Определение № 1292 от 11.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2309/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. И. като ЕТ „ММ – М. Й. – А. И.”, представлявана от адв. Д. Й., срещу решение № 156 от 15.05.2022г. по в.т.д. № 14/2022г. на Варненски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение № 31 от 17.11.2021г. по т.д. № 45/2021г. на Разградски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на „Търговска компания” ЕАД сумата 86 994 лева, от които 63 605 лева – главница, представляваща стойност на недоставено количество царевица по сключени на 01.08.2019г. анекси към три договора за покупко-продажба /фючърсни сделки/ и 23 389 лева - дължима лихва върху главницата за периода 28.06.2019г. – 01.04.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковете до окончателното изплащане на задължението, както и разноски за двете инстанции в размер на 12 293,46 лева.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излага доводи за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните въпроси:

1. Следва ли да се счита за изпълнено задължението на длъжника към кредитора, ако длъжникът е престирал стока, различна от първоначално договорената, и след като кредиторът не е възразил? Следва ли доставената стока да се счита за одобрена и да се приложи презумпцията на чл.324, пр.2 ТЗ за одобряване на доставеното количество като съответстващо на изискванията? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1585 от 17.10.2002г. по гр.д. № 113/2002г. на ВКС, V г.о., решение № 1910 от 23.11.2001г. по гр.д. № 538/2001г. на ВКС, V г.о., решение № 10 от 07.03.2011г. по т.д. № 475/2010г. на ВКС, I т.о.

2. В случай че ищецът – купувач не е възразил в шестмесечен срок срещу доставката на стока – движими вещи, различни от първоначално договорените, в изпълнение на договор за продажба, не следва ли да се счита, че искът му е погасен с изтичане на шестмесечния давностен срок съгласно чл.197 ЗЗД? Касаторът сочи, че този съществен за изхода на делото материалноправен въпрос не е обсъден, поради което е решен в нарушение на съдопроизводствените правила. Позовава се на решение № 64 от 02.02.2006г. по т.д. № 610/2005г. на ВКС, ТК, ТР № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС и решение № 811 от 13.10.2006г. по т.д. № 336/2006г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Може ли да бъде противопоставено възражение от кредитор, че държи вещ като залог за обезпечение на вземане срещу длъжник, в случай че твърдяното обезпечено вземане е по-голямо от 5 лева и договор за залог в писмена форма не е сключен? Касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл и по този въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът поддържа още, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като изложените правни изводи не кореспондират на фактическата обстановка по спора, не са обсъдени събраните доказателства и твърденията на страните и не са изложени мотивите по релевантните за изхода на дело материалноправни и процесуалноправни въпроси.

Ответникът „Търговска компания” ЕАД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нито е налице очевидна неправилност на обжалваното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорна приетата от първата инстанция фактическа обстановка - наличието на валидна облигационна връзка по сключени три договора за продажба на бъдеща продукция от 22.03.2019 г., от 10.04.2019 г. и от 27.06.2019 г. и анекси към тях, по които ответникът е следвало да достави общо количество царевица в размер на 698 тона на стойност 174 500 лв., заплатена изцяло, като в уговорения срок ответникът не е успял да достави съответното количество, а е доставил 363,58 т. Приел е за установено, че след като не е успял да достави договорените количества, за които вече е получил плащане, ответникът е възстановил на ищеца сумата 20 000 лв. Намерил е за доказано и постигнато между страните съгласие ответникът да предаде 20 тона резене на дружеството „Сортови семена“ [населено място], като това дружество е следвало да почисти стоката и да я предаде на ищеца, както и че след почистването на резенето количеството чиста продукция е в размер на 16 тона, намиращо се във владение на ищеца. Посочил е, че според заключението на назначената експертиза стойността на 20 тона резене към третото тримесечие на 2019 г. е в размер на 63 366,66 лв., а към момента е в размер на 50 000 лв.

При така установените факти въззивният съд е намерил за безспорно, че ответникът не е изпълнил изцяло поетите от него задължения за доставка на уговореното количество царевица. Посочил е, че според твърденията на ответника е постигната уговорка от устен характер част от авансово изплатената сума да бъде върната, а за друга част да се предаде друга стока, чиято стойност покрива останалата част от невъзстановената сума около 63 000 лв., докато според твърденията на ищеца с предаването на резенето страните не са уговорили по този начин да се изпълни договорът, а са сключили договор за залог, и ако се приеме, че такъв договор няма и резенето се държи без правно основание, той ще го върне на ответника. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал наличието на договор за залог. Във връзка с възражението на ответника, че страните са се съгласили задължението да бъде погасено чрез предаване на 16 тона резене, е съобразил направеното оспорване от страна на ищеца и е приел, че в тежест на ответника е да докаже, че задължението е погасено валидно по този начин. Посочил е, че твърдението на ответника е за погасяване на задължението в хипотезата на даване вместо изпълнение, която е уредена в чл.65 ЗЗД, и е намерил това твърдение за недоказано. Изложил е съображения, че по аргумент от чл.65, ал.2 ЗЗД даването вместо изпълнение е допустимо само със съгласието на кредитора и само в този случай има правопогасителен ефект, поради което се приема, че даването вместо изпълнение по своята правна същност е договор между кредитора и длъжника, по силата на който длъжникът предлага на кредитора вместо дължимото да престира нещо друго, а кредиторът се съгласява. Намерил е за недоказано направеното правопогасяващо възражение на ответната страна за погасяване на задължението чрез предаването на 16 тона резене, като е изтъкнал, че в тежест на страната е да докаже твърдените обстоятелства, свързани с погасяването на нейното задължение по сключения договор. Посочил е, че макар да е доказано приемането от ищеца на 16 тона резене, ищецът категорично оспорва, че се е съгласил задължението да се счита погасено по този начин, твърдейки, че посочената продукция се държи по договор за залог - като обезпечение на задължението. Намерил е, че договорът по чл.65 ЗЗД е неформален, но с оглед на стойността на договора за доказването му е необходима писмена форма по аргумент от чл.164 ал.1 т.3 ГПК, а ответникът не е представил никакви доказателства относно постигнато съгласие с кредитора за погасяване на задължението чрез предаване на 16 тона резене.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца възстановяване на стойността на недоставеното количество царевица, възлизаща на 83 605 лева, от които след приспадане на възстановените 20 000 лева е дължим остатък от 63 605 лева, до който размер предявеният иск е доказан. Поради основателноста на предявения иск въззивният съд е разгледал и направеното евентуално възражение за прихващане със сумата от 63 605 лева – цена на количеството резене, основано на твърдението на ответника, че ищецът му дължи посочената сума за доставеното от него количество резене. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже съществуването на договор за продажба на 20 тона резене, сключен с ищеца, но е намерил, че за този договор не са ангажирани никакви писмени доказателства с оглед стойността му. Отбелязал е, че ищецът оспорва това становище, като сочи друго основание, на което е получил продукцията резене. Поради това въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на направеното възражение за прихващане.

Въззивният съд е намерил за недоказана претенцията за заплащане на 4 013 лева, представляващи обезщетение за вреди вследствие на неизпълнението на ответника. Намерил е, че не са представени никакви доказателства за покупка на царевица, от които да се направи извод за заплатена по-висока цена от тази, договорена с ответника.

По предявената акцесорна претенция въззивният съд е приел, че съгласно т.4.2 от раздел ІV от договора при неизпълнение продавачът е длъжен да възстанови платената от купувача авансово сума за недоставеното количество, заедно с дължима лихва от 18% от датата на извършване на авансовото плащане до окончателното погасяване на сумата. Приел е за безспорно, че договорената лихва върху посочената дължима сума от 63 605 лева, изчислена от датата на последното плащане към ответника - 28.06. 2019 г., до 01.04.2021 г., когато е подадена исковата молба, е в размер на 23 389 лева. Поради това и с оглед неизпълнението на главното задължение е приел за дължимо и договореното обезщетение за забава в посочения размер.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият подвъпрос, формулиран от касатора в т.1, не съответства на мотивите на въззивния съд и не се явява обуславящ изхода на делото. Въпросът е поставен във връзка със съдържащото се в него твърдение, че кредиторът не е възразил срещу престирането на стока, различна от първоначално договорената. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства и при съобразяване на формираната по прилагането на чл.65, ал.2 ЗЗД постоянна практика, е приел за недоказано, че кредиторът е дал съгласие да приеме в изпълнение на договора стока, различна от договорената. Вторият подвъпрос също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него. Разпоредбата на чл.324 ТЗ, във връзка с която е поставен въпросът, е приложима при престиране на договорената стока, докато в случая въззивният съд е приел, че стоката, за която е сключен договорът, не е престирана, нито е постигнато съгласие по чл.65, ал.2 ЗЗД за престиране на стока, различна от договорената. Поради това поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Останалите два въпроса, както се твърди и от касатора, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващата му воля, а процесуалноправен въпрос във връзка със задължението на въззивния съд да изложи съображения по тях не е формулиран. Независимо от това следва да се посочи, че с оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че стоката, за която е сключен договорът, не е престирана, въззивният съд не е дължал произнасяне по спазването на посочения в чл.197 ЗЗД срок, който е предвиден за упражняване на правата на купувача при престиране на вещ с недостатъци. Доколкото въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал наличието на договор за залог за предаденото му количество резене, формулираният трети въпрос е без значение за изхода на делото.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК– очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора съображения преповтарят наведените в касационната жалба доводи във връзка с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да бъдат присъдените направените в настоящото производство разноски в размер на 1500 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение