Определение № 619 от 22.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3198/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №174 от 24.06.2014 г. по т.д. №200/2014 г. на Варненски апелативен съд. Ответниците по касация – Е. И. Х. и Я. Х. Я. и двамата от [населено място] са на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът след интерпретация на мотивите на обжалваното решение е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставил е въпроса:”Може ли да се счете за редовно връчено изявлението на взискателя по смисъла на чл.517, ал.3 ГПК до дружеството с ограничена отговорност, извършено на електронния адрес на същото. Правилно ли е възприел съдът, че чрез разпечатката на електронно съобщение до третото задължено лице по безспорен начин, в условията на пълно и главно доказване, може да се установи връчването на изявлението за прекратяване на членските права на съдружника в ООД”. Страната е изразила разбирането си за неправилност / така квалифицирано и от нея/ на изводите на съда относно това, че е приел редовност на връченото изявление. Посочено е още, че в подкрепа на изразеното несъгласие с изводите на съда, било и решение №65/13г. на Пазарджишки окръжен съд. Касаторът е направил лаконичен извод, че „ в случая връчването на електронен адрес може да се съпостави с връчването по телефон” и съобразно това негово разбиране е поддържал противоречие с решение № 407/11г. на ВКС, ІV г.о. Поставените въпроси са релевантни, но за да бъде допуснато касационно обжалване по тях страната следва да обоснове наличие и на допълнителен критерий – предпоставките на една от лимитивно изброените хипотези по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това основание изисква фактически идентитет на хипотезите, при които в сравняваните актове са направени противоречиви правни изводи. В случая решение №65/13г. на Пазарджишки окръжен съд / за което страната е установила влизането му в сила/ третира различна от разглежданата от въззивния съд фактическа обстановка, а именно - при която съдът е приел за установено, че няма данни ищецът да е поискал с нарочна молба до ДСИ да отправи изявление до ответното дружество за прекратяване участието на длъжника. Настоящият случай не е такъв – установено е било по делото, както са приели и съдилищата, че е налице редовно връчване на изявлението на взискателите за прекратяване участието на длъжника в ответното дружество на 02.07.2012г., като това обстоятелство е било удостоверено с представената разпечатка от електронната поща на съдебния изпълнител. Т.е. връчването е осъществено чрез електронно изявление – имейл. Съгласно разпоредбата на чл.10,ал.2 ЗЕСЕП, ако потвръждаване не се изисква, / какъвто е разглеждания случай/електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система.В този смисъл е и изричната разпоредба на чл.44, ал.3 ГПК. Соченото като съдържащо противоречиви изводи решение на ВКС е постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и относимо към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото дава отговор на въпроса- валидно ли е удостоверяване на връчване при отказ, когато връчителя не е намерил адресата лично, а е съобщил за подлежащите на връчване съдебни книжа по телефон. Този въпрос нито е бил разглеждан от въззивния съд, нито е бил поставен от касатора, нито е включен в предмета на спор, поради което и страната по този начин не установява приложно поле на касационно обжалване. Следователно не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по така поставения първи въпрос. Вторият, третия и четвъртия въпрос / номериран от страната като пети/, поставени от касатора третират начина на изчисляване на баланса на дружеството и редовността на воденото счетоводство. Действително въззивният съд е развил допълнителни мотиви, свързани с наличие на вземане на длъжника спрямо дружеството с правно основание чл.125, ал.3 ТЗ позовавайки се на развита практика на Апелативен съд – Варна в същия смисъл. Но неговите решаващи, а не допълнителни мотиви, които самостоятелно са определили изхода на спора и са обусловили постановения резултат са различни. Съдът е мотивирал основателност на иска, с оглед установеност на всички предпоставки по чл.517, ал.3 ГПК, като е направен изричен извод,че при тези данни, същия може да бъде отхвърлен само ако в хода на разглеждането му съдът установи, че дружеството е изплатило на взискателите полагаемата се част на съдружника – техен длъжник, или че вземането на взискателите е погасено. Спрямо тези решаващи мотиви въззивният съд не се е отклонил от константната задължителна за съдилищата практика на ВКС- решение №60/12г. на ВКС, Іт.о., решение № 146/`13г. на ВКС, І т.о. решение № 77/12г. на ВКС, ІІ т.о. и др. цитирани и от състава и с оглед извода, че при липса на плащане иска не може да бъде отхвърлен. Този мотив, самостоятелно установяващ основателност на предявения иск, при който е налице съобразяване с цитираната задължителна практика, прави сочената от касатора казуална практика ирелевантна. Шестият поставен въпрос – „ В компетентността на съда ли е обявяването на дружеството с ограничена отговорност в ликвидация по реда на чл.517,ал.3 ГПК или следва да постанови само неговото прекратяване и служебно уведомяване на АВ - ТР за настъпването на това обстоятелство”е поддържан с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Доколкото този въпрос, обаче е бил разрешен изрично с цитираното решение № 60/13г. по т.д. №134/12г. на ВКС, І т.о., с което е прието, че предмет на иска по чл.517, ал.3 ГПК не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора – ищец, а упражняване на потестативното право за прекратяване на търговското дружество и откриването на производство по ликвидация като способ за събиране на задължението по реда на чл.266 и сл. ТЗ и тъй като въззивният съд буквално е възпроизвел този мотив, то се налага извод, че поставеният въпрос е бил разрешен в съответствие със задължителна за съдилищата практика, което прави ирелевантни не само приложените съдебни актове на окръжни съдилища, но и подвеждането му спрямо основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е неприложимо при наличие на задължителна практика. С оглед изложеното и при така обоснованото приложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение