Определение № 4785 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2201/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 126 от 14.02.2025 г. по гр. д. № 3096/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав. Ответникът по жалба А. Г. П. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 260030 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 13827/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 5 състав в уважената част на предявения от А. Г. П. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, производството по което е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 (отм.) НПК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.12.2017 г. до изплащането й. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 304а, пр. 2 и предл. 3, във вр. с чл. 304, ал. 1, пр. 2 и 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Воденото срещу него наказателно производство е прекратено с определение от 18.12.2015 г. по НОХД №С-17/2015 г. на СГС, постановено по реда на чл. 369, ал. 4 и ал. 5 (отм.) НПК – в редакцията на закона към тази дата, (при бездействие на прокурора да отстрани допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила и да внесе делото в съда в едномесечен срок). Прието е, че това прекратяване на делото по своите правни последици е приравнено на прекратяването на наказателното производство от прокурора на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК и осъществява предпоставки в приложно поле на състава на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за търсене на отговорност на държавата, в лицето на ПРБ, за вреди. В обжалваното решение са съобразени останалите установени по делото обстоятелства, от значение за размера на вредите от нематериален характер. Взети са предвид продължителността на наказателното производство по незаконното обвинение – от 5 години и 1 месец (за времето от 17.11.2010 г. до 18.12.2015 г.); възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем (м. ноември 2010 г.) - 36 г., неговото обществено положение – „агент“ на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) и образование; характера на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че за периода от 20.11.2010 г. до 04.02.2011 г. спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ (като първоначална мярка за процесуална принуда), която е изменена в „парична гаранция“, каквато е била наложената му мярка за неотклонение до края на производството. Отчетено е също, че процесното наказателно разследване е било медийно отразено в множество публикации и статии в интернет пространството, в част от които (4 на брой) изрично са отразени имената на ищеца и неговата месторабота, че спрямо незаконно обвиненото лице не е била прилагана мярка за принуда „забрана да напуска пределите на РБ без разрешение на прокурора или на съда“, както и че в случая търпените неимуществени вреди надхвърлят обичайните такива от незаконно преследване в тежко умишлено престъпление. За недоказано е прието, че обвинението е довело до трайни и необратими последици за физическото и психическо здраве на пострадалия (в тази връзка е обсъдено и кредитирано приетото в първата инстанция заключение на съдебно – медицинската експертиза, съгласно което макар ищецът да страда от бъбречно-каменна болест и исхемична болест на сърцето - мискроваскуларна болест, тези заболявания не се намират в причинно - следствена връзка с процесното незаконосъобразно разследване). Установено е и обстоятелството, че със заповед на директора на ДАНС от 19.05.2011 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ от длъжността „младши агент трета степен“, експерт „К-22“ на отдел „К-2“ към специализирана дирекция „К“ при агенцията. С оглед на горните фактически обстоятелства, съставът на втората съдебна инстанция е направил извод, че за конкретно установените по вид и интензитет неимуществени вреди, търпени от незаконно обвиненото лице, справедливо и достатъчно да ги репарира е обезщетение в размер на 30 000 лв., което се явява съобразено и със съществуващите в страната обществено – икономически условия на живот. Обезщетението е присъдено със законната лихва от 15.12.2017 г. (предвид основателността на възражението на защитата на ответника за погасяване на това вземане с тригодишна давност, считано от датата на исковата молба – 15.12.2020 г.) до изплащането. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава. Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение в обжалваната му част противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС и ВС, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 50194 от 31.10.2022 г. по гр. д. № 3754/2021 г. на IV г. о., решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на III г. о., решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г. на III г. о. и решение № 89 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 813/2023 г. на IV г. о. (по третото питане). Настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, счита, че са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол. Осъществени са предпоставки за достъп до касация по поставените материалноправни въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Тези въпроси обуславят изхода по делото и формират общо основание за селекция на касационната жалба. Те осъществяват и допълнителното основание с оглед обоснованото отклонение със сочената задължителна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената съдебна практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт в обжалваната част с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в решение № 50194 от 31.10.2022 г. по гр. д. № 3754/2021 г. на IV г. о., решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на III г. о., решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г. на III г. о. и решение № 89 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 813/2023 г. на IV г. о., всички по описа на ВКС. Повдигнатият втори въпрос ще се обсъди като довод срещу правилността на въззивното решение в производството по разглеждане на касационната жалба. ПРБ при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК). Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.