Определение № 2390 от 10.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1220/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. П. М. от [населено място] - чрез адв. А. Д., против определение № 416 от 19.03.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 191/2026 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено определение № 3751 от 30.12.2025 г. по гр. д. № 1525/2025 г. на Районен съд - Стара Загора. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на П. П. М. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното в производството по гр. д. № 1525/2025 г. решение № 880 от 05.10.2025 г. в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в полза на адв. А. Д. за оказано безплатно процесуално представителство по чл. 38 ЗАдв. на молителката - ищец във връзка с предявени установителни искове срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 Здв. като не е взел предвид влязлото в сила преди постановяване на определението законодателно изменение на чл. 36, ал. 3, чл. 38, ал. 2 от закона и § 21, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗАдв., с което е предвидено определянето на размера на адвокатското възнаграждение при липса на договор да се извършва от съда съобразно четири групи критерии и до влизане в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 ЗАдв. да се прилага по аналогия Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа; че съдът неправилно е ограничил преценката си за дължимото възнаграждение единствено до ниската фактическа и правна сложност на делото и до неголемия обем работа на процесуалния представител - адвокат, в резултат на което е определил възнаграждение, което не е „адекватно“, а е силно занижено; че при определяне на възнаграждението не са взети предвид засегнатия интерес по спора, който произтича от обективно и субективно съединени искове и уважаване на два главни иска, условията, при които е възложена и осъществена безплатната правна защита, квалификацията, специализацията и опита на адвоката; че изводите на въззивния съд не са съобразени с практиката на Съда на ЕС, в която е тълкувано значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски; че определението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е изложил собствени правни съображения по спорните въпроси, а е препратил към мотивите на първоинстанционното определение, постановено преди изменението на ЗАдв. и несъобразено с новите правни разпоредби; че изводът на въззивния съд за адекватност на определеното възнаграждение е необоснован, тъй като не е изведен от ясна методика, не е мотивиран и не е основан на доказателствата по делото. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че осъществяват хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Коя редакция на чл. 36, ал. 3 и 4 и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е приложима при въззивно произнасяне по чл. 248, ал. 3 ГПК, когато първоинстанционният акт в частта за разноските е постановен преди изменението в ДВ бр. 17 от 2026 г., а въззивният съд се произнася след това изменение, и длъжен ли е в тази хипотеза да съобрази и § 21, ал. 2 ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата; 2. След изменението на 36, ал. 3 и 4 и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. с ДВ бр. 17 от 2026 г. длъжен ли е съдът при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да обсъди кумулативно всички законови критерии по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и до приемането на наредбата по чл. 36, ал. 4 ЗАдв. да използва Наредба № 1 от 09.07.2004 г. само по аналогия като ориентир, или може да се ограничи единствено до преценка за ниска фактическа и правна сложност и ограничен обем на извършените процесуални действия; 3. При обективно и субективно съединени искове, по които са уважени два главни иска срещу различни ответници, длъжен ли е съдът при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да отчете отделните защитавани интереси, броя и вида на исковете и да мотивира как те участват във формирането на общия размер на дължимото възнаграждение“. Поставен е и въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС в примерно изброени решения по чл. 290 ГПК - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално - че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Допустимо ли е въззивният съд, след промяна на приложимата нормативна уредба, да потвърди определение по чл. 248 ГПК чрез препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, постановени преди тази промяна, без да обсъди новите разпоредби и конкретните доводи във въззивната частна жалба“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД - чрез юрк. Д. К., в който е изразено становище за недопустимост на частната касационна жалба поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и са изложени съображения за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и на частната касационна жалба. Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД не е подал отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите на страните във връзка с предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възражението на ответника за недопустимост на жалбата поради отсъствие на основания за достъп до касационно обжалване е неоснователно. Предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК са от значение за преценката дали въззивният съдебен акт следва да бъде допуснат до касационно обжалване, а не дали обжалването е допустимо. При постановяване на обжалваното определение Окръжен съд - Стара Загора е констатирал, че: С исковата молба, по повод на която е образувано производството пред Районен съд - Стара Загора, ищцата П. П. М. е предявила срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД иск за прогласяване недействителността на договор за паричен заем № 4682350, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и срещу „Файненшъл България“ АД иск за прогласяване недействителността на договор за предоставяне на парична гаранция № 4682350 на основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и евентуален иск за установяване нищожност на клаузи в договора за паричен заем. С решение № 880 от 05.10.2020 г. първоинстанционният съд е признал за установено в отношенията между страните, че първият договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а вторият - на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ГПК, и е осъдил ответниците да заплатят на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 480 лв. с ДДС - по равни части от всеки, за осъществено безплатно процесуално представителство на ищцата П. М.. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена молба с искане да бъде изменено решението в частта за разноските и да бъде присъдено на адв. Д. възнаграждение в посочен в исковата молба и в списък по чл. 80 ГПК размер - 1 707.31 лв., 764.56 лв. и 539.12 лв. с включен ДДС, но молбата е оставена без уважение като неоснователна. Въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК и е препратил към мотивите в обжалваното пред него определение. Във връзка с оплакванията в сезиращата го частна жалба съставът на въззивния съд е изложил съображения, че с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на ЕС при определяне на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, националният съд не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, а определя възнаграждението след съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената от адвоката работа. След като е преценил, че разгледаният от Районен съд - Стара Загора правен спор е с ниска фактическа и правна сложност, и е установил, че по спорните между страните въпроси има многобройна съдебна практика, че по делото са събрани само писмени доказателства в малък обем, че първоинстанционното производство е приключило без усложнения след провеждане на едно открито заседание и че в това заседание не са участвали процесуални представители на страните, съставът на Окръжен съд - Стара Загора се е произнесъл, че присъденото на адв. А. Д. възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС е адекватно и няма основание да бъде присъждано допълнително възнаграждение по реда на чл. 248 ГПК. Посочил е, че извършената от адв. Д. работа по делото се изчерпва с изготвяне и подаване на исковата молба и на кратка писмена молба, съдържаща искане за даване ход на делото и за разглеждането му в негово отсъствие, а чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК е възприел неоспорените с частната жалба констатация на първоинстанционния съд, че независимо от самостоятелния характер на отделните искове, поради свързаността на двата договора адвокатската защита е осъществена по едно кредитно правоотношение, тъй като договорът за поръчителство (предоставяне на гаранция) е акцесорен спрямо договора за паричен заем и прогласяването му за нищожен е последица от обявяване нищожността на договора за заем. В съответствие с направените изводи въззивният съд е потвърдил определението, с което молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол на поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 ГПК. Формулираните в т. 1, т. 2 и т. 3 от изложението въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът по т. 1 коя редакция на разпоредбите на чл. 36, ал. 3 и ал. 4 и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е следвало да приложи въззивният съд при произнасяне по частната жалба, с която е бил сезиран, и длъжен ли е бил да съобрази § 21, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗАдв., обн. ДВ бр. 17 от 2026 г., е пряко относим към правилността на обжалваното определение. Отговорът на този въпрос изисква проверка дали въззивният съд е приложил правилно материалния закон (съответните разпоредби от ЗАдв.) при произнасяне по размера на дължимото при условията на чл. 38 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция. В селективния стадий на касационното производство Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, поради което не съществува възможност определението да бъде допуснато до касационно обжалване по съображения, свързани с преценката на въззивния съд кой е приложимият към спора за възнаграждението закон. Поставеният в т. 2 въпрос отразява развитото в частната касационна жалба оплакване, че въззивният съд е следвало да приложи разпоредбите на чл. 36, ал. 3 и ал. 4 и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в новата им редакция от ДВ бр. 17/2026 г. и съобразно съдържащата се в тях правна уредба да определи размер на възнаграждението за производството пред първата инстанция в зависимост от всички изброени в чл. 36, ал. 3 критерии, като в съответствие с изискването на § 21 ПЗР на ЗИДЗАдв. (ДВ бр. 17/2026 г.) ползва за ориентир Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за възнаграждения за адвокатска работа. Предвид обстоятелствата, че определението по чл. 248 ГПК е постановено от първоинстанционния съд преди законодателното изменение от ДВ бр. 17/2026 г., въззивният съд е извършил проверка на правилността му и е формирал собствените си изводи по спора за адвокатското възнаграждение на база правната уредба в действалата по време на постановяване на обжалвания съдебен акт редакция на чл. 36 и чл. 38 ЗАдв. Въззивният съд се е позовал изрично на задължителната за националния съд практика в решение по дело С-438/22 г. на Съда на ЕС, с което е установено несъответствие на Наредба № 1/09.07.2009 г. на Висшия адвокатски съвет с правото на ЕС и е прието, че националният съд не следва да я прилага. С оглед произнасянето на Съда на ЕС въззивният съд е отказал да вземе предвид уредените в наредбата минимални адвокатски възнаграждения, включително да ги ползва като ориентир (каквото изискване се съдържа в § 21 ПЗР на ЗИДЗАдв.). След като съдът е преценил за приложима действалата преди законодателното изменение правна уредба, въпросът дали е следвало да обсъди допълнително въведените с изменението критерии и да ползва като ориентир несъответстващата на правото на ЕС наредба не може да послужи като общо основание за достъп до касационно обжалване. Третият въпрос е насочен към отговор как следва да бъде формиран размера на адвокатското възнаграждение по конкретното дело при наличие на предявени два отделни иска срещу различни ответници. Обвързаността на въпроса със специфичните за делото факти изключва възможността той да бъде подведен под общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с въпроса следва да се има предвид, че въззивният съд не е преценявал размера на дължимото възнаграждение изолирано от броя на исковете, от защитавания с тях материален интерес и от участието на различни ответници, а е възприел извода на първоинстанционния съд, че по същество процесуалното представителство е осъществено в защита на един общ материален интерес, обусловен от връзката между правоотношенията, с оглед на която уважаването на първия иск е предопределило положителния изход на спора по втория иск. Предвид съдържанието на поставените въпроси и изложените съображения за несъответствието им с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не се преценяват от настоящия състав като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в контекста на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Последният въпрос, за който се поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и като евентуално основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не удовлетворява общото и допълнителните изисквания за допускане на касационно обжалване. Въпросът е предпоставен от становището на обжалващата страна, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по размера на дължимото адвокатско възнаграждение, след като съобрази въведеното след постановяване на първоинстанционното определение законодателно изменение и обсъди уредените с него допълнителни критерии, които не се изчерпват с фактическа и правна сложност на делото и с обема на предоставената адвокатска защита. Както бе посочено по-горе въззивният съд е преценил за приложима уредбата на адвокатските възнаграждения, действала към момента на определяне на разноските за адвокатско възнаграждение от първата инстанция, и се е произнесъл за размера на дължимото възнаграждение съобразно уредените в нея критерии. Произнасянето на въззивния съд не се свежда до препращане към мотивите на първата инстанция, а е резултат от преценката на всички обстоятелства по конкретното дело, в зависимост от които е направен извод, че определеното от първата инстанция възнаграждение е обосновано и справедливо (чл. 36 ЗА) и че неговият размер не противоречи на принципите за разумност и пропорционалност, изведени в практиката на Съда на ЕС, вкл. цитираната в частната жалба. Решаващите изводи на въззивния съд не са формирани в противоречие с практиката на ВКС, относима към въпроса за правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 274 ГПК, поради което няма основание въззивното определение да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и евентуално заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като самото съдържание на въпроса изключва значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Аргументите в изложението, с които е обоснована очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, са в смисъл, че въззивният съд не е приложил действащата към датата на постановяване на определението правна уредба, не е извършил дължимата по закон преценка на всички критерии по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и не е обсъдил приложимостта на § 21, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗАдв., определил е възнаграждение от 480 лв. с ДДС без ясна и проверима методика и по същество произволно, заменил е собствените си мотиви с общо препращане към първоинстанционни мотиви, постановени преди влизането в сила на нова уредба. Съпоставени с мотивите към обжалваното определение, изложените аргументи не позволяват да се направи извод за допуснати от въззивния съд тежки нарушения на закона - материален и процесуален, при произнасяне по спора за размера на адвокатското възнаграждение, дължимо за производството пред първата инстанция, нито за грубо нарушение на правилата на формалната логика при определяне на възнаграждението. Поради това и като се имат предвид възприетите в константната практика на ВКС критерии за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, няма основание определението да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,