Определение № 10 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260103 от 09.04.2021 г. по гр. д. № 811/2020 г. на Софийския окръжен съд е отменено решението от 06.11.2020 г. по гр. д. № 177/2017 г. на Етрополския районен съд и е прогласено за обезсилено по право на основание чл. 349, ал. 6 от ГПК, по молбата на С. Л. Д., чрез особения ѝ представител адвокат И. Д., възлагателно решение от 23.05.2019 г. по гр. д. № 177/2017 г. на Етрополски районен съд, влязло в сила на 12.07.2019 г., в частта, с която в дял на Т. В. С. е поставен имотът, предмет на делбата, а именно: втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, построена по одобрен архитектурен проект, с административен адрес: [населено място], [улица], построена в УПИ ....... в кв. ....по плана на [населено място], целият с урегулирана площ от 699 кв. м. по нотариален акт и съгласно скица № 316/15.07.2015 г. на [община], с пазарна стойност 32 374 лева, и в частта, с която съделителката Т. С. е осъдена да заплати С. Д. за уравнение на дела ѝ сумата 13 221.50 лева, ведно със законната лихва, и е изнесен на публична продан делбения имот, с пазарна стойност 32 374 лева, като получената при проданта сума следва да бъде разпределена между съделителите съобразно делбените им права, както следва: 1/2 идеална част за Т. В. С. и 1/2 идеална част за С. Л. Д..

С решение от 04.07.2018 г. по гр. д. № 177/2017 г. Етрополският районен съд е допуснал да се извърши съдебна делба между Т. В. С. и С. Л. Д. на втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, при дялове по 1/2 идеална част за всяка съделителка. С решение от 23.05.2019 г. във втората фаза на делбата, на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК, процесният неподеляем имот е възложен в дял на съделителката Т. В. С., която е осъдена да заплати на С. Л. Д. за уравнение на дела ѝ сумата 13 221.50 лева, ведно със законната лихва, в шестмесечен срок от влизане в сила на решението. Същото е влязло в сила на 12.07.2019 г.

С молба от 01.07.2020 г. по делото съделителката С. Л. Д., чрез особения ѝ представител адвокат И. Д., е поискала да бъде прогласено настъпилото на основание чл.349, ал. 6 от ГПК обезсилване по право на възлагателното решение поради неплащане в срок на дължимото парично уравнение, както и да бъде изнесен на публична продан допуснатият до делба имот.

В писмения отговор на молбата съделителката Т. С. е заявила, че имала добрата воля да погаси дълга си, но опитите ѝ за това останали напразни, тъй като не разполагала с банкова сметка или друг начин за заплащане на дължимата сума.

По делото са представени писма от Т. С. до С. Д. от 04.12.2019 г. и 07.01.2020 г., с които моли да бъде посочена банкова сметка или друг начин, за да ѝ бъде преведена сумата в размер на 13221.50 лева, дължима за уравнение на дела ѝ въз основа на постановеното възлагателно решение по делбата. От приложените обратни разписки е установено, че писмата са върнати като “непотърсени”. От представените 4 броя пощенски записи от 19.02.2020 г. e установено, че ищцата е отправила покани за получаване на паричен превод общо в размер на 13 221.50 лева. Приложена е и нотариална покана от 15.01.2020 г. до ответницата Д. с отбелязване, че адресатът не е намерен на адреса, залепени са уведомления, като в двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от ГПК никой не се е явил в кантората за получаване на нотариалната покана, поради което същата се счита за връчена.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че подадената молба по чл. 349, ал. 6, изр. 2 от ГПК е допустима и основателна. По делото липсват твърдения и доказателства ответницата Т. С. да е платила дължимата на другата съделителка парична сума за уравнение на дела ѝ от делбения имот, напротив – тя е признала, че не е платила тази сума, макар да е положила добросъвестни опити да се свърже със С. Д. с оглед посочване на банкова сметка или установяване на друг начин на плащане. Шестмесечният срок от влизане в сила на възлагателното решение е изтекъл на 12.01.2020 г., като в този срок не е извършено плащане, а са отправени два броя покани от С. с писма от 04.12.2019 г. и 07.01.2020 г. с искане за посочване на банкова сметка или друг начин, за да ѝ бъде преведена сумата в размер на 13221.50 лев. В този срок не са извършени други действия от страна на длъжника, като задължението не е изпълнено. След изтичането на срока също са правени опити за заплащане на сумата чрез пощенски записи и с изпращане на нотариална покана, също без резултат.

Съгласно нормата на чл. 349, ал. 5 от ГПК присъденото парично уравнение на дяловете следва да бъде платено ведно със законната лихва в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане. Законът предвижда вещноправният ефект на решението да настъпи при условие, че съделителят е изплатил присъденото парично уравнение и законната лихва върху него в 6-месечен срок от влизане в сила на възлагателното решение, а ако това условие не бъде изпълнено и паричното уравнение не е платено в този срок, то обезсилването на решението за възлагане настъпва по силата на закона, съсобствеността върху имота се запазва и делбата следва да продължи по предвидения в ГПК начин – чрез изнасяне на имота на публична продан или чрез поставянето му в дял на друг съсобственик при наличие на определени условия.

В случая решението за възлагане на имота в дял на ответницата Т. С. е влязло в сила на 12.07.2019 г., т. е. присъденото на съделителката С. Д. парично уравнение е следвало да се изплати в срок до 12.01.2020 г., като по делото не е спорно, че уравнението не е платено.

Въззивният съд е приел, че императивната норма на чл. 349, ал.6 ГПК изключва всяка възможност за незачитане последиците на неизпълнението в шестмесечния срок, предвид произтичащото ex lege обезсилване на възлагателното решение и отпадане с обратна сила на основанието за възникване на самото парично задължение, поради което без правно значение е дали неизпълнението се дължи на извинителни причини по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД по отношение на длъжника, в какъвто смисъл е т. 10 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. В случай, че ответницата по молбата е била възпрепятствана да изпълни задължението си поради липса на данни за банковата сметка на кредитора, за да избегне неблагоприятните последици от неплащане на задължението, същата е следвало да се възползва от предвидената в чл.97, ал.1 ЗЗД възможност за освобождаване от отговорност чрез влагане на дължимата сума в банка. За да е налице надлежно изпълнение е необходимо длъжникът да представи доказателства, че освен предложението, действително е предприел каквито и да било действия по влагане на сумата в банка. В тази насока липсват доказателства, като не е установено по делото в шестмесечния срок длъжникът да е вложил сумата в банка на името на кредитора или да е направил в срок искане за откриване на сметка в полза на С. Д. и да е получил отказ от банката, като в случай на такъв отказ, същият следва да е надлежно удостоверен.

Въззивният съд е приел, че в хипотезата на чл. 349, ал. 6 от ГПК съделителят-длъжник, който възразява, че е изпълнил точно паричното си задължение, следва да докаже, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че е изпълнил задължението си в срок, което по делото не е направено. С оглед на това е прието, че след изтичането на шестмесечния срок е настъпило обезсилване по право на възлагателното решение и съдът следва единствено да констатира този факт, както и да изнесе имота на публична продан, тъй като липсват направени искания за възлагане от другата съделителка.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Т. В. С..

В изложение към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящата инстанция в съответствие с указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС:

1. При прилагането на чл.349, ал.6 ГПК следва ли да се отчете невъзможността за изпълнение на задължението за заплащане на парично уравнение в случаите, при които правоимащият съделител е с неизвестен адрес и практически е невъзможно да се открие банкова сметка на името на това лице;

2. Дали представителна власт на назначен от съда особен представител на ответника по чл.29, ал.3 ГПК включва правото да подаде молба от името на представлявания по чл.349, ал.6 ГПК за прогласяване на настъпило обезсилване по право на възлагателно решение.

Поддържа се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

С жалбата се поддържа и оплакване срещу осъждането на жалбоподателката да заплати на особения представител на насрещната страна сумата от 300 лв. Излагат се доводи, свързани с практиката на ВКС по чл.355 ГПК.

Ответницата С. Л. Д. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, постановено в рамките на делбено производство, което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 95 ЗЗД и чл. 97 ЗЗД. В решение № 1061 от 12.01.2001 г. по гр. д. № 5173/2007 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че длъжникът по изпълнението може да се освободи от отговорност, само когато забавата на кредитора е от такова естество, че без неговото съдействие длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. При паричните задължения, които са носими, съдействието на кредитора не е от такова значение, тъй като и без него длъжникът може да се освободи от задължението си по реда на чл. 97, ал. 1 ЗЗД, като вложи сумите за пазене в банка по местоизпълнението. В същия смисъл е и решение № 28 от 14.03.2009 год- по т.д. № 497/2008 год., с което състав на ТК на ВКС, І т.о. е приел, че „ако е налице забава на кредитора, длъжникът може да се освободи от парично задължение по договора само ако е депозирал сумата в банка по местоизпълнението и е уведомил кредитора за това.

В решение № 197 от 18.02.2014 г. по т. д. № 666/2012 г. на ВКС, I-во т.о., на което се е позовал и въззивният съд, изрично е разгледан проблемът, възникващ от трудностите при разкриване на банкова сметка на името на друго лице. След като е дал отрицателен отговор на въпроса дали е налице колизия между чл.97 ал.1 предл.2 ЗЗД от една страна и Наредба № 3/16.07.2009 и Закона за мерките срещу изпиране на пари /ЗМСИП/ от друга, съставът на ВКС е приел по същество, че при наличието на кредиторова забава по смисъла на чл.97, ал.1 ЗЗД, за да се освободи от отговорност, длъжникът трябва да представи доказателства, че освен предложението, действително е предприел каквито и да било действия по чл.97 ал.1 предл.2 ЗЗД, вкл. и чрез удостоверяване на откази на банки за откриване на сметка в полза на трето лице при посочените по-горе законови и подзаконови предпоставки. Както по това дело, така и в настоящия случай длъжникът не е представил доказателства, че е предприел реални действия по откриване на банкова сметка на името на третото лице, за да се освободи от паричното си задължение, но е получил отказ от банката. Обжалваното решение на Софийския окръжен съд е в пълно съответствие с посоченото решение на ВКС, тъй като при липса на посочените доказателства не е зачетено възражението на длъжника, че не е могъл да изпълни в срок задължението си.

Въпрос № 2 е свързан с виждането на жалбоподателката, че представителната власт на назначения на ответницата особен представител е ограничена в рамките на делбеното производство, приключило с влязло в сила решение за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК, и не включва правото на предявяване на искане за обезсилване на възлагателното решение по реда на чл.349, ал.6 ГПК.

Това виждане не е съобразено с трайно установената практика на ВКС, вкл. задължителната, относно характера на производството по чл.349, ал.6 ГПК.

Съгласно т. 11 на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, по своята правна същност искането за прогласяване на настъпило обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК (отм.) /сега чл. 349, ал. 6 ГПК / съставлява искане за признаване на едно правоотношение - липсата на валидна престация на сумите, определени по възлагателното решение като паричен еквивалент на имотен дял на съделителя без дял в натура. Искането касае установяване на фактите на неплащане в законовия срок и приложение на правните последици на закона, а именно постановяване на ново решение по извършване на делбата. Искането за установяване факта на неплащане на дължимите суми за уравнение на дяловете и настъпилото като последица обезсилване по право на възлагателното решение по чл.349, ал.1 или ал.2 ГПК, не представлява по своето естество самостоятелна искова претенция. По естеството си то съставлява отправено до съда искане делбеното производство да бъде продължено с твърдение, че съсобствеността все още не е прекратена.

Логичен извод от тези разяснения е правното положение, че назначеният в делбеното производство особен представител на една от страните има правомощието не само да осъществява процесуално представителство до момента на влизане в сила на решението по втората фаза на делбата, но и да подаде искане по чл.349, ал.6 ГПК, тъй като производството по чл.349, ал.6 ГПК не е самостоятелно, а е част от делбеното производство, в рамките на което се разпростира представителната власт на особения представител.

Като е приел, че е валидно сезиран с молба по чл.349, ал.6 ГПК, подадена от особения представител на ответницата, въззивният съд е действал в съгласие с разясненията в т. 11 на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС.

На следващо място – макар да се е позовала на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, жалбоподателката не е посочила решение на Конституционния съд или на С., на което въззивното решение да противоречи, поради което касационното обжалване не може да се допусне и на това основание.

Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, напротив, въззивното решение съответства на закона – чл.349, ал.5 и 6 ГПК и чл.97, ал.1 ЗЗД, както и на практиката на ВКС по прилагането му.

И на последно място – оплакванията в касационната жалба срещу въззивното решение, в частта, с която Т. В. С. е осъдена да заплати на особения представител на насрещната страна сумата от 300 лв. на основание чл.36, ал.1 ЗА, представляват по своето същество искане по чл.248 ГПК да изменение на решението в частта за разноските, което следва да се разгледа от въззивния съд.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,