Определение № 50442 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 872/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б., представляван от адв. Л. М., срещу решение № 270 от 21.12.2021г. по в.т.д. № 711/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 2 състав в частта, с която е потвърдено решение № 260299 от 01.07.2021г. по т.д. № 104/2020г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Евроинс” АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди сумата над 2100 лева до 54 600 лева, съставляваща разлика между определеното му и изплатено от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 400 лева и претендираното такова в размер на 70 000 лева.

Касаторът навежда доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Излага съображения, че определеното обезщетение в размер на 25 000 лева е занижено и не съответства на претърпените от него вреди, като въззивният съд не е отчел поотделно и в съвкупност всички релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства. Поддържа, че във въззивното решение не е отчетено, че се касае до тежко увреждане – счупването на лявата бедрена кост в горната ѝ част, което представлява средна телесна повреда и с оглед възрастта му не е възможно пълно възстановяване, а в повечето случаи такава травма води до пожизнена инвалидизация. Сочи, че въззивният съд не е съобразил, че страданията му са били силно изразени, с висока степен на проявление и са търпени в продължителен период от време, което се е отразило на обичайните дейности и служебните му задължения, както и че не е настъпило пълно възстановяване. Твърди, че при определяне на размера на обезщетението не са отчетени и лимитите на застраховане. Намира за незаконосъобразен и извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване на увреждането от негова страна, както и определения размер на съпричинването. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента /иск с правна квалификация чл.432, ал.1 КЗ/? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о. и решение № 179 от 29.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, I т.о.

2. Освен изброяване на релевантните обстоятелства, при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените факти? Твърди се противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Задължен ли е въззивният съд при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на моторното превозно средство и въз основа на това съотношение да определи на основание чл.51, ал.2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат? Твърди, че по въпроса е налице произнасяне в противоречие с решение № 60097 от 13.09.2021г. по т.д. № 1600/2020г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. При направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, за да се определи обективният принос на пострадалия, длъжен ли е решаващият съд да прецени доколко страната, която го прави, го е доказала по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, както и да изследва причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на моторното превозно средство за настъпване на вредоносния резултат? Касаторът намира, че въпросът е решен в противоречие с решение № 60097 от 13.09.2021г. по т.д. № 1600/2020г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът „ЗД Евроинс” АД, представляван от юрисконсулт Б. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл.300 от ГПК влязлото в сила решение по НОХД, приложено по делото, е задължително за настоящия съд относно извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Във връзка с направеното възражение за съпричиняване на увреждането въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели М. Х. Р. – водач на автобуса, с който е ударен пострадалият ищец, и М. Д. – свидетел на ищеца, която не била очевидец на ПТП, но участвайки като водач в движението със собствения си автомобил, около половин минута след ПТП се отзовала на мястото му. Посочил е, че според показанията на свидетеля Р. той бил спрял в най-дясната лента за движение на пътното платно с три ленти за движение; като светнал сигнал зелено, потеглил, преминал през цялата пешеходната пътека и в един момент видял едно колело - триколка с багажник отпред, на който имало дъски; след това и в последния момент вече с лявата част на автобуса бутнал колелото в задната му част; колелото се движело от лявата част на автобуса, извън пешеходната пътека, леко по диагонал. Взел е предвид, че според показанията на свидетелката Д. автобусът бил на пешеходната пътека, предната му част я застъпвала, като пострадалият бил на не повече от 60-70 см от него; имало доста голям спирачен път – повече от 60-70 см.

Въззивният съд е обсъдил и заключението на САТЕ, която е посочила следния най-вероятен механизъм на ПТП - водачът Р. при управление на МПС – И. Новобус, е навлязъл в кръстовище; по същото време ищецът като велосипедист е предприел косо движение на платното в посока запад изток, отляво надясно пред автобуса, който пресичал пътните ленти в зоната на кръстовището; настъпил е удар в предната лява част на автобуса и в дясната задна страна на велосипеда. Взел е предвид, че според заключението от техническа гледна точка основни причини за настъпването на ПТП са, че велосипедистът се е движил на платното за движение по начин и място, които не са били безопасни, а именно: пресичайки косо платно за движение в кръстовище в условията на ограничена видимост от автомобили, без да се съобрази с хоризонталната и вертикална маркировки за пътните превозни средства, както и че водачът на автобуса не е реагирал своевременно на опасността от удар с велосипедиста.

При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че ищецът е нарушил правилото на чл.80,т.2 от ЗДвП, според което водачът на велосипед е длъжен да се движи възможно най-близко до дясната граница на платното за движение, с което е съпричинил увреждането. Посочил е, че този извод съответства на установения механизъм на ПТП, съгласно който велосипедистът е пресичал пътните ленти в зоната на кръстовище от запад на изток, от ляво надясно пред автобуса, т.е. той е тръгнал да пресича на пешеходна пътека косо, не е участвал в движението като пешеходец /да пресече, бутайки велосипеда/, а като водач на пътно транспортно средство, каквато характеристика несъмнено притежава велосипедът /пътно превозно средство, което се предвижва по пътя с колела и движи с мускулната сила на лицето, което го управлява/. Достигнал е до извод, че участвайки в движението в това си качество и неспазвайки посочената разпоредба, той е допринесъл за настъпването на ПТП и на вредоносния резултат. Поради това е намерил за основателно възражението на ответника за съпричиняване в тази му част и, преценявайки поведението на ищеца като такова с висока степен на риск и на опасност, е определил 30 % съпричиняване.

Въззивният съд е приел за установено, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е претърпял следните телесни увреждания: пертроханерно счупване на лява бедрена кост, което довело до трайно затрудняване движението на долния ляв крайник, контузия на долната част на гърба и таза, довела болки без разстройство на здравето, които са в пряка причинно следствена връзка с произшествието. Посочил е, че при посоченото счупване лечението е оперативно, изразяващо се във фиксиране на фрактурата чрез метална остеосинтеза, като нормално възстановителният период обхваща 3-4 месеца, а след този период би следвало да има пълно възстановяване. Взел е предвид, че през първите два месеца не бива да има натоварване на крака, като не могат да се извършват обичайните ежедневни дейности като къпане и преобличане.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаната като свидетел М. Б., дъщеря на ищеца, според която след катастрофата баща ѝ бил зашеметен, не можел да осъзнае какво се е случило, но с течение на времето започнал да разбира; след като го изписали от болницата, се наложило да посещават хирург в частна болница за превръзки и махане на конците от операцията, като всичко ставало мъчно и трудно – пътували до Пловдив, използвали инвалидна количка; тежкото състояние продължило два месеца, след това започнали да го раздвижват - първо с проходилка, после с бастун; сега баща ѝ продължавал да ходи с бастун. Свидетелства, че преди баща ѝ помагал на децата си, гледал все да свърши нещо, а след катастрофата се сринал и сега децата му се грижили за него. Въззивният съд е приел, че показанията на свидетелката следва да бъдат кредитирани при изграждане на изводите му наред с медицинските констатации от изготвената експертиза. Въз основа на тях е приел за установено твърдяното увреждане, довело до причиняване на средна телесна повреда на ищеца, необходимостта от оперативна интервенция с метална остеосинтеза, неговия интензитет и продължителност около 3-4 месеца, възстановяването на ищеца, неговата жизнеспособност и настъпилата промяна, изпитаните болки и страдания, включително и че с оглед 80- годишната му възраст ищецът се е страхувал да не остане на легло. Изложил е съображения, че според чл.52 от ЗЗД неимуществените вреди следва да се овъзмездят по справедливост, но винаги с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като се отчетат конкретните обстоятелства, при които е настъпило увреждането, как се е възприело от ищеца и се е отразило върху психиката и емоциите му, съобразят се и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения, социално икономическите и обществени условия в страната. Преценявайки всички тези обстоятелствата, въззивният съд е намерил, че справедливо обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, се явява сумата от 25 000 лв., от които следва да се приспаднат определеното съпричиняване и заплатеното от застрахователя обезщетение от 15 400 лева.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първите два материалноправни въпроса са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и се явяват обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ППВС № 4/1968г., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил конкретните обстоятелства, при които е настъпило увреждането, вида и тежестта на причинените на ищеца увреждания, как са се възприели от него и са се е отразили върху психиката и емоциите му, възрастта на ищеца при ПТП, вида на проведеното лечение, както и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално икономическите и обществени условия в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените трети и четвърти материалноправни въпроси са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – цитираното от касатора ППВС № 17/1963г., както и решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като, противно на твърденията на касатора, е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че пострадалият ищец е пресичал пътните ленти в зоната на кръстовище от запад на изток, от ляво надясно пред автобуса, т.е. той е тръгнал да пресича на пешеходна пътека косо, с което е нарушил чл.80, т.2 от ЗДвП, предвиждащ задължение за водача на велосипед да се движи възможно най-близко до дясната граница на платното за движение, и по този начин е допринесъл за настъпване на процесното ПТП. При определяне на степента на съпричиняването въззивният съд е взел предвид тежестта на нарушението на пострадалия ищец. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение