Определение № 293 от 23.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 261/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска Банка“ АД – в несъстоятелност срещу решение № 282 от 12.05.2021г., постановено по възз.т.д.№ 2226/2020г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 с-в., с което е потвърдено решение № 6327 от 29.08.2019г., постановено по гр.д.№ 4707/2017г. по описа на СГС, ГО, 2 с-в, в частта, с което е отхвърлен предявеният от „Корпоративна търговска Банка“ АД – в несъстоятелност иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че Г. П. Г. дължи сума в размер на разликата над 1 283 824.84лв. до 3 500 000лв. по авалиран от него запис на заповед от 02.06.2007г., обезпечаващ задължения по договор за кредит от 02.06.2007г.

В касационната жалба се поддържат касационните основания по чл.281, т.3 ГПК - за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че са налице предпоставките за уважаване на иска в неговата цялост. Иска се допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване и неговата отмяна, както и присъждане на разноски в полза на касатора, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно решение по чл.280, ал.1,т.3 и по ал.2,т.3 ГПК.

Твърдяната очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована с доводи за постановяване на въззивното решение при необсъждане на всички относими по делото доказателства, в противоречие със събраните по делото доказателства и установеното фактическо положение, което се твърди да е довело до нарушение на материалния закон.Освен това се поддържа въпросът да е разрешен в противоречие с решение № 223 от 19.06.2013г. по гр.д.№ 1006/2012г., IV г.о. по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК.

Формулирани са следните въпроси, за които касаторът поддържа да са от значение за точното прилагане на закона, от решаващо значение за производството по несъстоятелност на КТБ АД/н/, както и от значение за развитие на правото:

1. Изразът в записа на заповед „ обещавам и се задължавам безусловно и неотменяемо да платя“, като поет безусловен ангажимент за плащане, подлежи ли на тълкуване и следва ли да се търси основание дали плащането се дължи?

2. На основание на коя правна норма се основава обезпечителното основание на записа на заповед/ЗЗ, която обезпечава вземане по възникнало каузално правоотношение? Във връзка с горното следва ли да се приеме, че записът на заповед има само и единствено обезпечителна функция?

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор касационната жалба от Г. П. Г., в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на I отделение, приема следното:

Постъпилата касационна жалба е процесуално допустима, като подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, редовна е по съдържание и приложения, като не се е дължало предварително внасяне на ДТ за допускане до касационно обжалване, на осн. чл.57, ал.6 от Закона за банковата несъстоятелност, и е изпълнена процедурата по чл.284, ал.3, т.2 ГПК.

В обжалваното въззивно решение е прието следното: По делото е безспорно, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, обезпечава задължение на издателя му „Генимекс ойл“ ЕАД по каузално правоотношение – сключен между него и банката на датата, на която е издаден и записът на заповед - 02.06.2007г. - договор за банков кредит, по силата на който на издателя на ЗЗ, в качеството му на кредитополучател, е отпуснат кредит в размер на 3 500 000лв.По категоричен начин е установено по делото, че към 18.03.2013г. главното задължение по договора за банков кредит е било частично погасено, като дължимият остатък е възлизал на 973 000лв., както страните изрично са приели в подписания от тях на тази дата анекс № 13 към договора, а на 23.08.2013г. вземането на банката в този размер е било обезпечено с издаден от дружеството-кредитополучател и също авалиран от ответника друг запис на заповед за посочената в анекса сума. Знанието на поемателя по двата записа на заповед, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (03.05.2016г.) кредитополучателят не е дължал да върне главница в размер на 3 500 000лв., а - в размер на 973 000лв., се извежда от факта, че представител на банката е подписал както анекс № 13, така и последващия такъв - № 14 от 09.01.2014г., в който като дължима се сочи главница в размер на 973 000лв., а недобросъвестността при упражняване на материалните права, произтичащи от двата менителнични ефекта, се доказва с бездействието за връщане на оригинала на първия ЗЗ към момента на издаване на втория ЗЗ, въпреки констатацията на страните по каузалното правоотношение за наличие на частично погасяване, както и с действията по снабдяване с изпълнителни листове въз основа на двата ЗЗ, с които се домогва да събере по съдебен ред сума, над 3 пъти по-голяма от дължимата такава, ведно с лихвите и неустойките.При доказаност на тези обстоятелства възражението на ответника - авалист по ЗЗ от 02.06.2007г., че не дължи посочената сума в претендирания от банката размер, поради частично погасяване на задължението на издателя на ефекта, произтичащо от сключения от него договор за кредит, подлежи както на разглеждане, така и на уважаване. За неоснователно е прието единствено наведеното във въззивното производство възражение на ищеца -банката в несъстоятелност за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че е налице злоупотреба с право, обосновано с тезата, че с встъпването си в длъжност синдикът е заварил определени активи (записи на заповед), материализиращи парични задължения на различни длъжници, които е бил длъжен да осребри/събере.Прието е, че безспорно признатото от закона право и задължение на синдика да пази и попълва масата на несъстоятелността на банката в несъстоятелност, не е основание същият да осъществява тези си функции, увреждайки длъжниците на банката, като изисква от тях повече от дължимото.Знанието на синдика, че търсената от него чрез инициираното в заповедното производство сума надхвърля дължимата по каузалното правоотношение е прието да е видно както от заявените от него в ИМ факти (за обезпечителната функция на ценната книга), от ангажираните с нея писмени доказателства (анекси към договора за кредит), така и от признатите в съдебно заседание предприети от него действия по търсене плащане от авалиста и по двата ЗЗ, въпреки липсата на дължимо вземане, обезпечено със ЗЗ, в претендирания над действително установения като неплатен размер.

Първото въведено основание за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК е очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежки пороци, водещи до неговата неправилност, които да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция пряко и единствено от неговото съдържание, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка по същество.Очевидна неправилност би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения; при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка; при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи правна норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод, както и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертани от доказателствата.Очевидната неправилност изисква обосноваването й от касатора, а не служебното й установяване от съда.При това тя би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281, т.3 ГПК в касационната жалба (в т.см. определение № 38/20.01.2021г. по т.д.№ 765/2020г., ТК) Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

В случая, касаторът обосновава наличието на очевидна неправилност на въззивното решение със същите аргументи, с които обосновава касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, респективно, това въведено основание за допускане до касационно обжалване не е обосновано с доводи за някоя от хипотезите на очевидна неправилност.С оглед на това и, тъй като касационният съд не констатира обжалваното въззивно решение да е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито да е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, не е налице това поддържано основание за допускането на касационно обжалване.

Второто основание за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Същото предпоставя с обжалваното въззивно решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос или въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните му изводи по делото - обща предпоставка, и по отношение на тези въпроси да са осъществени допълнителните предпоставки в т.3 на чл.280 ал.1 ГПК - разглеждането им да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Приема се, че формулираните от касатора въпроси в изложението не покриват нито основния критерий за допускане до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по тях и те не са обусловили крайните изводи.Не е налице и допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК., тъй като по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед е създадена задължителна тълкувателна практика – т.17 Тълкувателно решение № 4/2014г. ОСГТК на ВКС, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед; При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение; в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Предвид тази създадена задължителна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременена, следва да се изключи и второто поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т8.3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо търговско отделение,