определение, постановено на 13.11.2019 г. по ч. н. д. № 17735/2019 г. на СРС, НО, 9 състав, спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, продължила до 26.06.2020 г., когато същата е изменена в „подписка“ с определение по н. ч. д. № 7897/2020 г. на СРС, НО, 14 състав; на 09.10.2020 г. на ищеца е предявено разследването; с постановление от 20.10.2020 г. на прокурор при СРП, на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК наказателното производство е спряно и е отменена наложената на ищеца мярка за неотклонение „подписка“, тъй като е установено, че осъщественото от него престъпление по чл. 130, ал. 2 НК се преследва по тъжба на пострадалия; с постановление от 14.05.2021 г. на прокурор при СРП досъдебното производство е прекратено поради липса на тъжба от пострадалото лице. Решаващият състав е взел предвид и събраните пред първоинстанционния съд свидетелски показания на Д. М. Д. – братовчед на ищеца. От същите е установил, че след излизането му от ареста, ищецът вече не бил същия, не искал да излиза, бил притеснен, страхувал се. След ареста не можел да вижда детето си, защото майката не го давала, поради разпространения слух, че ищецът бил изнасилил момиче. При тази фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че са налице предпоставки от основанието на иска по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ – повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство е прекратено, тъй като действията на ищеца не осъществяват престъпния състав по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК, т.е. незаконно обвинение. Съобразил е тежестта на престъплението, предмет на това обвинение, наказуемо с лишаване от свобода от две до осем години, т. е. че се касае за тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 от ДР НК; неговата особена укоримост от гледна точка на обществения морал; ниската възраст на ищеца към момента на образуване на наказателното производство – 21 г.; периодът на воденото наказателно производство - една година, шест месеца и три дни (от 11.11.2019 г., когато ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем, до 14.05.2021 г., когато с постановление на прокурор наказателното производство е прекратено). Констатирал е, че за времето от 11.11.2019 г. до 26.06.2021 г., т. е. за седем месеца и 15 дни, по отношение на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, а в периода от 26.06.2020 г. до 20.10.2020 г. мярката за неотклонение е била „подписка“; че пострадалият е с чисто съдебно минало. Съдът е установил търпени от пострадалия неимуществени вреди, изразяващи се в изживени емоционални страдания – негативни чувства от факта на обвинението, изолиране от близки и приятели, преживените непрекъснат стрес и нервно напрежение, нарушени социални контакти и е намерил тези неблагоприятни вреди от неимуществен характер да са в причинна връзка с неправомерните действия на прокуратурата по процесното обвинение. Изложени са съображения, при позоваване на разрешенията, дадени с ППВС № 4/1968 г., че обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства, изложени по – горе, дават основание съдът да определи на основание чл. 52 ЗЗД, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди в случая възлиза на 8 000 лв., като се отчитат и официалните данни за стандарта на живот в страната и покупателните възможности на гражданите към датата на деликта. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 38 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2720/2019 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 236 от 13.01.2016 г. по гр. д. № 1695/2015 г. на III г.о. на ВКС (по третото питане). Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. По първия въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение, както и фактът, че същото е особено укоримо от морална гледна точка; възрастта на пострадалия към датата на привличането му към наказателна отговорност; взетите спрямо последния мерки за неотклонение и тяхната продължителност; чистото му съдебно минало; понесените от него емоционални страдания – негативни чувства от факта на обвинението, изолиране от близки и приятели, преживения стрес, всички те съизмерими с обичайно търпените нематериални вреди при този вид наказателна репресия. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос. Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. По третия въпрос. Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Несъгласието с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението, не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Ето защо и по последния поставен въпрос, искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,