Определение № 1254 от 24.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1708/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №140/08.04.2024 г. по в.т.д. №687/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260024/15.06.23г. по т.д.№23/21г. на Окръжен съд Стара Загора в частта,с която фондът е осъден да заплати на В. М. В. и В. Н. В. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им М. В. В. в резултат на настъпило на 22.02.2016г. ПТП, в размери над 100 000 лв. за всеки от ищците до присъдените им по 150 000 лв., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Заявеното с касационната жалба искане на касатора е за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и постановяване на акт по същество с отхвърляне на предявените срещу фонда искове за разликите от по 50 000 лв. с намаляване размера на присъденото обезщетение и признаване процент на съпричиняване. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК иска обжалването да бъде допуснато при предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, която намира за осъществена с въпросите: 1. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция: 1.1.Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства,оплаквания и възражения на страните? 1.2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото? /противоречие с ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС №1/53г.; 2. Може ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 2.1.Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД? 2.2.Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и степента на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№566/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№157/11г. на І т.о. на ВКС, т.д.№1015/11г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 3.1.Следва ли съдът да приложи установените с ППВС №4/68г. общи и специални за конкретния случай критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? /противоречие с ППВС №4/68г. /; 4. Във връзка с приложението на установените в ППВС №4/68г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№1879/19г. на І т.о., т.д.№608/17г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2275/16г. на ІІ т.о. на ВКС/; 5.По въпроса за начина на формиране на вътрежното убеждение на съда 5.1. До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретично знание? /противоречие с ТР №№1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001 на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по т.д.№2546/19г. на ІІ т.о. на ВКС/; 6.Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД? 6.1.При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем,в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 6.2.Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП? /противоречие с ППВС №17/63г., ППВС №1/53г., ТР №1/2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д.№1748/17г. на І т.о. на ВКС, т.д.№316/11г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3540/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.№3871/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.№2461/14г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1117/09г. на ІІ т.о. на ВКС/; 7.Към кой момент съдът следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди,причинени от непозволено увреждане? /противоречие с решения по т.д.№355/09г. на І т.о. на ВКС и гр.д.№1781/09г. на ІV г.о. на ВКС/; 8.Задължителни ли са за гражданския съд констатациите на присъдата по въпроса за съпричиняването? /противоречие с решения по гр.д.№1687/76г. на І г.о. на ВС, гр.д.№1801/73г. на І г.о. на ВС, гр.д.№609/85г. на ІV г.о. на ВС и т.12 от ППВС №7/59г./. Ответниците В. М. В. и В. Н. В.,в подаден от тях писмен отговор, са оспорили наличието на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение, както и на наведените в касационната жалба оплаквания. Поддържат,че решението на апелативния съд е правилно и съобразено с доказателствата по делото, разпоредбите на материалния закон и е постановено в съответствие със съдебната практика. Претендират разноски за настоящата инстанция, включително присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел за безспорни обстоятелствата, необходими за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд - настъпването на ПТП, причинено от водача на лек автомобил, в който загиналият наследодател на ищците е пътувал, който автомобил не е бил регистриран по надлежния ред, без регистрационни табели и без валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и наличието на предявена писмена претенция от 12.02.2018 г., въз основа на която е образувана щета и на откази на ГФ да определи и изплати обезщетения на ищците. Приел е,че ищците, в качеството им на родители на починалия при ПТП М. В., са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техния син, тъй като попадат в кръга на лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и поради това е отказал да сподели доводите във въззивната жалба за необходимост от доказване на предпоставките,посочени в ТР №1/2018 година по тълк.д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС. Като спорен, въведени с въззивната жалба във въззивното производство, въпрос съдът е определил този за справедливия размер на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син. За да приложи установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, съдът е съобразил установената с ППВС 4/68 г. и ППВС 4/61г. задължителна съдебна практика относно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е,че според дадените с нея задължителни указания понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; че правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е в зависимост от съобразяване с указаните в постановленията общи и специфични за случая критерии, свързани с момента на настъпване на ПТП и причинената в резултат на него смърт, респ. на болки и страдания от загубата - обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между него и лицата, претендиращи обезщетение, действителното съдържание на житейските отношения между претендиращите обезщетенията и пострадалия, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на страданията и емоционалните преживявания. От събраните по делото доказателства съдът е намерил за установени обстоятелства, отнасящи се до посочените както общи, така и специфични критерии, като това,че двамата ищци са преки родственици на починалия при ПТП – негови родители; че към момента на смъртта си М. В. е бил на 26 навършени години, а неговите родители съответно на 55 години /бащата/ и на 44 години /майката/; че ищците са живеели в общо жилище в [населено място], заедно със своя единствен син и с неговите две малки деца / момичета на пет и на четири години към момента на ПТП/, по отношение на които той упражнявал родителските права след развода си; че починалият работел като управител на бензиностанция, като наред с това се занимавал със земеделие и животновъдство заедно с баща си и като помагал на дядо си и докато бил на работа, децата се отглеждали основно от майка му; че същият бил много работлив, усмихнат и весел и се ползвал с добро име в селото, като отношенията с родителите му били отлични; че внезапната му смърт била шок за ищците,които я приели много тежко - баща му изпаднал в неадекватно състояние, което продължило дълго време, без да може да се съвземе напълно през всичките изминали шест-седем години от ПТП, случилото се се отразило и на психиката на майка му, ищците се променили, станали съвсем други хора, баща му се затворил в себе си и започнал да употребява алкохол, всеки ден говорел за сина си; и двамата родители криели от децата за смъртта на баща им, за да не се травмират ,като продължили да се грижат за тях. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е обобщил,че връзката между загиналия и родителите му се характеризира не само със съвместно живеене, но и е била изпълнена с обич, разбирателство, топлина и привързаност, съвместна работа, подкрепа и взаимопомощ, като внезапната загуба на единствения им син в младата му възраст е причинила на ищците значителни по интензитет болки и страдания с голяма продължителност, които не са преодолени и към момента, тъй като в грижите си за отглеждането и възпитанието на малолетните деца на починалия те е трябвало да прикриват собствената си болка, за да съхранят тяхното спокойствие. Съдът е отказал да сподели доводите във въззивната жалба, че не са установени при условията на пълно и главно доказване неимуществените вреди, които ищците търпят, като извод в обратен смисъл е направил въз основа на обсъдените свидетелски показания, съобразявайки липсата на предпоставки показанията им да бъдат кредитирани при условието на чл.172 ГПК, както и това,че впечатленията им са непосредствени и преки, показанията им не си противоречат и не се опровергават от други доказателства, събрани по делото. Приел е за неоснователни доводите на фонда за невъзможност за съда да преценява психологическото състояние на ищците, поради липса на специални знания и за необходимост от психологична експертиза, като е посочил,че в случая се касае за външни проявления на болка и тъга, които са възприети и установени от свидетелите и преценени от двете инстанции, като за тях не са необходими специални познания, тъй като не се твърди и не е установено да се е стигнало до болестно състояние, свързано с психиката на ищците и до необходимост от специализирано лечение, а само за промяна на тяхното поведение и отношение към заобикалящия ги свят, за установяването на които свидетелските показания са достатъчни. Посочил е,че с внезапната и болезнена загуба на сина им ищците са се лишили и от неговата подкрепа, като са поели изцяло отговорността за отглеждането и възпитанието на малолетните му деца /при данни по делото,че майката на децата трайно не полага грижи за тях и не е изявила такова желание за в бъдеще/. Наред с тези обстоятелства, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост, израз на които е намерил в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, посочвайки,че към датата на ПТП - от 01.01.2016 г. чл. 492 предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 000 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Въз основа на това е заключил,че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от двамата родители на починалия М. В., съобразно установения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост възлиза на по 150 000 лв., които суми са дължими ведно със законната лихва от изтичането на 13.05.2018 г. на срока след сезирането на ГФ с искането за заплащане на обезщетение съгласно чл.558 ал.9 изр. второ вр. чл. 497 от КЗ/. По другия спорен пред въззивната инстанция въпрос, свързан с наведеното от ГФ възражение за съпричиняване, изразяващо се в нарушение на чл.137а ал.1 ЗДвП - пътуване от пострадалия без поставен предпазен колан, въззивният съд е поставил на обсъждане поведението на двамата участници в ПТП – виновния водач и пострадалия. Намерил е за установено по делото, че при настъпването на застрахователното събитие М. В. е пътувал в автомобила на предна дясна седалка; водачът на автомобила е бил признат за виновен с влязла в сила на 12.10.2022г. присъда по образувано н.о.х. дело за това, че е нарушил правилата за движение, предвидени в чл.20 ал.1 ЗДвП, в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на М. В.. Посочил е,че с присъдата е установено по задължителен за гражданския съд начин, съгласно чл. 300 от ГПК, виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, изразяващо се в нарушаване на задължението му да контролира непрекъснато ППС, което управлява, като е приел принципно,че не е обвързан от евентуално изложени мотиви на наказателния съд относно това налице ли е съпричиняване, каквито в случая не е намерил да са обективирани в акта на наказателния съд. Отделно от това е намерил позоваването на ответника на евентуални констатации на наказателния съд в мотивите на присъдата, свързани с наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, поради непоставен предпазен колан, за принципно преклудирано. Позовавайки се на практика на касационната инстанция по чл. 290 от ГПК, приемаща,че чл.300 ГПК касае изчерпателно посочените в разпоредбата обстоятелства - дали деянието е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, съдът е посочил,че присъдата има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, но не и за поведението на пострадалия, което не е предмет нито на изследване в наказателното производство по конкретното дело, нито на присъдата. В тази връзка е отказал да съобрази цитираната от ответника – въззивник практика на ВС, приемайки,че тя касае хипотези, при които е налице принос на пострадалия в извършването на самото деяние и при които съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението, каквато хипотеза не е разглежданата по делото, тъй като в случая се касае за деяние, което може да бъде извършено само от водача на МПС, доколкото се изразява в нарушаване на правилата за движение от негова страна, довело до ПТП и причиняване на смърт на друго лице и изключва участието на пътника в автомобила при неговото извършване. Въз основа на тези разсъждения съдът е заключил,че въпросът за съпричиняването на пострадалия, поради пътуване с непоставен предпазен колан, следва да бъде разрешен в гражданското производство, тъй като е от значение за прилагане на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. При разрешаването му съдът е ценил съвкупно заключенията на медицинската и автотехническата експертизи, както и протокола за оглед на местопроизшествието с фотоалбума към него, изготвени в досъдебното производство, като е приел,че последните имат характер на официални свидетелстващи документи, ползващи се с материална доказателствена сила относно обстоятелствата, възприети непосредствено от изготвилите ги длъжностни лица при изпълнение на техните служебни правомощия. Приел е за установено от тези доказателства,че пострадалият е пътувал на предна дясна седалка на автомобила без поставен предпазен колан и че неговата смърт е в резултат на тежка черепно-мозъчна травма, получена при изпадането му от автомобила след завъртането му по хоризонталната ос надясно, предхождано от завъртане наляво. Посочил е, че, за да се приеме наличие на съпричиняване, не е достатъчно да се установи, че пострадалият е допуснал нарушение на изискването по чл.137а ал.1 ЗДвП да пътува с поставен предпазен колан, а е необходимо да бъде установено при условията на пълно и главно доказване, че това неговото противоправно поведение е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е., че без нарушението не би се стигнало до същите по вид и тежест телесни увреждания. Констатирал е,че и според двете заключения при поставен предпазен колан тялото на пострадалия не би изпаднало от автомобила, но при това положение той би получил черепно-мозъчна травма при удар на главата му в детайли от интериора на купето, който извод е обоснован с настъпилите деформации по тавана на автомобила в дясната част и с движението на тялото му при преобръщането на автомобила, при което горната му част и най-вече главата на пътника във всички случаи биха контактували с рамката на автомобила и с целия вътрешен интериор, със стъклото, както и с пътната настилка /предвид това,че стъклото се е счупило/, като при всички положения съприкосновението би било със силен удар в страничната част на главата на пътника. Въз основа на тези данни въззивният съд е намерил, че в случая не може да се бъде направен извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, доколкото, за да е налице такова, е необходимо да бъде установено по делото по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, че до черепно-мозъчната травма, причинила смъртта на М. В. не би се стигнало, ако е бил с поставен колан, а такива доказателства не само липсват, но и е установено, че, с оглед конкретния механизъм на ПТП, той би получил черепно-мозъчна травма дори с поставен предпазен колан. Настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира, че обжалването не може да бъде допуснато до касационен контрол на соченото от касатора Гаранционен фонд основание по чл.280 ал.1 ГПК. Според възприетото с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито разрешения, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е въпросите да са от правен характер, което означава да са свързани с решаващите изводи на въззивната инстанция, а разрешаването им от касационната инстанция да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поставените в изложението на касатора въпроси могат да бъдат обобщени и сведени до три групи такива, касаещи задълженията на въззивния съд като инстанция по същество, критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и приносът на пострадалия от деликт за настъпването на претърпените вреди. Тъй като всички те са от значение за изхода на делото по предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при ПТП, включително касателно безвиновната отговорност за такова на Гаранционния фонд, настоящият състав приема въпросите за принципно осъществяващи общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Не може да бъде направен извод, че при разрешаването им въззивният съд се е отклонил от сочената от касаторите задължителна и постоянна съдебна практика по чл.290 ГПК на ВКС. В практиката на касационната инстанция /не само сочената от касатора, но и в служебно известната такава на настоящия състав/ въпросът за задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност е константно и безпротиворечиво разрешаван, като се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др., като същите са приложими и относно дейността на въззивната инстанция, като такава по съществото на спора. С оглед тази практика се налага извода,че не всяко необсъждане на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, което, отнесено към приложението на основанията за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК, следва да е довело до постановяването на крайния резултат на спора. В касационната жалба, както и в мотивите към въпросите, формулирани в изложението към нея, касаторът навежда общи твърдения за необсъждане от страна на въззивния съд на всички доказателства в тяхната съвкупност и неизлагане на собствени мотиви по правнорелевантните факти, без да сочи конкретните доказателства и правнорелевантни факти, които са останали необсъдени от съда. Видно от мотивите на решението, съдът е приел за установени от писмените доказателства, от заключението на експертизата и от свидетелските показания по безспорен начин механизмът на автопроизшествието, настъпилите от него вреди и приносът за настъпването им. Доколкото не е констатирал противоречие в тях, ги е ценил в тяхната съвкупност, като доказващи приетите от него факти. Освен въз основа на доказателствата, съставът е формирал вътрешното си убеждение, съобразявайки и правилата на формалната логика, като е взел предвид и съдебната практика в сходни случаи. В този смисъл не се е отклонил от дадените от касационната инстанция разрешения по въпроса за начина, по който въззивният съд следва да процедира при постановяването на решението си като втора инстанция по същество, а това налага извод за неприложимост на сочения от касаторите с процесуалните въпроси допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на залегналия в разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта при определянето на обезщетението за понесените неимуществени вреди от деликта, задължителната и трайна практика на ВКС приема,че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. За да се постигне справедливо възмездяване на тези вреди, съдът следва при определяне на размера на обезщетението да обсъди и анализира общите и специфичните, относими към съответния случай, обуславящи вредите, факти, които са установени със съответните доказателствени средства. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт, от значение са възрастта на загиналия, общественото му положение, отношенията между него и претендиращия обезщетението, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат, както и други специфични за случая обстоятелства. Освен това при произнасянето му по размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, като застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. Всички тези критерии, с оглед конкретно установените обстоятелства въззивният съд е съобразил и отчел в постановеното от него решение, определяйки размера на полагащото се на ищците обезщетение. Взел е предвид,че загубата на ищците на детето им е настъпила внезапно и неочаквано при трагични обстоятелства; че загиналият е бил в твърде млада възраст – едва на 26 години, че отношенията помежду им са надхвърляли обичайните отношения, обусловени от роднинската връзка, като са споделяли ежедневни радости, проблеми и грижи около малолетните му деца. Съобразил е тежестта на състоянието,в което ищците са изпаднали вследствие трагичния инцидент, както и, че скръбта им не е преодоляна и към настоящия момент, а тя ще ги съпътства през целия им живот, доколкото нищо не е в състояние да запълни липсата на детето у родителя. Отчетени са от съда и обществено –икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането 2016г. при съобразяване посочените по-горе разрешения в практиката на ВКС.С подробния анализ на събраните по делото доказателства, на базата на които съдът е установил обстоятелствата, относими към възприетите в тълкувателната и правораздавателна дейност на Върховния касационен съд критерии при определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд не само не се е отклонил,но и стриктно е приложил релевантната съдебна практика, което налага извод ,че поставените от касатора въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД не биха могли да обусловят разрешаване на достъп до касационен контрол на обжалвания от него съдебен акт, поради липса на допълнителен критерий в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не отговарят на допълнителния критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и поставените от касаторите въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД относно съпричиняването. Според поддържаната практика на ВКС по този въпрос от значение при формирането на извода за наличие на и определяне степента на съпричиняването от страна на пострадалия е установяването на конкретното обективно поведение на последния и причинната му връзка с настъпилия вредоносен резултат, отнесени в съотношение към противоправното поведение на виновния водач на увреждащото моторно превозно средство, като съдът следва да определи конкретния принос за настъпването на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели между тях отговорността за увреждането. В този смисъл обстоятелствата, които следва да обсъди съда, за да оцени размера на съпричиняването са тези, отнасящи се до конкретното поведение на участниците в ПТП /действия или бездействия/. Невъзможно е да бъдат конкретно посочени и изброени всички обстоятелства, които обосновават наличието на съпричиняване и обуславят процента му, тъй като те са специфични за всеки отделен случай, поради което в този му аспект първата част от въпросите под т.6 се явява фактологично обусловен. Останалите два въпроса от тази група са неотносими към изводите на съда, който е приел на базата на заключението на вещото лице,че изобщо липсва съпричиняване. Не е ясна връзката между поставения в изложението седми въпрос и мотивите на съда, както и целта на търсения с него отговор.В обжалваното решение въззивният съд не е определил справедливия размер на обезщетението към момент, който е различен от момента на настъпване на вредата. Оплакванията на касатора,че обезщетението не е съобразено с икономическата конюнктура в страната към 2016г., когато е настъпило застрахователното събитие не кореспондират с приетото от съда по отношение именно на този критерий, че следва да бъдат съобразени действащите от 01.01.2016г. установени от законодателя лимити на застрахователни обезщетения, които именно представляват ориентир за икономическите условия към този момент. Последният от поставените в изложението въпроси не е разрешен по обуславящ изхода на делото във връзка с възражението за съпричиняване начин. В мотивите си въззивният съд е посочил преди всичко,че позоваването на ответника на направени в присъдата констатации относно приноса на пострадалия за настъпването на вредите, е преклудирано. По отношение на този извод касаторът не е формулирал правен въпрос. На следващо място съдът е установил,че твърдените констатации липсват в съдържанието на присъдата. По този извод също не е поставен съответен въпрос от касатора. Направеният впоследствие извод /във връзка с който е поставен и въпросът/,че дори да е било налице обратното на това, гражданският съд не е обвързан от констатациите на наказателния съд, доколкото чл.300 ГПК не обхваща тази част от присъдата, има евентуален и не самостоятелен обуславящ характер, поради което не осъществява общото основание за допускане на касационен контрол. Поради това и съгласно разясненията в т.1 от ТКР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма задължението да излага мотиви за наличието на основания за приложимост на сочената с въпроса допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновано искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Това го мотивира да постанови определение за отказ за предоставяне на достъп до касационен контрол. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.38 ал.2 ЗА в полза на адв. М. З. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за защитата на двамата ищци пред касационната инстанция в размер на 4000 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение