Определение № 1902 от 05.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2004/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на "ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД, срещу решение № 1035 от 27.07.2023г. по гр.д. №1881/2022г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. С него е потвърдено решение от 20.01.2022г., постановено по гр. д. №587/2020г. на СГС, I ГО, 20 състав, с което "ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД е осъдено да заплати на М. Д. М. и Н. Д. М., на основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.), сумата от по 130 000 лева на всеки ищец, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди, вследствие на смъртта на Д. Г. М., настъпила в резултат на пътно - транспортно произшествие, реализирано на 19.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от 17.01.2017г. до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281 т.3 от ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че при постановяване на съдебното решение и отхвърлянето на направеното от него възражение за съпричиняване, въззивният съд е допуснал сериозни нарушения на процесуалния закон при оценката на приетата по делото автотехническа експертиза и незаконосъобразно е оценил и анализирал нейните заключения. Поддържа, че направеното от съда заключение, че при намаляване на скоростта водачът на л.а. „Форд Торнео“ е имал възможността да не застигне велосипедиста, категорично не отговаря на събраните по делото доказателства и на автотехническата експертиза, съгласно която настъпването на процесното ПТП е било непредотвратимо за водача на л.а. „Форд Торнео“ при установените скорост и дистанция. Също изтъква, че въпреки приетото за установено по безспорен начин, че велосипедистът преди и по време на удара се е движил пред застигащия го лек автомобил, не е имал видимост спрямо автомобила и не е имал възможност да предотврати удара, съдът не е преценил поведението на велосипедиста, като такова в разрез със забраната на чл.81,т.3 от ЗДвП. Касаторът поддържа, че освен нарушение на чл.81, т.3 от ЗДвП велосипедистът е извършил още няколко значими нарушения на ЗДвП, които са в причинно-следствена връзка с осъщественото ПТП, като на първо място не е следвало да използва за движение Околовръстния път на София, който е скоростен път и по него е разрешено движение на МПС с над 50 км/ч. Прави оплакване, че въззивният съд неправилно е отказал да разгледа всички изброени нарушения на ЗДвП от велосипедиста, с мотива, че във въззивната инстанция жалбоподателят поддържа единствено възражението, че починалият велосипедист Д. М. не се е движил възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Според касатора при негово оплакване за неправомерно отхвърляне на възражението за съпричиняване от първоинстанционния съд, конкретното квалифициране на неправомерното поведение на пострадалия е следвало да се извърши от въззивния съд. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп на решението до касация, като поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси 1. Длъжен ли е решаващият съд, когато прави заключения в разрез и противоречие с приетата по делото експертиза, изрично да посочи, че не кредитира експертното заключение и в коя конкретно част? 2. Длъжен ли е решаващият съд, когато прави заключения в разрез и противоречие с приетата по делото експертиза, изрично да посочи на основата на кои други установени обстоятелства обосновава неприемането на експертното заключение? 3. Длъжен ли е въззивният съд да се ограничи единствено с направените във въззивната жалба правни квалификации на възраженията или следва да разгледа всестранно възраженията, прилагайки пълно и изчерпателно закона във връзка с тези възражения? 4. Може ли въззивният съд, разглеждайки възраженията, поддържани във въззивната жалба, да направи правни квалификации, различни от тези, с които се е обосновал въззивника, и да приеме за основателни възраженията му, макар и на други правни основания? 5. Следва ли да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 80а, ал.2, т.1 от ЗДвП и по отношение на велосипедите с оглед общия смисъл и дух на закона, регламентиращ забрана за бавно подвижни, двуколесни превозни средства да се движат по скоростни пътни участъци и по този начин да създават опасност за себе си и другите участници в движението? Твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50201 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 4891/2021г., на ВКС, ГК, IV г. о. Сочи и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответниците по касация М. Д. М. и Н. Д. М. не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 19.01.2015г. в [населено място], на [улица], е реализирано пътнотранспортно произшествие с участници: лек автомобил „Форд Торнео Конект“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от М. П. Г. и велосипед „Д.“, управляван от Д. Г. М., при което последният е загинал. Приел е, че относно определения от първоинстанционния съд размер на справедливото обезщетение по чл.52 от ЗЗД за претърпените от ищците неимуществени вреди, вследствие смъртта на баща им Д. М. - по 130 000 лева за всеки от тях, не са направени оплаквания във въззивната жалба. Като единствено спорен е приел въпроса за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, като е счел възражението за недоказано. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 - т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т.1 и т.2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаят приложението на чл.202 от ГПК, но не са съобразени с мотивите на въззивния съд и данните по делото, поради което и не отговарят на изискването да са обуславящи за изхода на спора. Въпросите са свързани с оплакването на касатора за формиране от страна на съда на изводи, противоречащи на данните от приетата по делото автотехническа експертиза. Същото е неоснователно, доколкото въззивният съд е обосновал изводите си изцяло на констатациите на вещото лице, че от техническа и професионална гледна точка причината за настъпване на произшествието е в субективните действия на водача на лек автомобил „Форд Торнео Конект“ М. П. Г., който е допуснал движение зад предния автомобил с много малка надлъжна дистанция 8-9 метра при необходима дистанция от 30 метра, по време на извършване маневра престрояване наляво в съседна пътна лента, с което се е поставил сам в невъзможност да предотврати удара на велосипедиста – нарушение на чл.23, ал.1 от ЗДвП. В заключението си вещото лице действително сочи, че настъпването на процесното ПТП е било непредотвратимо за водача на „Форд Торнео Конект“ при установените скорост и дистанция. Въззивният съд не е приел, че настъпването на процесното ПТП е било предотвратимо чрез маневра спиране, а е изтъкнал, че ако водачът на л.а. „Форд Торнео“ се е движил на безопасна дистанция 30 метра зад неизвестния автомобил пред него, тогава би имал техническа възможност да предотврати удара и ПТП с велосипедиста. Изцяло съобразени с данните от заключението са констатациите на съда,че за да има възможност да предотврати удара с движещия се велосипед на пострадалия М., необходимата дистанция към момента на откриване на видимост към велосипеда е била 23 метра, за да може водачът на автомобила да реагира и предприеме аварийно спиране, като изравни скоростта си с тази на велосипеда / 30 км./ч./ Поради това и съдът не е допуснал противоречие със съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора решение на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав решение №58/13.02.2012г. по гр.д.№408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №57/06.07.2016г. по гр.д.№5932/2015г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., в които се приема, че съдът не е длъжен да възприеме едно или друго експертно заключение, но когато го отхвърля е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неточните или ненаучните позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. Въззивният съд изцяло е съобразил цитираната практика на ВКС, като е изложил аргументи и относно това защо кредитира само заключението на назначената по делото автотехническа експертиза, но не заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза, изготвено в досъдебното производство, посочвайки, че тази експертиза не е годно доказателство в производството пред гражданския съд с оглед установения принцип за непосредственост. Поради това не са изпълнени допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите, касаещи кредитирането на заключения на вещи лица. Третият и четвъртият въпрос в изложението на основанията за достъп до касация също не се явяват обуславящи за изхода на производството, защото не съответстват на съдържанието на въззивната жалба и на мотивите на въззивния съд. Оплакванията на касатора предпоставят направени в неговата въззивна жалба фактически твърдения за действия на пострадалия в нарушение на правилата за движение, които въззивният съд би дължал да съпостави с приложимите разпоредби на ЗДвП. Такива фактически твърдения не се съдържат в жалбата. Доводите във въззивната жалба касаят единствено констатациите на въззивния съд, че по отношение на предотвратимостта на ПТП няма никакво значение къде по ширината на пътното платно е настъпил ударътт. Оплаквания относно констатациите и правните изводи на първоинстанционния съд, че не е установено по категоричен начин, че и с поставена предпазна каска пострадалият Д. М. е нямало да получи смъртоносно увреждане, не се съдържат във въззивната жалба. Разглеждайки само въведените в жалбата доводи относно допуснатите от пострадалия нарушения на правилата за движение, въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, обективирана в т.1 и т.3 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната практика, формирана по реда на чл.290 от ГПК (решение №14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о. и др.), според която съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт. Аналогично разрешение е прието и в служебно известното на настоящия състав решение №50028 от 13.12.2023г. по т. д. №2610/2021г. на ВКС, ТК, II т. о., а именно, че когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора само в случаите, когато е длъжен да действа служебно. Когато няма такова задължение той е ограничен от заявеното в жалбата съгласно изричната разпоредба на чл.269, ал.2 от ГПК. Наличието на практика, с която въззивното решение е изцяло съобразено изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Последният въпрос в изложението е неотносим към предмета на спора, доколкото възражение относно допуснато от пострадалия велосипедист нарушение на чл.80а, ал.2, т.1 от ЗДвП не е въведено своевременно в първоинстанционното производство и съответно не е обсъждано нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Следва да се отбележи, че и по трите въпроса касаторът не е обосновал и наличието на сочената от него допълнителна предпоставка за достъп по касация. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационният жалбоподател нито е посочил такава конкретна правна норма, нито е изложил конкретни доводи, за да обоснове допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Разноски за производството не се дължат, доколкото ответниците по касация не са направили искане за присъждане, нито са представили доказателства за извършването на такива. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд