Определение № 60715 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2348/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 100280 от 04.12.2020 г. по в.гр.д. 154/2020 г. на АС – Велико Търново, с което е уважен иск с правно основание чл.284, вр.чл.79 ЗЗД. Жалбоподателят П. Ц. П. поддържа, че въззивното решение е даден отговор на правни въпроси в от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е недопустимо. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответницата - Р. С. Х., чрез процесуалния си представител, е представила писмен отговор на депозираната касационна жалба, в който се излагат съображения за неоснователността ѝ. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. П. да заплати на Р. Х. сумата 24 190, 50 лв., събрани по реда на изпълнителното производство от името и за сметка на ищцата, но неотчетени суми, присъдени с решение по гр.д. №790/2011 г. по описа на СГС, ведно с законната лихва върху вземането считано от 25.11.2016 г. до окончателното ѝ плащане, както и лихва върху главницата за времето от 08.07.2015г. до 25.11.2016 г. Установено е, че през 2004 г. ищцата в настоящото исково производство е предявила иск с предмет – дължимо обезщетение, поради неизпълнение на договор за изработка, въз основа на който е образувано гр.д. № 1756/2004 г. по описа на СГС. Констатирано е, че след постановяване на решение от първата инстанция същото е обжалвано и отменено от състав на АС – София, а делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Установено е, че след връщане на делото в СГС е образувано гр.д. № 790/2011 г., по което на 26.01.2011 г. ищцата в настоящото производство е упълномощила ответника в настоящото производство П. П. – адвокат от АК – Г. да извършва процесуално представителство/с договор за правна защита и съдействие № 8 от 26.01.2011 г. с уговорено и изплатено възнаграждение в размер на 2 730 лв. Установено е, че за въззивно обжалване на постановеното решение от първата инстанция с нов договор за правна защита и съдействие № 59 от 12.07.2011 г. е уговорено и заплатено възнаграждение в размер на 1 850 лв., а с решение от 28.05.2012 г. по в.гр.д. № 3513/2011 г. по описа на АС – София в полза на ищцата е присъдена сума в размер на 30 703 лв., ведно със законната лихва и сторените разноски в размер на 3000 лв. Констатирано е, че с определение по ч.гр.д. № 588/2012 г. на IV – г.о. на ВКС е спряно изпълнението на въззивно решение на АС – София в осъдителната му част, в посоченото производство на основание чл. 282, ал.2 ГПК е внесена гаранция в размер на 30 703 лв., а с определение по гр.д. № 1283/2012 г. на IV – г.о. на ВКС обжалваното въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване. Установено е, че въз основа на влязлото в сила решение са издадени два изпълнителни листа срещу В. М.: 1/ изп. лист от 06.07.2012 г. по гр.д. № 3513/2011 г. на АС – София за сумата от 30 703 лв.; 2/ изп. лист от 03.04.2013 г. по гр.д. № 790/2011 г. по описа на СГС за сумата в размер на 3 000 лв. Установено е, че на 22.08.2012 г. ответникът в настоящото производство е подал молба до ЧСИ с рег. № 809, с район на действие ОС – Велико Т. за образуване на изп.дело за сума в размер на 37 803 лв. и е образувано из.д. № 764 от 2012 г. като за представителство по посоченото изп.дело ответника в настоящото производство е представил договор за правна защита и съдействие от 22.07.2012 г. с договорено задължение – 7100 лв. платимо след края на изпълнителното дело. Констатирано е, че на 30.04.2013 г. ответникът П. е подал молба за присъединяване към изп.д. и на втория изпълнит елен лист за сумата от 3 000 лв., а от вносна бележка от 16.05.2013г. се установава, че по сметка на отвентика е преведена сумата в размер на 3 000 лв. – присъдени разноски и с постановление от 15.10.2013 г. по изп.д. № 764/2012 г. на ЧСИ К. с рег. № 809 и район на действие ОС – Велико Т. е прекратено изп.производство по отношение на втория изп. лист. Установено е, че с определение от 14.10.2013 г. по гр.д. № 790/2011 г. по описа на СГС е освободена внесената в полза на ищцата гаранция в размер на 4000 лв., която е преведена по сметка на ответника на 04.11.2013 г., а на 02.07.2015 г. ЧСИ К. е превела по сметка на ответника в настоящото производство сумата от 30 673 лв., а на 21.07.2015 г. сумата от 515, 50 лв. Съобразявайки доказателствата по делото съдът е приел, че на 16.02.2016 г. и 29.02.2016 г. ответникът П. е изпратил до ищцата съобщение на адрес в [населено място], [жк], [жилищен адрес]0, с което я кани да посети кантората му в [населено място] за извършване на отчетни действие във връзка с приключилото изп.д. № 764/2012 г. на ЧСИ с рег. № 809 и район на действие ОС – Велико Т., но съобщенията не са получени от ищцата, като пощенските известия били върнати с отбелязване – „непотърсена“. С писмо от 31.03.2016 г. ищцата поискала от ЧСИ К. заверени копия от документи по изп.д. № 764/2012 г. и с писмо от 13.04.2016 г. същите били предоставени. Установено е, че посредством писмо от 31.03.2016 г. до ЧСИ К. ищцата е изискала заверени копия от документи по изп. дело № 764/2012 г., които са изпратени с писмо от 13.04.2016 г. Констатирано е, че ищцата с нотариална покана е поканила ответникът в производството да и върна сумата в размер на 37 272, 65 лв., като му е предоставен 7 дневен срок за изпълнение, като поканата е изпратена на 27.06.2016 г. чрез нотариус Б., с рег. № 283 и е получена на 30.06.2016 г., като в същата заявява, че не е подписала договор за правна защита и съдействие от 22.08.2012 г. респективно не дължи уговорения в нея хонорар в размер на 7100 лв. Установено е, че след получаване на поканата ответникът изплатил на ищцата сумата в размер на 10 000 лв., а на 13.09.2016 г. е изпратил „отговор на нотариална покана“, в която се твърди, че в качеството му на процесуален представител на ищцата по гр.д. № 790/2011 г. по описа на СГС се снабдил с изп. лист, въз основа на който е образувано изп.д. № 764/2012 г. на ЧСИ К., по който са събрани дължимите суми, но не е могъл да се свърже с ищцата, доколкото е изпращал уведомителни писма до нея за извършените от него процесуални действия, поради което отказва да изпълни остатъка от задължението си, тъй като има вземания срещу ищцата. Констатирано е, че със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.07.2016 г. издадена по ч.гр.д. № 36676/2016 г. по описа на РС – София, ищцата е осъдена да заплати на отвентика П. сумата в размер на 7100 лв., ведно със законната лихва от 04.06.2016 г. дои изплащане на вземането и 2322 лв. – разноски по делото, а въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 18.10.2016 г. Установено е, че с решение № 458510 от 26.07.2018 г. по гр.д. № 74386/2017 г. по описа на РС – София е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК иск от П. П. срещу Р. С. за осъждане на ответницата да заплати сумата в размер на 7100 лв. дължима по договор за правна защита и съдействие ведно с лихвите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.07.2016 г. по ч.гр.д. № 36676/2016 г. по описа на РС – София. Констатирано е, че въз основа на заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК от 20.09.2016 г. издадена по ч.гр.д. № 51284/2016 г. по описа на Рс – София е издаден изпълнителен лист от 19.01.2017 г., от който е видно, че ищцата в настоящото производство е осъдена да заплати на ответника в настоящото производство сумата от 2740 лв. – представляваща дължима сума по договор за правна защита и съдействие от 12.07.2011 г., заедно със законната лихва за периода 10.09.2016 г., лихва за забава в размер на 974,93 лв. за периода 13.07.2011 г. до 08.09.2016 г. и разноски в размер на 776,50 лв. Прието е за установено, въз основа на удостоверение с изх. № 11810 от 28.10.2020 г., на ЧСИ К. с рег. № 728, с район на действие ОС – Велико Т., че е образувано изпълнително делото по въз основа на посочените изпълнителни листове и от постъпилите от длъжника Р. Х. в полза на взискателя са изплатени общо 10 636, 83 лв., за погасяване на задължението по изпълнителен лист издаден на 19.01.2017 г. по ч.гр.д. № 51282/2016 г. от РС – София, а изпълнителното производство е прекратено с постановление от 14.08.2019 г., на основание чл. 433, ал.1 вр. чл. 422, ал.3 ГПК. От назначената и приета по делото съдебна – графическа експертиза е констатирано, че подписът за клиент в договор за правна защита и съдействие от 28.08.2012 г. сключен между страните в настоящото производство не е положен от ищцата Р. Х., а са имитирани нейни подписи. С оглед на така установените обстоятелства по делото въззивният съд е приел, че между страните в производството е налице облигационни правоотношения въз основа на три договора за правна защита и съдействие/от 26.01.2011 г., 12.07.2011 г. и от 22.08.2012 г./. Въззивният съд е приел, че между страните не е спорно съществуването на договорите, а е спорно дали е осъществена отчетната сделка. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл. 280 ЗЗД с договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия, като по своята същност договорът за поръчка е неформален, консенсуален договор, сключен към момента в който довереникът се съгласи да извърши възложените му от доверителя действия за негова сметка. В настоящия случай ищцата е възложила на ответника в качеството му на адвокат да извършва правни действия по гр.д. 790/2011 г. по описа на СГС и последващото му обжалване пред АС – София, както и по изп.д. № 764/2012 г. на ЧСИ К. с район на действие ОС – Велико Т.. В случая не е спорно, че ответника е изпълнил възложените му действия във връзка с процесуално представителство по първоинстанционното и въззивно производство и по образуване на изпълнително дело, но ответника не е изпълнил изцяло насрещното си задължение. Въззивният съд е приел, че ответникът не е предал на ищцата цялата получена сума от изпълнителното дело в размер на 38 190, 50 лв., а е превел по банков път част от тази сума в размер от 10 000 лв., като по този начин не е изпълнил насрещното си задължение по чл. 284, ал.2 ЗЗД да прехвърли по сметка на ищцата събраната сума по изпълнителното дело. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че е налице забава на кредитора, тъй като ищцата не била осведомила за новия си адрес. Според въззивният съд ответникът е следвало да издири адреса на кредитора си, доколкото задължението му е носимо, а и ответникът е разполагал с възможността предвидена в чл. 97 ЗЗД да остави за пазене в търговска банка по местоизпълнение получените от изпълнителното дело средства. Прието е, че задължението за предаване на парични средства не е обвързано със срок за изпълнение, а съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД изискуемостта е настъпила в момента, в който съдебния изпълнител е превел сумите по банковата сметка на ответника и не е било нужно последния да бъде поканен от кредитора си ищец в настоящото производство за да изпълни. Прието е, че предвид неавтентичността на договора от 22.08.2012г., възнаграждение за изпълнителното дело е уговаряно - аргумент от чл. 286 ЗЗД. Прието е, че плащането на извънпроцесната част от събраните суми в размер на 10000 лв. и писмените покани до ответника за превод на остатъка имат правното значение на съгласие ответникът да извършва правни действия по събиране на вземания и документалната същност на изявленията задоволява изискването на чл. 25, ал. 1 от Закона за адвокатурата за писмена форма на договора за правна помощ и потвърждава извършените без представителна власт действия на ответника по изпълнителното дело за събиране на присъдената сума от 30 703 лв., като правната последица е постигане на съгласие сумите, в присъдени в полза на ищцата, да бъдат събрани от нейно име и за нейна сметка - договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД. Прието е, че в качеството си на довереник, ответникът-жалбоподател в настоящето производство, е събрал присъдените ищцата суми, но като не ги е отчел на ищцата, е в неизпълнение на основното си договорно задължение по чл. 284, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, поради което са налице предпоставките по чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността му с присъждане на дължимото ведно с обезщетение за вреди от забава са налице. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: след възобновяване на спряно гражданско дело допустимо ли е съдът да извършва действия, които вече са били извършени при неговото спиране – в конкретния случай е направен нов доклад по делото като съдът е приел, че е предявения иск със съвсем различно правно основание от това по което е предявен първоначално искът, налице ли е съществено нарушение на процесуалните правила, като в настоящия случай съдът не се е произнесъл по искането на ищеца за изменение на предявения иск, като не е уведомил изрично ответника за това, задължен ли е съдът при подадена молба за изменение на предявения иск да се произнесе с нарочен съдебен акт – определение и ако е допуснал това да даде нов срок на ответника да се запознае с неговото основание с оглед правото му на защита Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Обжалваното въззивно решение не е недопустимо като постановено по непредявен иск. Въззивното решение не е постановено в противоречие с константната казуална практика на ВКС обективирана в решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о./и други/, в които се приема, че съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца – поначало с исковата молба, а съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск. Посочва се, че съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на претенцията, а при извършване на преценка дали един иск е основателен, съдът се ръководи от заявените с исковата молба обстоятелства, които определят приложимата правна норма, а не от дадена по реда на чл. 146 ГПК квалификация, когато тя е погрешна На поставените въпроси въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. По делото не е налице изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, както твърди жалбоподателя. В трайната практика на ВКС се приема, че изменението на иска по смисъла на чл. 214 ГПК представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск – при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове – при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание /в този смисъл са задължителните разаянения обективирани т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС). В случая не е налице изменение на иска, а първоинстанционния съд в доклада си по чл. 146, ал.1 ГПК от 12.03.2019 г. е приел, че правната квалификация на заявения иск е по чл. 284, ал.2 ЗЗД, а не правната квалификация дадена от ищеца в исковата му молба по чл. 55, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд /който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон дори и във въззивната жалба да няма оплакване за нарушаването му/ извършва самостоятелна проверка на правната квалификация и при констатация, че тя е била неправилно определена от първоинстанционния съд, следва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства, а не да се счита обвързан от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника и сумата 1000 лева разноски за адвокатско възнаграждение по осъществената защита пред ВКС. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV - г.о.,