Определение № 1083 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 330/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 14.11.2011г. по гр.д.№ 8201/ 2011г. на ГС София, в частта му, с която са уважени искове с правно основание чл.50 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателите – Л. А. Б. и В. Л. Б., чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото и по който има противоречиво произнасяне на съдилищата. Ответникът И. Р. Г., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение, съдът като е оставил в сила решение от 27.07.2010г. по гр.д.№26393/2009г. на РС София, е осъдил Л. А. Б. и В. Л. Б. солидарно да заплатят на основание чл.50 ЗЗД на И. Р. сумата от 8000 лева – неимуществени вреди /претърпени болки и страдания/ от ухапвания от кучета на 29.05.2006 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.05.2006 г до окончателното изплащане на сумата Съдът е приел, че от ухапванията последната е получила наранявания на гърба, ръцете, краката и лявата гърда, което е довело до последващо лечение и значителен страх, стрес и тревожност. Прието е, че е налице хипотеза на чл.50 ЗЗД, като ответниците не оспорват качеството си на собственик и лице упражняващо надзор над кучетата. Съдът не е приел за доказани доводите на ответниците, че ищцата е причинила инцидента с “агресивност” към техните няколко на брой кучета. Изложени са съображения за това, че липсва дължимата грижа от страна на собственика и лицето упражняващо надзор, които са можели да държат кучетата си вързани или с намордник и дори действията на пострадалата да са били не напълно адекватни, това не е сочи на съпричиняване на вредите от самата нея. Прието е, че ответниците по иска- жалбоподатели в настоящето производство, е трябвало да съобразят потенциалната опасност на техните кучета, независимо от каква порода са и дали са посещавали изложби, като осигулят безопасното им придвижване сред непознати хора. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е приел, че предвид пола и възрастта на ищцата и последващите негативни отражения върху психиката и сумата от 8000 лева е достатъчна да обезщети същите по справедливост. В изложение, за да обосноват допустимост на касационното обжалване, жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че с въззивното решение е даден отговор на материалноправен въпрос касаещ предпоставките за обезщетяване на вреди, причинени от животно, и по точно въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат, по който има противоречиво произнасяне на съдилищата и който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Представят решениe 30.10.2009г. по гр.д.№744/2009г. на ОС Русе, в което е прието, че не е налице съпричиняване на вредите от ухапване от куче, решение от 14.03.2000г. по гр.д.№1472/1999г. ОС Сливен в същия смисъл, решение от 27.10.2009г. по гр.д.№283/2009г. на ОС Монтана в същия смисъл. Настоящия съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения за разглеждане от жалбоподателите въпрос. Същият е намерил своето тълкуване в практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 17.10.2011г. по гр.д.№1382/2010г. ІV г.о. на ВКС, според която разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД дава възможност, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението да може да се намали, като допринасянето може да бъде както с действия, така и с бездействия. В този случай вредоносният резултат трябва да е в причинна връзка и с деянията на увредения. Посочено е, че според ППВС №17/1963г. е необходимо единствено да има такава причинна връзка, а не и вина, като винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той съпричинява същата. В съответствие с тази практика съдът е приел, че в конкретния случай не е налице основание за намаляване на обезщетението поради съпричиняване на резултата от пострадалата. По поставения за разглеждане въпрос от жалбоподателите не е налице основание да се приеме, че се налага промяна на трайно установената практика, а и последните не посочват задължителна съдебна практика и не представят доказателства за противоречиво разрешаване на поставения от тях правен въпрос, включително и в представените от тях към изложението решения на различни съдилища. Предвид изложените съображения, съдът